След създаването и официалното признаване на българската държава хан Аспарух положил усилия за укрепване както на границите на юг – с Византия, така и тези на север – по бреговете на Днестър, където непрекъснато продължавали нападенията на степните племена. Образуването на българската държава не само предхожда създаването на редица европейски държави, но оказва и съдбоносно влияние върху по-нататъшната участ и живот на европейския югоизток. Това е и първата трайна държавна формация, създадена с участието на славяните.
В новата държава най-многолюдно остава славянското население. Прабългарите с отличната си организация и централизация създават държавната административна система. В душевността на започващия да се формира единен български народ обаче най-трайно въздействие остава от обичаите и народните традиции на местното тракийско население. Новите изследвания показват още един съществен факт – прабългарите на Аспарух, установили се на юг от Дунав, не са били 20000-30000, както се смяташе досега, а са достигали до 300000 души. В едно от ожесточените стълкновения с хазарите, на север от дунавските устия, през 701 г. загинал основателят на българската държава.
Неговият син Тервел (701–718) изиграл значителна роля както в утвърждаване на българската държава, така и за осъществяване на трайни взаимоотношения с Византия. Още в 705 г. българската войска оказала помощ на сваления византийски император Юстиниян II за завръщането му на престола. В знак на благодарност българските войски участвали на тържествените церемонии в Цариград, а Тервел получил титлата „кесар“, която е втората след тази на императора. България се разширила с областта Загоре (между Стара планина и Странджа), която е с изключително стратегическо значение. По повод нарушения на мирните договори от страна на Византия, българите още на два пъти – 711 и 716 г. – слизали с войските си до стените на византийската столица. Именно по това време се полага началото на военнополитическия възглед у българските владетели за превземането на Цариград.
Тези дълбоки и решителни пробиви на българските войски до бреговете на Босфора принудили византийския император да признае новите южни граници на България, простиращи се до Странджа, и да сключи договор, с който се съгласява да плаща ежегоден данък на българите.
През 717 г. арабите обсадили Цариград по суша и море и си поставили за цел превземането му, а с това и започване завоюване на югоизточна Европа. Основавайки се на договора си с България император Лъв III поискал незабавна помощ от хан Тервел. Българският владетел преценил, че в този случай по-важно от всичко е да не даде възможност на арабите да стъпят на Балканския полуостров, явил се в гръб на войските им и ги разгромил. Според летописеца Теофан под стените на Константинопол в тази битка загинали 22 000 араби, а Зигеберт посочва – 30 000. Разгромът на арабите от българската войска по значение може да се сравни, в известен смисъл, с победата по-късно на франкския крал Карл Мортел над арабите при Поатие. Тези две събития фактически пресичат стремежите на арабите да проникнат дълбоко в Европа.
След смъртта на хан Тервел на българския престол се изредили редица ханове, през владичеството на които се развили ожесточени династични борби, разпалвани от византийската дипломация. Император Константин V Копроним си поставил за цел да унищожи българската държава и в продължение на двадесет години (755–775), той организирал девет големи походи на византийците срещу все още младата и неукрепнала българска държава. Никой от опитите обаче не се увенчал с траен успех. Оказало се, че една от основните опори в отбраната на българите е била мъч-нопроходимата и умело отбранявана верига на Стара планина. Факт, който запазва значението си и за следващите векове.
Заедно с усъвършенстването на военното си майсторство при тези продължителни войни с Константин У, българските държавници придобили все по-голямо съвършенство във водене на външнополитическия живот на страната, използвайки богатия опит на Византия в това отношение.
Тежкото изпитание на българската държава от съчетанието на вътрешнополитическа криза и непрекъснати нападения от страна на Византия, показало необходимостта от все по-тясно сближаване между прабългари и славяни. Последните вземат все по-важно място в държавния, политически и обществен живот. От друга страна това обстоятелство повдигало стремежа на все още намиращите се под византийска власт славянски племена на Балканския полуостров да търсят естественото си обединение с новата славянобългарска държава.
През този, почти шестдесетгодишен период на вътрешнополитическа криза, всред ръководните политически среди на българската държава са се оформили две основни тенденции. Първата е държала на сближение с Византия, дори и под формата на някаква относителна подчиненост, за да осъществи стабилност и бъдещо развитие. Втората била привърженица на твърдо отстоявана независимост като сигурна гаранция за съществуване. Забележително е, че всички славянски представители в държавното управление са държали изключително последователно за провеждане на втората тенденция.
Въпреки кризата някои владетели проявявали забележителни качества на държавници и политици. Така хан Телериг (768–777) проникнал за пръв път с войска на запад от София, за да присъедини към държавата си славянското племе берзиги. В 775 г. чрез хитър ход той успял да получи от византийския император списъка на неговите агенти в България. След това заповядал веднага да ги арестуват и избият. Вбесен от измамата, Константин V още същата година потеглил на наказателен поход срещу Телериг. По пътя починал от сърдечен удар. Две години по-късно обаче, жертва на заговори на прабългарската аристокрация, Телериг бил принуден да потърси убежище в Цариград.
С възкачване на престола на хан Кардам (777–802) се сложил край на държавно-политическата криза. Междуособиците били прекратени. Още в първото десетилетие, водени и от стремеж за обединение на славянските племена към славянобългарската държава, войските на Кардам проникнали до долината на река Струма, населена със славянските племена струмяни, нанасяйки тежки поражения на византийските войски и крепости.
Стремежът към разширяване на българската държава продължил особено интензивно при наследника на Кардам – хан Крум (803–814) – един от най-бележитите български владетели. Той произхождал от панонските българи и сложил началото на една от най-славните български династии (803-971). След разгрома на аварския хаганат под ударите на Франкската империя през 805 г. ханът включил част от хазарската територия (Трансилвания и Подкарпатието) в пределите на държавата си, освобождавайки всички българи и славяни, които се намирали дотогава под хазарско робство.
Това внезапно уголемяване на българската държава на север предизвикало реакция от страна на Византия. Император Никифор I Геник предприел в 807 г. поход срещу България, който бил осуетен от бунт във византийските войски. Крум използвал това и през следващите две години ловко пренесъл полето на стълкновенията между България и Византия в югозападната част на полуострова и в 809 г. присъединил към държавата си Сердика, наричана от местните славянски племена Средец (днешна София) и прогонил за втори път византийските войски от долината на Струма.
През 811 г. император Никифор I повел на север през старопланинските проходи огромна армия, надхвърляща 60 000 бойци, с твърдото намерение за слагане край на българската държава. Той успял да превземе, опожари и унищожи българската столица Преслав. Крум организирал цялото запазено население на страната за оказване съпротива на нашественика, въоръжил дори и жените. На 26 юли 811 г. той изчакал победоносно връщащата се войска на Никифор във Върбишкия проход и нанесъл унищожителен удар върху лагерите на императора. В погрома на византийските войски загинал и самият Никифор I. Българският хан накарал по стар български обичай да обковат отвътре със сребро черепа на Никифор и пил от него наздравица с прабългарските боили и славянските князе.
След разгромяването на Никифоровата армия Крум успял да превземе черноморските крепости Месемврия, Созопол, големия център на Тракийската низина – Филипопол (Пловдив), Филипи (между Кавала и Драма), подкрепян при всички тези операции от местните славянски племена. През 813 г. Крум достигнал под стените на Цариград и превзел след продължителна обсада Одрин.
След завръщането си в столицата Крум започнал да подготвя големия и добре организиран поход с цел да завладее Цариград. Само обозите му наброявали пет хиляди коли с десет хиляди волове. В подготовката на тази импозантна военна операция ханът починал през пролетта на 814 г.
Крум продължил традицията за издигане на славянски първенци на висши държавни длъжности. Той въвел единно за славяни, прабългари и заварените местни траки законодателство, което било първата съществена крачка за окончателното обединение на трите отделни съставки в единна народност.
Синът на Крум – Омуртаг (814–831) е останал в българската история не само като блестящ пълководец, а и като отличен администратор, осигурил всестранно развитие на строителството в страната. Той успял да възстанови не само разрушената столица Плиска, да остави многобройни крупни строежи между Дунава и столицата и между последната и Стара планина, но е поощрявал и развитието на българското изкуство. Доказателство за това е и издлетения през тази епоха най-голям скален релеф в Европа, който е запазен и до днес край село Мадара, Шуменско и е известен под името Мадарския конник.
Във войните си с Франкската империя и Хазарския хаганат Омуртаг успял да разшири границите на държавата както на северозапад (включвайки в пределите на страната Белград и Браничево) така и на североизток (достигайки бреговете на Днепър), превръщайки я фактически в европейска империя.
Разширил изключително много територията на държавата, осигурил южните й граници с траен мирен договор с Византия от 815 г., Омуртаг пристъпил към осъществяване на важни военно-административни реформи – създаване на военно-административни области „комитата“, ръководени от отговорен направо пред хана „комит“. С това е ликвидирана разпокъсаната полуавтономност на славянските племена, направена е важна крачка към етническото единение на населението и фактически е положено началото на Първата българска империя.
В съвременните български източници – историографски и енциклопедически – понятието „Българска империя“ изобщо не се споменава – най-вероятно поради комплекса „да не подразним някого“. Всъщност за Първа българска империя (IX-X в.) и Втора българска империя (XII в.) се говори дори в най-общодостъпните енциклопедии за западноевропейските средношколци днес (като Ларус, Майер, Брокхаус и пр.). Следователно съвременните западноевропейски ученици могат да знаят за съществуването на две български империи, но българските ученици са лишени от тази възможност.
Така от времето на Омуртаг по държавно-администра-тивна структура, начин на управление на централизираната монархическа власт, военна мощ, териториална пространност и полиетнически характер на населението България е една от трите европейски империи през тази епоха.
Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска възраст.
Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през управлението и на следващите двама български владетели – на сина му Маламир и внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските племена в родопската област и по течението на реката Струма и Вардар, превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да осъществят втората и най-решителна стъпка за създаване на единна българска народност – приемането на християнството като държавна религия.
Това направил синът на Пресиян – Борис (852–889).
Името Борис произхожда, според някои, от алтайската дума „барс“ (която означава „тигър“). Младият хан укрепил българските държавни владения в Тракия и Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път „Егнатия одос“, свързващ Драч и Солун с Цариград.
След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че много по-важно е да прекъсне договорните отношения с тази страна (традиционен съюзник на Византия), а да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, освен военни задължения, Борис поел задължението да приеме покръстването от Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. Приемането на християнството за българския княз е било обаче не само съдбоносен въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се естествено и спонтанно през последните два века, но и решителен коз в широката му политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенският патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.
През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключването на „дълбок мир“ с Цариград, последвано от напущането на България от немските духовници. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил християнството за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на прабългарските боили бил смазан жестоко.
По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за дипломатически изгоди.
Той възобновил политическия съюз с Немската империя и разменил обстойна кореспонденция с папа Николай I. През август 866 г. в Рим пристигат пратеници на българския княз със 115 въпроса към папата. Започнали отново оживени връзки. Цариград, който досега се държал с чувство на превъзходство и покровителство над новопокръстения български народ, бил поставен на тясно от ловките маневри на Борис.
Ако проследим споменатите по-горе 115 въпроса, които българският владетел задава на папата, ще се убедим, че князът-покръстител всъщност има желание да съчетае новата християнска етика с някои вековни езически традиции и обичаи на траки, прабългари и славяни, формирали вече през изминалите два века единна българска народност. Тази тенденция осъществява по-късно българската наро-до-християнска религия, която заедно с езика остават най-здравата защита на народа ни през 700 години чуждо робство.
При преговорите в Рим се достигнало до най-важния въпрос – за самостоятелност на българската църква и за избиране на неин първосвещеник. Въпреки упорития отказ на новия папа Адриан II да ръкоположи предложения от Борис кандидат, преговорите по нареждане на княз Борис продължавали. Това накарало Византия да прояви изключителна толерантност и готовност за отстъпки по отношение на всички български искания. Постигнал своето, Борис в края на краищата приел страната му да попадне в диоцеза на Цариградската вселенска църква, при условие, че българската църква е обявена за независима. Историческо постижение утвърдено и от Осмия вселенски цариградски събор през 870г.