В тропическа Африка се среща диворастяща лианата строфантус, Strophanthus gratus. Плодът на това растение, както и на другите видове от рода Strophanthus, е едногнездна мехунка, пълна с множество дребни семена на върха с жълтеникави, памукоподобни влакна, разположени на дълъг осил. Семената съдържат необикновено силна отрова – гликозида строфантин, която африканците от векове използвали за намазване на стрели. Такава стрела, пусната от лъка, причинява смъртта на врага или на животното следствие на поражение на сърдечната дейност. Както съобщава изследователя на Африка – Кенеди, строфантусът, е едно от малкото растения на този континент, употребявани за убиване на слонове.
Отровата се получава чрез варене на семената. С гъстата отвара се мажат върховете на стрелите. За да се залепне към тях, африканците добавят към екстракта и други вещества – например сок от млечка. В Западна Африка отровата най-често се получава от семената на S.sarmenthosus и S.hispidus. Африканците прибягват към екстракта отровни жлези на скорпиони и змии. След като се изсушат, отровните стрели се увиват с влакна, за да се запази слоят отрова, с който са намазани и се отвиват едва преди използването им. Туземците често изпробват стрелите върху себе си, като ги притиснат към рамото си. За силата на отровата се ориентират по бързината, с която се съсирва кръвта им. Подобна пробва, колкото и невинна да се смята, понякога може да завърши със смърт.
Първите информации за съществуването на необикновена отрова в Африка били донесени в Европа от английския консул Кайрк. Вследствие на необикновено стечение на обстоятелствата му се случило да изпробва действието върху себе си. Докато си миел зъбите една сутрин в Занзибар, усетил в устата си силна горчилка и едновременно с това забелязал, че пулсът му намалява. Тогава се сетил, че държи четката си за зъби в същия джоб, в който бил сложил семената от строфантус. Заинтересуван от откритието си, изпратил семената до Кю Гарден, за да ги изследват. След няколко годишни изследвания и опити, английския изследовател Фрейзър успял да извлече от тях гликозид, който скоро се оказал ценно лекарство за сърдечно болни.