Ако душата е главното у човека, то съвсем различна се оказва картината за произхода на човека, а цялата система на детерминация и координати в антропогенезиса (включително и човешкото въобще) се преобръща.
Днес антрополозите се оказаха пред сериозна дилема. От една страна фактите на науката показват, че човекът се е формирал извънредно дълго, от друга, фактите на същата тази наука говорят, че по израза на един учен човекът е възникнал „някак много бързо“.
Еволюцията на антропоидите е траяла милиони години. Бавно и постепенно се е променяла плътта им, развивал се е мозъкът, повишавало се е нивото на мислене, качеството на оръдията на труда. Обаче къде е истинското начало на човека? Този процес е протичал с такава „степенна“ постепенност, че в него е невъзможно да се улови преходът от антропоида към човека. Много мислители смятат, че той е свързан не толкова с външните промени в облика и дейността на антропоида, колкото с вътрешната промяна – появата на самосъзнание, рязко, внезапно „избухване на рефлексията“.
С това бихме се съгласили, ако такъв подход даваше ясен отговор на въпросите кога и защо е станало това преобръщане и какви са все пак неговите външни показатели. Нито хоминидът, нито антропоидът, още по-малко маймуната, дори милиарди пъти да удрят камък в камък, няма да възпламенят в себе се Божията искра, няма да станат човеци.
Но целият парадокс е в това, че преходът от предчовешката към човешката форма все пак някак се е осъществил.
Действително, съвременният тип човек (кроманьонецът) е същество, качествено различно от антропоидите и хуманоидите. При това той е възникнал наистина неочаквано. Преди около 40-50 хиляди години изведнъж възниква религията, появяват се изумителни със съвършенството си произведения на изкуството, опитомяват се животни…
Значи истинският източник на човека трябва да се търси не в далечната еволюция, не в доисторията, а именно тук? Да, разбира се. И въпросът не е там, че кроманьонецът прилича външно на нас, а в това, че в него с цялата си очевидност е изразена човешката същност.
Разумната плът е съществувала и се е развивала още при антропоидите. Разсъдъчните операции на животните израстват (например при Homo habilis) до разумна дейност, за което свидетелстват оръдията на труда, създадени от предчовека. Но при кроманьонеца ние виждаме не само дейност според логиката на външната целесъобразност, но и развитие на най-утилитарни способности. Това означава, че разумното същество е станало човек, а природният психизъм се е допълнил с духовност.
Просто казано, в човека се е появило главното, което го прави човек – душата. Тя не трябва да се бърка с психиката. Само в свободна употреба на думата може да се говори за одушевеност на животните, имайки предвид техните психически функции. Но човекът е не само одушевена и одухотворена природа. В животинския свят духовното начало отсъства, ето защо животното, чувствайки душевна топлина (а не само психическата енергия), духовна висота, се покорява на човека и започва да му служи.
Душата извисява човека над природните инстинкти, свързани с плътта и нейните психически функции. Психизмът като такъв се състои в реагиране със стон на болката, с удар на удара, с обида на обидата, с омраза на омразата. Към това подтиква човека неговото съзнание и даже ако то достига до мисълта за необходимостта „да бъдеш над обстоятелствата“, то не може да се справи само с афектите, които разкъсват човека. Само ако притежава духовно ядро, духовна сила, човекът е в състояние да отговори с усмивка на болката, с незлоблива дума на удара, със спокойствие на обидата, с любов на омразата.
Отсега, с придобиването на душата, в човека господства вярата във Висшето, пълното доверие в него, тоест увереността, че това Висше няма да го остави в беда, а напротив, ще му помогне да живее достойно и щастливо. Това облагородяващо Висше Начало е подтикнало човека към религиозност – благоговейно отношение към света, пробудило е в него чувството за прекрасното и го е подтикнало към създаване на произведения на изкуството.
И така, формирайки се милиони години като разумно същество, човекът е станал Човек внезапно, когато е усетил в себе си „живата душа“.
Ето къде се крие решението на проблема на антропогенезиса. Човекът, така да се каже, се ражда два пъти: първия път като разумна плът, а втория път – като човек, духовно.
В тази светлина не фантазия, а убедителен факт стават редовете на Висарион за това, как разумни същества са вървели в живота и как веднъж те стъпили на пътя, по който не е вървял никой във Вселената.
Този фрагмент от Последния Завет също хвърля светлина върху проблема на антропогенезиса. Необяснимият за антрополозите феномен за произхода на човека става ясен. Причина за превръщането на антропоида в човек са станали не замръзването и затоплянето, не радиацията, не генетичните мутации, не слънчевата активност и не предметната дейност. Всичко това са материални фактори и проблемът е именно в това по какъв начин материалното изведнъж „се е превърнало“ в човек, в духовно и е било допълнено от него.
Както черно-бялата скица под ръката на художника добива цветни тонове, така плътта и разумът на човекоподобното същество са били изпъстрени с богатите цветове на духовността. Това не би могло да се случи просто от само себе се, просто в резултат от предшестващата еволюция на живота на нашата планета. Ако природното в антропоида се е допълнило с духовно, значи това духовно не е зависело от антропоида-предчовек и е било надприродно начало.
Следователно единствено възможното обяснение за „второто раждане“ на човека трябва да бъде това, че в тогавашната епоха близо до Земята е възникнало обективно духовно условие за преобразяване на разумното същество в Човек. В битието, в света на Вселената се е проявило Надбитието (ако използваме термина на М.М.Бахтин), а с него човекът е придобил своето Второ Начало – истинското начало.
Както ни убеждава анализът на различните концепции за антропогенезиса и гледните точки за същността на човека, такъв източник на човечност не е могла да бъде нито природата сама по себе си, нито чуждопланетният разум. „Второ раждане“ на човека е могло да бъде свързано само с „второ раждане“ на Бога. С други думи, източник на благодатния дух в човека, създал неговата душа е можел да бъде само Висшият Източник – Източникът на Светия Дух, Творецът на човешката душа.
Но защо сме убедени, че човешката духовна същност е плод на особен Източник? Защото Абсолютът като такъв е изпълнил своята задача: наситената с информация, с енергия и вещество Вселена е била населена с множество живи и разумни (самосъзнаващи се) особи и индивиди. Появата и намесата на духовното не се вписва в „линията на Абсолюта“, тъй като не произтича от логиката на необходимостта. Следователно, за да обясним източника на духовността, трябва да допуснем, че в мирозданието в качеството на такъв източник е възникнало нещо ново.
Как би могло да стане това? Как се е родил Този, който е станал за хората техен Небесен Отец и Чието Име е Любов?
Ние вече видяхме, че Бог се различава от Единното като Абсолют и от Природата като материя. Той не е нито Абсолютно Нищо, нито Плът (физическа природа). Следователно, Той е нещо „между“ едното и другото, тоест най-тънкото, най-финото качество от всички качества, които съществуват на света. Бидейки, условно казано, нещо „средно“ между Единното и Природата, Бог би трябвало да възникне от взаимодействието, взаимното обогатяване и синтеза на Единното и Природата.
Тъй като феноменът на духовността е известен само при земното човечество (съществуването и същността на представители на чуждопланетни цивилизации е друг въпрос), то е логично да се предположи, че Второто Начало в Мирозданието, Творецът на човешката душа се ражда от свързването на енергиите на Единното и индивидуалните, неповторими качества на Земята, а не на Природата изобщо. „Появата на Неговата Лъчезарна Същност е станала при сливането на Духа на Живота и уникалното изтичане от Сърцето на Майката-Земя“.(Предвъзвещение на Висарион 67)
Колко бедно и размито изглежда в тази светлина традиционното разбиране за Троицата – Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух! Сега ние виждаме други, далеч по-точни и богати съотношения. Творецът на Мирозданието и планетата Земя като жива система раждат разумни същества, а след това – Бога, своя Единороден Син, който на свой ред превръща разумните същества в хора, раждайки по този начин чавечеството. Значи, едната Троица – Единният, Земята , Бог-Син – преминава в друга: Земя, Бог, човек. Земята за човечеството е Майка, Второто Творческо Начало, Богът-Син за хората е техен Небесен Отец.
Както цветята, поливани с вода, израстват от земята и на земята, така Небесният Отец се появява благодарение на Единното и Земята и присъства при нея. Присъства незримо за обитателите на Вселената, тъй като е неуловим даже за най-точните апарати. А такива апарати има, с тях може да се фотографира дори мисълта, но духовното не е достъпно за тези уреди, нито за най-фините възприятия, свойствени например за ясновидеца и телепата.
Бидейки особено, високо и фино Начало, несъпоставимо с Абсолюта като разум на материята и материя на разума, божествената същност е нематериална и не е абсолютно-безразлична към каквито и да било определения. Тя е духовна. При това, съществувайки не преди мирозданието, а именно в него и за него, Бог е невидим за материалната Вселена. За да се прояви в нея, Бог като реалност има нужда от сътворци, притежаващи плът, тоест, структура, която позволява на духовното начало да се развива, да се разширява и разпространява.
Ето защо между Бог и хората се установява връзка. И тази връзка не може да бъде нищо друго, освен Любов. Защото какво друго може да бъде връзката на истинския Отец с неговите деца – малки чада, бъдещи надеждни помощници и продължители на неговото дело? Значи, Бог е Любов и източник на Любов. Значи духовността по своята същност е Любов – благодарно изливане отвътре навън на благодатно чувство на доверие и подкрепа.
Любовта като духовна връзка между Бога и човека се осъществява по „нишки-канали“ на най-фина енергия, тъй като духовността не е нито слово, нито предмет, нито генетичен информационен код, нито плътски (витален) психизъм на ентелехията. В такъв случай тези „нишки“ представляват излъчване на друг Дух, а не на материална жизнена сила: този Дух не ражда плътта и законите на нейното движение, той ражда „свише“. Така същността на бащата е не само в това да даде живот на детето, но и в това да го възпита.
И пред нас в живата си конкретност се разкрива вековна тайна – тайната на Светия Дух. И ние започваме да разбираме източниците на духовността като космически процес.
Става ясно, че нишките-лъчи на благодатния Дух, създавайки неповторимо индивидулна духовна тъкан, проникват в плътта на всеки новороден човек и остават в нея. Така възниква това удивително нещо – загадъчно, често отхвърляно, което се нарича душа.
Заедно с това става ясно и съотношението на душата и Духа – съотношение, придобило най-фантастични интерпретации в историята на мисълта. Светият Дух, по израза на Висарион е „проводник“, а душата е обект, с който този проводник е свързан.
В процеса на антропогенезиса това свързване на Светия Дух е представлявало истинското раждане на Човека, тъй като заедно с усещането за „благонамереност на Вселената към него“ (Д.И.Блохинцев) в човека се разкрива и нещо, което никога не го е имало в мирозданието. В човека е пламнала Божията искра, появила се е душата, а с нея – пълното доверие в света , тоест истинска вяра в Тайнството, тъждествена с висшата форма на благоговейната Любов; и свободата като най-утилитарна творческа способност.
С други думи, човекът е получил от Небесния Отец нови, непознати преди свойства. Човекът е станал венец на творението, но само защото живее и се развива под Венеца на своя Небесен Отец.