Първозданната душа е забележително качество. Ако плътта постоянно изисква компенсация на загубите, на изразходваната енергия или вещество; ако природата винаги отчита необходимостта от попълване, то душата живее с доверие, любов и творчество. С други думи, в самата същност на душата е заложен стремежът безкрайно и безвъзмездно да отдава. Щом човекът поиска нещо в замяна на своето доверие, любов, творчество, душата веднага обеднява, отблъсната от егоистичния разсъдък или животинския инстинкт.
Следователно с появата на Второто Творческо Начало и съответно на човешката душа, в мирозданието възниква нов закон, неприсъщ на природата сама по себе си – духовния закон на Любовта.
До този момент развитието се е движело по закона на Твореца на Мирозданието – закона на природната Хармония или Кармата, Справедливостта, Въздаването. Разбира се хармонията е прекрасна, но е сурова, тъй като е построена на принципа на бумеранга: каквото посееш, това ще пожънеш. В основата на битието на Вселената стои отношението, известно под названието закон за единство на противоположностите. „Тезисът“ винаги е свързан с „антитезиса“ и само чрез тяхното взаимодействие се получава хармонията на цялото. По същата логика се движи и разумът, тъй като неговото предназначение е да открива характеристиките на обективната реалност, на природата.
Такъв е законът на Твореца на Мирозданието и „никой не го нарушава“. Но Синът Единороден, Творецът на човешката душа, без да нарушава закона на Абсолюта, притежава освен това способността да твори не само на основата на хладния разум и материалния закон на Кармата, Въздаването, а и на основата на духовния закон на Любовта, чиято същност е Отдаване, Саможертва, Даряване. Това е закон за трепетното отношение към всичко, за стремежа всичко да се освети, сгрее, защити, да се направи прекрасно независимо от това какво ще се получи в замяна и ще бъде ли възнаградено доброто с добро.