Метафизика І. Alpha-sophia – учение и наука за естественото влечение на човека към знанието. Преглед от Талес да Платон.
Метафизика ІІ. Alpha Elatton – кратко въведение сега се нарича „изследване на истината“.
Метафизика ІІІ. Beta – формулира 14 апарии, чиято задача е поставена пред „търсещата наука“.
Метафизика ІV. Gamma – определя метафизиката като наука за съществуването / съществуващото като съществуващо/. Също такa изследването на аксиомата за принципа на непротиворечивостта; законът за изключеното трето.
Метафзика V. Delta -кратък речник, който обяснява 30 философски термини.
Метафизика VІ. Epsilon-Поставя се централният въпрос как науката за съществуващото като съществуващо се отнася към Божието съществуване /същество/. Разкриват се още значения за „съществуващото“.
Метафизика VІІ- ІХ – ZHO /Zeta, Eta, Theta/-така наречените „книги за субстанцията“. Въпросът за съществуващото като съществуващо-води до обстоятелството какво е възприеманата субстанция, която в собствен смисъл е съществуващото. То се изяснява с помощта на понятията „форма и материя“, „възможност и действителност“.
Метафизика Х .Yota – е самостоятелна част с учение за едното и употребяваните термини: идентичност и неидентичност, подобие и противоположност.
Метафизика ХІ. Kappa- изглежда е след Аристотелевска компилация от Метафизика ІІІ, ІV и VІ и Физика ІІІ.
Метафизика ХІІ. Zambda – е едно затворено за себе си съчинение. Глава от І до V. Разглежда въпросите за сетивно-възприеманото, променливото.
Глава от VІ до Х има за предмет непроменимото, Божествената субстанциа.
Метафизика ХІІІ. / My/ -Поставя се проблемът дали извън сетивно възприеманото има една неизменна, вечна субстанция. Дискутира се питагорейско – платоническата теза, дали числата са субстанции.
Метафизика ХІV. /Ny – Критикува се учението за идеите на Платон и Питагорейското учение за числата.
Възприема се, че глава ХІІ е първоначалният проект на общата Първа философия, а глава от VІІ до ІХ принадлежи към атинския период. „ Gamma“и „Epsilon“ са писани по същото време, както и „ZHO“.
Становище на Вернер Иегер.
Вернер Иегер /1923/- Аристотел е създателят на духовно-историческото развитие на мисълта.
Аристотел се е превърнал от един идеалист, от типа на Платон, в трезвен емпирист. Различава три периода:
1. Времето на Академията-Платоник, привърженик на учението за трансцедентните идеи.
2. Време на прехода-Аристотел критикува платоновото учение за идеите. Развива собствена метафизика. Първите проекти на метафизика, физика, етика.
3. Творческо време. / Втори атински период/- Акцент върху емпиричните изследвания.
Критика от страна на Дирмайер. Аристотел е едновременно и емпирик и платоник от начало до край. Още от родния си дом има естествено-научни интереси. Съчинение по биология- Лесбос. Според Дюринг /1966
г./ и Моро /1968 г./ изследванията доказват „вътрешното единство и завършеност на Аристотелевата философия“.
4.Практическите науки обхващат:
а/Етика- известна е в три редакции: Никомахова, Евдемова и Голяма етика, която в същност е най-малка и представлява извлечение от първите две и затова е наречена голяма, тъй като разглежда повече въпроси от тях поотделно.
б/Политика-за семейството, държавата, формите на управление, възпитанието и прочие.
в/Поетика-разглежда същността на поезията и значението на отделните литературни видове.
Освен диалозите и учебните научни съчинения на Аристотел принадлежат и редица сборници, бихме могли да кажем антологии на тогавашната научна и философска мисъл или пък сборници от произведения на негови сътрудници, които са били издадени не само гениално в индивидуалното си творчество, но е бил и гениален организатор на колективни научни инициативи и почини. Само така се и обяснява неизчерпаемото богатство на събрания фактически материал в неговите произведения. Така например, във връзка с написването на своята „Политика“ той е имал под ръка сборник, съдържащ отделни изследвания за държавната уредба на цели 158 държави. За жалост и този сборник, както и другите подобни сборници е загубен. От него е запазена само частта, разглеждаща държавата на атиняните.
Що се отнася до стила на Аристотеловите произведения, той е реалистично делови, на много места неравен, във висша степен аналитико-прозаичен. В съчиненията има повторения, вставки, неестествено свързани на отделни части, някъде очевидни пропуски: на едни места се стига до съвършенство на анализа, на други се правят само загатвания и прочие. Всичко това говори, че съчиненията не са били в окончателна редакция за издание и още, че в тях са бъркали разни автори, преди да бъдат издадени.