В неочакваната светлина за съществуването на две Творчески Начала става ясно всичко: и заблужденията на най-големите умове, и безсмислието на богословските спорове, и безкрайните перспективи на човечеството. Всичко става ясно: и сложността на мирозданието, и простотата на Истината и това не е парадокс. Прояснената сложност е наистина простота. Докато Висарион не беше ни казал истината за Бога, света и човека, всичко изглеждаше потискащо сложно, но сега, не губейки богатството на цветущата сложност, всичко е станало просто и зовящо преминаването от обърканите размисли за живота – към самия живот.
Така ли е всичко това? Може би, това е само нашето субективно и некритично възприятие на Последният Завет? В нашата книга ние ще се опитаме да покажем обратното и обосновем приведеното встъпление в по-нататъшното изложение. Началото трябва да премине към самообосноваване в края.
Но затова после. Да опитаме първо да се ориентираме с тезисите на Висарион за съществуването на Второто Творческо Начало – специалния, духовен Източник в Мирозданието.
За възможностите на такова допускане свидетелстват макар и интуитивните, но все пак приближения към идеите за двамата Творци, които могат да се забележат в някои паметници на мисловната история на човечеството. Ще приведем само отделни симптоматични илюстрации.
Така например, от съпоставката на Стария и Новия Завет се налага извода за това, че в тези части на Библията действуват два съвършено различни Бога. Старозаветният Господ е ревнив, жесток, безпощаден и отмъстителен, той изисква „око за око“, докато Богът от Евангелието – това е светлината, кротостта, любовта, човечността. Той е неизмеримо по-благосклонен към хората и дори името му е станало ново – Небесен Отец. А наистина по времето на написването на Новия Завет беззаконията на Земята не са намалели, от какво Иехова-Саваот се изменил така поразително?
Не са по-малко любопитни някои философски интуиции на мислителите от миналото. Такива например са знаменитите обвинения на Великия Инквизитор, хвърлени върху Христа в романа на Ф.М.Достоевски „Братя Карамазови“. Преследващите целта да докажат някаква „слабост“ на Бога, неговата неспособност или странно нежелание да насити хората с хляб и чудеса, нима те не свидетелстват за невинността на Бога в това,че той е – кротък съчувстващ, милосърден и че уважава човешката свобода? Такъв Бог действително не може да удовлетворява капризите на хората, както не може и да ги наказва за тях. Не е такава неговата природа. Но ако неговата природа, неговите възможности не са абсолютни, то означава, че има две Божества. Същността на едното е – Любовта, а същността на другото е природната Хармония. Ф.М.Достоевски не е направил подобен извод, но сега ще се убедим, че той тук е явно необходим.
Още по-изявено това може да се види в страстната , пронизана с духовен устрем философия на Н.А.Бердяев. Руският мислител убедително показва в своите работи, че Бог не е Силата в природен смисъл, не е властта над света, не е Господарят и Повелителят на света. Той е Смисълът и Истината на света, Духът и Свободата. Наистина, както показва Н.А.Бердяев, срещата и общуването на човека с Бога е възможно не като общуване с Абсолюта, за когото не може да бъдеш нещо или някой и значи и не може да има отношения, а с конкретен и личен Бог, имащ пряко отношение към човека. Изглежда още една малка крачка – и Бердяев би дошъл до мисълта за съществуването на две Творчески Начала в мирозданието…
Поразителни мисли ние намираме и в едно от писмата на В.В.Розанов:
„Бог е БЕЗБРАЧЕН.
Един е християнският Бог.
Друг Бог е СЪТВОРИЛ света“.
И малко по-долу в това писмо: „Ние тук се изкачваме на главозамайваща височина: Христос е Духът solo Дух; а Бог е само богът, „нашият Боженка“, „сътворителят на света“. Главозамайването се състои в това, че „има два Бога“,“просто-Бог“ и по-висшият над него – Христос… Работата е в това, че се разслоява самият свят, на свят и надсвят, Вселенско и Свръхвселенско „Над“ и „Свръх“ започват да побеждават “под” и “долу”. Защото над Вселенското се открива още нещо друго, не свят, а – „по-голямо от света“, „по голямо от Бога“(писмо на П.П.Перцов, лятото на 1918 година).
Към такива главозамайващи височини се приближават и днешните мислители. Така видният руски философ А.С.Арсениев, поставящ като основа в своята позиция еквивалентността на страните в отношението „Човек-Свят“, през 1980 година изказа идея с огромна евристична сила. Нейната същност се състои в следното.
В разбирането на личността, еквивалентността на Човека и Света довежда до три възможни позиции. Първата се състои в това,че Началото на Света се предполага като разумно, но безличностно. В този случай личностното начало в Човека е нещо, което няма отношение към истинската реалност и трябва да бъде отстранено. Втората позиция не произхожда от Света, а от Човека, от неговото самоусещане за личностното „Аз“ като център на съзнанието и волята. Тогава следва, че такъв център се предполага и на страната на Света, т.е. да допуснем, че Светът притежава личностно Начало (концепцията за личностния Бог). Тези две позиции станали основа на великите исторически култури – будистката и християнската. Но от мислите на А.С.Арсениев е теоретически възможна и трета позиция – да се предположат едновременно личностни и безличностни отношения на двете страни „Човек – Свят“! При това руският философ подчертава, че исторически форми на култура, произлизащи от такава възможност, са му неизвестни, но тя е многообещаваща за философията и психологията….