Философите не са допуснали грешки в логическото въведение на Единния, Абсолюта като пределно основание на битието, но при по-близко разглеждане той изглежда меко казано странен Бог.
Действително, ако Бог е нещо Абсолютно Единно, то следователно той не може да има някакъв облик, още повече подобен на човешкия, т.е. изразявайки се на езика на науката, Бог не е антропоморфен. Това твърдение трябва да признаем за справедливо, но какви угнетяващи следствия произтичат от него!
На първо място, че съвършено лишеното от каквато и да е било форма, може да бъде преценено не само като безконечно и неизчерпаемо, но и в еднаква степен като безсъдържателно и пусто, и тогава Бог не е нищо повече от пустотата.
Такова виждат Висшето Начало будистите. Именно в Пустотата, в Шунята и Нирваната, те намират реалността на върховния порядък. Очевидно е обаче, че Пустотата, с каквато и буква да се пише за нея, е само пустота, но не и Бог. Не напразно в класическия будизъм никакъв Бог не е съществувал.
На второ място,ако Бог е Абсолютно Единното, то той е твърде велик и твърде малък едновременно. Бидейки всеобхватното единство, той прониква и се представя във всичко каквото иска – от звездните купове до нечистотиите. Древнокитайският мъдрец Чжуан Цзъ по такъв начин е отговорил на изумения въпрос на събеседника си за местообитанията на Висшето Начало: да, то е навсякъде, в това число в калта, и в урината.
От това неумолимо произтичат два не много приятни извода. Първият от тях е, че Единното, както се е разбирало до сега, се оказва едновременно и висша, и нисша реалност. Битие, равно на нищо, по своето определение е не само всеобхватно и безмерно, но и нищожно. Нима към Бога е приложима, дори даже и редом с другите характеристики, характеристиката нищожност?! Друг не по-малко обезкуражаващ извод от идеята за всепроникващия Бог-Абсолют се състои в признанието на неговото пълно равнодушие ако не към света, то към хората. На безразличния, всеединен Абсолют е безразлично всичко, всичко му е все едно.
Безразличен към живота и смъртта, към радостта и страданието, към доброто и злото, такъв Бог със своето равнодушие проявява нехайство към безобразията и жестокостите, царящи в света на хората, защото придържайки се така да се каже към политика на невмешателство в нищо, се превръща в безапелационно вмешателство във всичко. В очите на хората Той в тази сила се представя като злобен ревнивец и мъстител, ту в работа на преследващия, наказващия, възмездяващ човека, често пъти неизвестно защо. Твърде нагледно тези качества на Господа са представени във Стария Завет: „…Неговото име – е ревнител; Той е Бог ревнител“ (Изход 34:14); „…Връхлетя злият Божи дух върху Саул“ (1Царство 18:10);“Да. Ше ви събера, и с огнения Си гняв ще духна върху вас, та ще се разтопите сред него“ (Иезекил 22:20-21).Такива примери във Ветхозаветните текстове има стотици.
Изправяйки се пред дилемата „кой не е прав – Бог или самите ние?“, най-добрите, най-честните мислители дошли до извода, че Бог не може да бъде неправ, а следователно са неверни именно човешките представи за Него. И тогава почнали да се появяват многочислени теодицеи – оправдания на Бога от хората. Те били рафинирано хитроумни, и били много. В цялото си, те се свеждали към няколко основни тезиса, всеки от които обаче в крайна сметка се натъквал на антитезис и се опровергавал от него.
„За страданията на хората е отговорен не Бога, а дявола!“, казвали адвокатите на Бога. Обвинителите резонно възразявали: „А кой е този дявол? Откъде се е взел? Ако всичко в света е създадено от Бога, това означава, че врагът на човешкия род е също творение на Бога! С каква цел Той е създал Княза на тъмнината? За да изкушава хората, да ги вкарва в съблазън и проверява твърдата им вяра в Бога? По какво тогава се различава Бог от дявола?“
„Не – казвали другите защитници на Господа-Абсолют – за страданията на хората не са виновни нито дяволът, нито Богът, а самите хора. Бог ги е създал съвършени, но те се впуснали в много помисли и неправилно се разпоредили със своята свобода“.“Това не е безоснователно, – отговорили опонентите – наистина хората са свободни , както ги е създал техният Създател, но ако в своята свобода те са така равнодушни един към друг, че убиват, насилват, грабят своите ближни, то какво се получава? Че свободата дадена от Бога, е велико равнодушие – точно копие на равнодушието на Твореца? Ако не е така, ако Той иска благото на хората, то с каква цел им е дал свободата да разрушават неговата собствена Вселенска хармония?“
Оправдателите на Бога започнали да предават своите позиции. Те казвали: „На Земята наистина няма правда! Тук наистина цари несправедливост, но затова пък след смъртта, в задгробния свят справедливостта ще възтържествува и праведниците ще намерят блаженство на небесата!“ „Позволете, – недоумявали богообвинителите – за какви небеса може да става дума, ако Бог е безлична, безкрайна и равнодушна пустота? И праведниците, и грешниците ще се разтворят в нея и ще се пържат в едно цяло, така че и за добрите, и лошите деяния на Земята цената е една. Там, в безбрежността на Единния, както гласят Упанишадите, изсъхва всичко и всичко ще се окаже лъжа, в това число и тукашното добродеяние… Ако признаем съществуването на рая, то нали той, както е показано в будизма например, принадлежи към света на формите и значи не се явява висша реалност. Все пак и раят, и адът в крайна сметка нямат значение, защото и праведниците, и грешниците някога ще излязат от там, за да изчезнат навеки във Великата пустота на Абсолюта….“
На защитниците на Бога останало само едно оправдание, което не оправдава нищо: „Неведоми са пътищата Господни. Не сме тези, които ще съдим за хармонията, която Той е установил и ако Му е нужно нещо да поправи в нея, да отстрани частните нередности, то на нас не е дадено да видим височайшата разумност на този акт“. И отново издигнали глас обвинителите на Абсолюта: „Пътищата Господни са неведоми? Но защо за наша сметка? Защо хармонията на мирозданието трябва да съществува и според нуждата да се възстановява в ущърб на невинните човешки същества? Наистина по-добре би било Бог да даде на хората да останат неразумни твари, отколкото да ни даде съзнанието за нашата безпомощност пред волята на Бога!“. Многочислените теодиеции се оказали безплодни. Вътрешно противоречиви и обричащи човешкия ум на безмислие, а човешкия живот – на умиране, богооправданията съвсем не оправдали Бога. Всъщност всички те били насочени не към оправдаване на Бога, а към нашите представи за него, така всички тези представи показали своята лъжливост. Защото, ако Бог е единствено само Абсолют – Единен, Равнодушен, Безличен и Пуст, то същността на Бога е “Мая”/илюзия/!
Но така ли е това в действителност? И нуждае ли се Бог от оправдание? Той разбира се не прилича на човек, но означава ли това, че е безчовечен или безразличен към хората? Още повече, ако Бог не е подобен на човека, то как да станат с фундаментален принцип болшинството религии и философии за богоподобието на човека? Нима и този принцип е лъжлив или ние просто не сме разбрали верно антропоморфизма и богоподобието?
Хората винаги са усещали логическа и психологическа неудовлетвореност към празния, равнодушен, сляп и жесток Бог. Те са чувствали понякога прекаленост, а понякога ненужност от такъв Бог и тогава ставали или страхливи негови роби, или високомерни безбожници. Но тези, които вярвали в Бога и се опитвали да мислят за Него сериозно и честно, чувствали и още един недостатък в тълкуването на Висшето Начало като всеединен Абсолют,а именно – неговата непълнота.
Тези мислители съзнавали, че Бог явно е къде по-сложен от абстрактното Единство. Наистина човекът – творението Божие-е същество твърде много по-сложно. В такъв случай, може ли Творецът да бъде по-прост от собственото си творение? А ако антропоморфизмът (човекоподобието) на Бога, както и теоморфизмът (богоподобието) на човека, са само метафора, обозначаваща сложността на едното и другото, не сходството на техния външен облик, а сходството на тяхната вътрешна форма?
Многомерността съществува в мирозданието, тя е присъща и на вътрешната архитектоника на всеки човек и защо да не предположим че богатство и многомерност е присъщо и на самото Божествено Първоначало? Може би, проявата в Него на вътрешни саморазличия ще прибави в нашето разбиране за Бога тази конкретност, която така не стигаше за разрешаването на всевъзможните противоречия, свързани с трактовката на Бога като Абсолютно Единното?
Мислители от различни страни и епохи са решавали задачата „да открият лицето на Бога“, да разберат строенето на Върховното Начало на мирозданието, но това, както и опитите за богооправдания, е довело само до още по-големи неясноти по отношение на Бога.
Така древните китайци различавайки непроявените и проявените аспекти на Първоначалата и отдавайки предпочитание на първите, по същество въобще отричали Бог. Наистина непроявен аспект на Първоначалото има в тяхната терминология – Небитие, но дори ако за по-важен се счита проявеният аспект, то и в този случай Пътят на всички неща (Дао), по думите на Лао-Цзъ, “ предшествува Небесния владика“. Следователно изтоковедите имат пълното право да твърдят: понятието “ Бог“ не е било известно на древните китайци и така никога не е влезло в китайската философия.
Съвършено друга картина би трябвало да видим при индийците – народ дълбоко религиозен и склонен към метафизика. Обаче и индийската мисъл рисува всъщност точно такава картина на света без Бог. За познавача на индийската философия и религия това звучи наверно, странно, но е така.
Какво означава, например, различаването на Брахман и Парабрахман? „Парабрахман“ – е това, което лежи „до Бога“, но до Бога е или Природата, или Нищото. А как да се разбира терминът „Ниргуна Брахман“ – „Висшият Бог“? Нима може да съществува „нисш“ Бог („Сагуна“, или Ишвара)? От гледна точка на ведантиста това е възможно, но тогава каква е функцията на нисшият Бог, ако не е в сътояние да влияе на „политиката“ на Висшия, Единния и Абсолютния? Ако все пак той влияе, то каква е ролята на Висшия Брахман? Излиза,че той „не е съвсем висш“?
В още по-голяма степен тези парадокси на индийската религиозно-философска мисъл се проявяват, когато се заговори за Нирваната и света на формите в будизма или Нирваната и Супраменталната сфера в йогата на Шри Ауробиндо. В будизма Нирваната е по-високо от света на формите; тя е Нищото, тя е „загасването на всичко“, това означава,че не може да бъде никакъв Бог и „най-добре е съвсем да не се ражда“. При Шри Ауробиндо Супраменталът е по-висш от Нирваната, но първо тази сфера на универсума, не е последната, според Ауробиндо, т.е. тя не е Бог. Ако тя би била Бог, то отново биха възникнали мъчителни въпроси за това, защо този Бог твори свят на формите, т.е. свят, изпълнен със страдание и защо в Бога няма нирванически покой, който все пак започва да изглежда по-привлекателен със сияещата Супраментална Светлина?
Богът на индийската култура е парадоксален. Шанкарачя обвинява будистите в безбожие, но с какво неговият собствен Ниргуна Брахман е по добър от Пустотата-Шунята на будизма? Ненапразно вайшнавистите критикуват рязко не само будизма, но и адвайта-веданта Шанкара – именно за безличността на неговия Бог. От гледна точка на вишнуизма, безличният ипостас на божеството е много по-важен от личния. „…Онзи, който почита непроявеното, лежащо вън от чувствени възприятия, всепроникващото, непостижимото, непоколебимото, неизменното и неподвижното – безличния аспект на Абсолютната истина – управлявайки своите чувства и еднакво отнасящ се към всички и чиято дейност е насочена към всеобщото благо, в края на краищата достига Мене“, се казва в Бхагавад гита на Кришна.
Идеята за това, че Бог трябва да бъде преди всичко личностен, не дава приемливо обяснение за съществуването на Безличното. Проблемът се засилва още повече и от това съображение,че доказателствата за личностния или безличностния аспект на божеството са равномощни, което става ясно от нескончаемите до ден днешен непрекъснати спорове между персоналисти и имперсоналисти. Не означава ли това, че Върховната Личност на Бога не може да надделее Безличния ипостас на Първоначалото по причини от принципен порядък?
На последния въпрос ние намираме поразителен отговор в съчиненията на гностиците – отговор, който поражда ново недоразумение. Гностиците смятали, че „другият Бог“, рожба на Единния, не е нищо друго, освен „грешка“, допусната от София – Божията Премъдрост. Хубава Премъдрост, която допуска грешки! И не на някакви частни, незначителни, а пряко касаещи съдбата на цялото мироздание! Наистина Иалтабаоф като „грешка на София“ покрил със себе си истинския Бог и породил илюзията, сякаш истинският свят не е пустотата на безличното Единно, а проявеният свят с неговата ослепителна и съблазняваща човека пъстрота.
Въпреки противоречивите изводи, влечащи след себе си нелепицата в трактовката за смисъла на битието, хората отново и отново се връщали към идеята за структурността на Върховното Начало. Дори и за така непреклонната в своето единобожие религия, като исляма, не било по силите да мине без признаването макар и косвено, на някаква множественост в лоното на Висшата Реалност. Аллах не действува сам. Той има маса помощници, започващи с ангелите и завъшвайки с посланниците. За какво са те, когато изглежда, че е достатъчна само собствената воля на Аллах, на когото е подчинено всичко в света? Ако от наличието на тези посредници се подразбира относителната самостоятелност на човека, то Аллах не може да бъде всеединен и всепроникващ, ако пък Той е всединен и вездесъщ, проблематична става човешката свобода.
Още една странност има в текста на Корана и тя е, че Единният Бог постоянно говори за себе си в множествено число – „Ние“…
Богът се „двои“ и „трои“ и у теософите. Според „Тайната Доктрина“ зад Творящото Божество и по-високо от него се намира Превисшето Божество, Проектантът, Архитект, по отношение на който Творецът се явява само изпълняващ посредник. Още по-високо, над и около, вътре и извън се намира Непознаваемото и Неведомо, Източник и Причина на всички тези еманации. Да допуснем, че всичко това е така и е прав извънземният разум, диктуващ тези редове, но за какво са толкова много богове? Нима Неведомото не е в състояние само да проектира и твори света? Въпросът така и остава без отговор.
В теософската картина е любопитна не само структурата на Първореалността, но също и поетапността на нейния генезис. Единното ражда проявения Бог, който се разкрива от единството в двойственост, а от двойствеността – в троичност.
Нас обаче не ни удовлетворява нито двоичността на Първоначалото, нито неговата тройственост в този вид, в който те се представят в Теософската доктрина, но може би по-истинска адекватна представа за Висшата Реалност е християнската Троица?
Каква е тази Троица? Три различни Бога? Три лица на едно и също Божество? Или това са само два Бога – Отец и Син, по отношение на които Светият Дух е просто тяхно свойство? Тези въпроси са известни, но е известно и това,че отговорите на тях за съжаление са твърде различни, за да се считат за удовлетворителни.По силата на различието на тези отговори в християнството станали, както е известно, крупни разделения, възникнало непримиримото противостояние на конфесиите. Трябва ли в такъв случай, да се спира на парадоксите на християнската Троица? Трябва ли да се търсят отговорите на въпросите за това, явява ли се Иисус Христос Бог или е бил е човек; за какво е била нужна жертвата на Иисус, като че ли Богът-Отец не е в състояние сам да наставлява хората по истинския път; защо хората имат Отец, но не и Майка; от кого произлиза Светия Дух – от Отеца или от Сина; за какво изобщо съществува Бог-Син? Да се получат ясни и твърди отговори на тези въпроси в историята на християнстото е невъзможно, защото учението на Иисус е предполагало продължение и разяснение на“тъмните места“ по времето на второто пришествие на Христа и затова две хиляди години останало неразвито.
Така неудовлетвореността от безлично-безразличния Абсолют естествено изисквала проявяването на структурност на Единния Абсолют: единство на Бога не трябвало да означава неговата безсъдържателна и престъпноравнодушна безличност, водеща неговото превъплъщение до наистина дяволски протеизъм. Бог трябва да бъде, ако можем така да се изразим, „определен“ и „предсказуем“. Ето защо във Върховната Реалност се опитвали да различат някакъв строеж, подобен на строежа на конкретното същество или черти на конкретното лице: известна множественост, непроявен („сенчест“) и проявен („осветен“) аспект, ред нива и т.н.
При внимателно разглеждане се изяснява, че това е толкова лъжлива представа за Бога, както и неговото отъждествяване с Абсолюта. Тук не се снема качествената еднородност на формалните дистинкции в Единния. Всички те остават различия именно вътре в Единния; всички те насочват към непроявеното и проявеното състояние, на тези или други страни, модификации и изопачавания на същия този Абсолют. И тези, които се опитват да излязат от такова всепоглъщащо, всеразтварящо Единство,отново и отново се връщат към него, точно както заблудилия се в лабиринта.