Синтезът, постигнат между религия и философия в питагорейството, продължава и по-нататък в елеатската школа, само че докато при питагорейството имаме преобладаване на ирационално-религиозния култ и мистичен елемент, при елеатците взема преднина рационалният елемент в разбирането за Бога.
Основател на елеатската философска школа се смята Ксенофан. Тя и по това се отличава от питагорейството, че не представлява като него организирано общество, при разнообразие на философските възгледи, а точно обратното: единствената връзка тук е еднаквостта на философските възгледи, че светът е единен, непроизлязъл и неунищожим, и че битието е едно и в своята цялост неизменно. Извън това сходство на основния възглед, елеатците имат всеки своите собствени възгледи и обществена съдба. Следователно те не са школа в тесния смисъл на думата.
Ксенофан е роден в Колофон на Малоазиатския бряг, не далеч от остров Самос, около 570 г. пр. Хр. По-късно родният му град бил покорен от персийците и той около 25-годишен напуснал родината и се преселил в новооснованата от подобно на него емигранти гръцка колония-Елея в Южна Италия на Тиренското море. Той обаче не стоял само в Елея, а обикалял всички южно италианско-гръцки колонии, защото бил народен певец, поет, рапсод, който както свидетелства, откакто напуснал родината си цели 67 години странствал по гръцките земи със своята мъка и тегло, не малко преследван и измъчван заради своето учение. Умрял почти столетник към 470 година, като прекарал последните си години в лишения.
От Ксенофан има запазени елегии, пародии и епиграми и една нравоучителна поема „За природата”. За него се съобщава, че в цели 2000 стиха бил възпял трагедията на родината си, изгнаничеството си от Колофон, основаването на колонията Елея и своите далечни странствания, но това му съчинение е загубено.
Учението на Ксенофан е почти изцяло религиозна философия. Докато Питагор бе сам свещенослужител, религиозен пратеник, Ксенофан е истински религиозен философ и теоретик. На първо място той се обявява решително против антропоморфизма в религията, приписването на Бога човешки, физически и духовни качества. В това отношение той не се стеснява да се обяви против Омир и Изиод, защото те „Много беззакония разказвали за боговете и им приписвали това, което дори между хората се смята срамно и от всички се порицава; те разказвали, че боговете крадат, измамничат и се отдават на блудство”/фрагмент ІІ/. А недостойно е според него да се приписват
подобни качества на боговете. Недостойно е да им се приписват телесни качества като на хора, защото това ги ограничава, смалява и принизява. Ограничеността си хората приписват на боговете: етиопецът ги рисува чипоноси и черни като самия себе си, траките ги рисуват синеоки и руси, също и другите ги рисуват и изобразяват, както самите себе си. „Ако, разсъждава Ксенофан, на лъвовете, конете и биковете бяха дадени ръце и имаха възможност да описват и ваят, като хората, то и те биха изобразили боговете и биха им приписвали това, каквото те самите имат: конете биха ги изобразявали конеподобни, биковете биха ги изобразявали бикоподобни”/фрагмент 15/.
На второ място Ксенофан се обявява против многобожието и пръв дава философски аргумент в полза на еднобожието. „Един Бог владее над боговете и човеците, защото Божеството е най-висшето абсолютно нещо, а абсолютното може да бъде само едно”. „Бог е един и най-велик между боговете и човеците”. „На смъртните той не е подобен, нито по вид, нито по мисли”./фрагмент 22/. “Бог трябва да бъде един…Ако предполагам, че има много богове, тогава или ще има между тях неравенство, като едни ще бъдат по-висши, други по-низши, то тогава значи няма фактически богове, защото по самата си същност не може да има нещо над себе си като по-съвършено: или пък боговете ще бъдат равни помежду си, но и в този случай се изгубва същността на Бога, която се състои в това, че той е най-доброто, нито пък по-лошо от равното на него. Тъй че щом има Бог, щом той е такъв, какъвто трябва да бъде Бог, той трябва и може да бъде само един”./проф.Георгов, стр.475/
Въпреки своя абсолютен метафизически Бог, Ксенофан все пак говори и за много богове. Видяхме, че според него Бог владее между боговете и хората. Друг път той говори за неспособността на човека да узнае природата на „боговете”/фрагмент 34/. „Прилично е за разумни хора най-първо да славят боговете със свещени песни и чисти думи”. „Не от самото начало боговете са показали на смъртните всичко скрито”…От тук едни историци заключават, че той изпада в противоречие със себе си и то точно по този основен за философията му въпрос. Други смятат, че Ксенофан говори за много богове само по тогавашната традиция и с този израз само замества единственото число, но мисли винаги за единния Бог. Винделбанд смята, че тук имаме едновременно метафизически монотеизъм и митологически политеизъм. В същност още при йонийците одухотворяването е все по-абстрактно и логическо схващане на Божественото, неговото абсолютизиране го отдалечи от човека и затова той наред с абсолютното Начало търси
посредстващи божества, както това е именно в мистиката. Следователно запазва се представата за божествено надарени и близко до Бога същества, каквато роля се предоставя на дотогавашните олимпийски божества. Така се задоволяват потребностите на ума от строг монотеизъм и потребите на сърцето от междинни посредничащи между Бога и хората същества. При това положение може да приемем, че Ксенофан е строг, последовател на себе си като монотеист, но приема „боговете”, тъй да се изразим като втора категория, които са сътворени не вечни и не абсолютни; тяхната роля е ролята на ангелите в християнството. Над тях и над хората именно владее Бог и тяхната природа, както Божията не е достъпна за човешкия разум; и тях заедно с Бога човек трябва да почита.
Монотеистичните и политеистичните изказвания на Ксенофан биха могли да се съгласуват и в този смисъл, че политеоистичните датират от първи я период на неговата дейност, докато още не е бил оформен неговия монотеистичен възглед, а монотеистичните са от по-късния период на живота му. По-нататъшното качество, което Ксенофан приписва на Бога е неизменност. Той пребъдва винаги в едно и също състояние и не му прилича да се движи от едно място на друго /фрагмент 26/. Той не може да произлиза, нито да се унищожава, нито да изчезва. „Смъртните мислят, че Бог се ражда, че има глас и образ човешки” /фрагмент 14/, но това не е достойно. Да приемат, че Бог се ражда е такова нечестие, каквото е допускането, че той умира, което и в двата случая е отричане фактически на Бога.
Поради неизменяемостта и вечната невъзмутимост на Бога, Ксенофан отрича култа, отрича мистиката, отрича питагорейския и орфически мистицизъм, осмива ученията за преселението на душите /фрагмент 7/. Особено отрича онези езически образи, в които се говори за страдание на боговете. „Ако Левкотея е богиня, казва той, тогава няма място да я оплакваме, ако е човек, няма защо да и принасяме жертви”. Въпреки своята неподвижност и неизменяемост, Бог, обаче не се рисува като безучастен. Напротив, той е всеведещ, вездесъщ, разпоредител със света. Той всичко вижда, чува и всичко разбира, защото „цял е око, цял е ухо, цял е разум…и всичко управлява без усилие чрез своя разумен дух…”/фрагмент 24,25/.
Людвиг Щайн справедливо изтъква, че в борбата си срещу антропоморфизма в религията, Ксенофан не е могъл да остане докрай последователен, защото никой човек не може да мисли за Божественото, иначе, освен като прилага към него човешки качества. Затова и Ксенофан говори за Бога, че е око, ухо и разум, и че управлява, което не
е нищо друго освен антропоморфизъм. В това отношение ние знаем, че всеки човек, когато мисли и говори за Бога, си Го представя по свой образ и това е правилно. Защото Бог, когато е създал човека, създал го е по Свой образ. Ксенофан, обаче е прав в това отношение, че не бива на Бога да приписваме такива качества, каквито дори за хората са недостойни, а трябва да му приписваме само достойните за Бога. Въпреки качествата, които Ксенофан приписва на Бога, като личност, той се смята първият пантеист-философ. Защото Бог не е трансцедентен, а иманентен на света. Бог е самият свят, затова учението му „пантеистическия монизъм”. Бог е един, затова той е всичко, както с изразява Теофраст. „Той съзерцаваше, отбелязва Аристотел-цялата вселена и наричаше единството, което откриваше в нея, Бог”./Мет.І-5-86 в./. У Секст Емпирик се говори от името на Ксенофан: „Където и да погледна всичко ми се представя като едно и също”. Затова Диоген, като привежда тези свидетелства счита, че за Ксенофан е характерно едно постоянно клатушкане между пантеизъм и теизъм. Той идентифицира Бога и природата, но същевременно му приписва лични качества и особено разум, който твори. Щом Бог и светът са едно и също, тогава качествената неизменност, несправедливост, неунщожимост, вечно постоянство, приписвани на Бога, се отнасят фактически и до света.
Що се отнася и до конкретните философски възгледи на Ксенофан, те не се отличават с особена дълбочина.Според него светът е една сфера, разполовена на земя и въздух. Отдолу е земята, която надолу е безкрайна, а отгоре е въздухът, който е също така нагоре безпределен. Върху земята всичко е образувано от пръст /земя/ и вода. Отначало земята е била в течно, тинесто състояние, в която водата и земята са били смесени. Постоянно тинята изсъхва, като се отделя твърдото от водата. Но ще дойде време, когато водата отново ще превърне земята в тиня и тогава ще се унищожат всички живи същества. На тая мисъл навели Ксенофан находки от вкаменелости на морски животни високо в сухата земя.
Слънцето, месеца и звездите, Ксенофан е смятал за облаци, нагорещени от движенията. Кръговото движение на слънцето е само привидно. То собствено се движи по права линия, поради отдалечаването, движението ни се вижда кръгово. Разните области на земята имат различни луни и слънца. Затъмненията са частично или пълно изгасяване на слънчевия или лунния облак. При залязването светилата изгасват и при нагряването се запалват отново. Въздухът е изпарена вода. Ветровете са разпръснати пари или облаци. Светкавицата е насветляване облаците от бързото движение. Дъгата е оцветен облак.
Реките произлизат от изпаренията на морската вода. /проф. Георгов, стр. 482-483/.
У Ксенофан намираме оригинален възглед върху познанието. Той пръв посочва несигурността на сетивното познание. Сетивата възприемат само постоянните движения и промени в света. От друга страна самите възприемащи хора са различни, така че не са в състояние да възприемат еднакво и изказват само мнение. Особено за боговете и за същността на света те нямат истинско познание, тъй като дори мисленето, което дава най-висше познание от сетивата, не може да им го даде. „Що се отнася до истината, нея не е имало никога и не ще я има никога такъв, който би я знаел досежно боговете и досежно ония неща, за които говоря. Дори и да би се случило някой да казва съвършената правда за тях, то той сам не би знаел за това. Така, че общият жребий е изказването само на несигурни мнения”./фрагмент 34/. Но от туй според Ксенофан-не следва да се изпадне в скептицизъм и да не се търси познанието. „Напротив, хората с труд и взаимна помощ го постигат”.
„Боговете отначало не са открили на хората всичко скрито, а ги оставиха те само постепенно чрез труд да открият истината”./фрагмент 18/. По този начин той сочи не само възможността на познанието, но посочва и неговия творчески характер и неговата прогресивност. Ние вече видяхме, както той считаше взаимното ограбване, измамата и блудството за недостойни и вредни за човека. Най-сетне да споменем за известни етични възгледи на Ксенофан. Има свидетелство, че той обяснявал пропадането на отечеството си чрез склонността на гражданите към разкошен, разпуснат, лек живот, който както е известно, винаги е свързан с лишаване трудовите хора от най-насъщното и следователно води до жестока експлоатация и социални противоречия. Обличали са се със скъпи дрехи, слагали са скъпи украшения, мажели се с редки благовония и търсели богати трапези. А философът бичува главозамайването и самозабравата на съгражданите си, които вместо да отдават почит и смирено благоговение пред Бога, обичали да възхваляват собствените си деца, като титанични и велики и забравяли своята човешка слабост. „Не борби на тигри и гиганти или кентаври-казва той, трябва да се възпяват или вярващи междуособици, в които няма нищо спасително, ами трябва винаги боговете да се славят, защото това е полезно”. „Ксенофан се обявява и против модното тогава увлечение от спорта и състезанията, в които се провъзнася физическата сила и се подценява ума. Това е толкова забележително, като се знае, че той е съвременник на олимпийските игри, които са били национална гордост на гърците”. Нашата мъдрост, казва той, стои много по-високо
от конската и човешката сила и пъргавина, които се венцеславят при националните игри. Съвършено безсмислен и вреден е обичаят да се предпочита физическата сила пред мъдростта.
Но ако чрез тези си изказвания Ксенофан е бичувал заниманията и развлеченията на аристокрацията и нейната празна младеж, той от друга страна се обявявал и против претенцията на масите, че те понеже са мнозинство, притежават непременно и правото върху истината. Той много добре знае, че истината не се мери с малцинствата и мнозинствата, а е компетентност и задълбочено проучване, затова казва: „Мнозинството е по-слабо по ум”.
Ксенофан ни се представя като мъдър проповедник на трезва дейност, съгласно с разума на съобразителността и ползата за общото. Той много пътувал и много живял, затова имал огромен житейски опит и знаел, че скромният, трезвен, трудов и благочестив живот е за всички полезен. Сам той живял съвсем скромно, навред учещ се и учещ другите, докато настъпил краят на неговият дълъг живот.
Бог е един между хората и най-велик сред боговете. Той не прилича на смъртните нито по тяло, нито по мисъл. Той целият е зрение, целият е разум, целият е слух. Без да изпитва и най-малкото затруднение със силата си всичко задвижва и няма нищо, което в пространството да е неподвижно, или което да не прехожда от едно състояние в друго. Смъртните мислят, че боговете са смъртни, тъй както са и хората и имат телесни сетива, глас и тяло. Но ако лъвовете или биковете, тъй както ние, биха имали ръце и биха били способни да рисуват, то те биха изобразили боговете: лъвовете във вид на лъв, конете-като коне, биковете-като бикове.Биха им придали тяло и образ, какъвто те самите имат. Омир и Хезиод употребиха всичко това спрямо Божеството; всичко, което е свойствено на човека-и позор, и безчестие. Приписаха им неприлични дела като кражба, измама, прелюбодеяния./Dioq. Laezt. IX, 2/.