В света наблюдаваме постоянни промени. Но всяка промяна предполага най-напред нещо, което се променя, получава нови качества и от друга страна предполагат самата нова форма, нови качества, които се получават. Ако няма постоянен субстрат, тогава новото не ще бъде
промяна, а съвсем различно ново нещо. Ако няма нови качества, тогава пък няма промяна, а става нещо неизменно. От друга страна всяка промяна не е нищо друго, освен реализиране, превръщане в пълна действителност това, което е било само възможно, потенциално е било заложено в изменящото се. Затова във всяко променливо битие трябва да се приемат два принципа: възможност или сила, която го съдържа.
Аристотел е обаче синтетик и реалист, затова той не разделя и не противополага материята и формата, тъй като ги вижда и мислено постига само като неразделни, навсякъде съчетани. Но от друга страна той вижда, световната цел и световния прогрес във все по-голямо и пълно проникване към действителност на това, което първоначално е било само възможност.
Накрая заслужава във връзка с формата и материята да изтъкнем специални термини на Аристотел „ентелехия“ /entekleksia//1/. Под него се разбира вътрешно принадлежащата, свойствената на нещата, устременост и способност да достигат известна цел-всяка според рода си. Така например, бобовото зърно има вътрешно свойство и нагласа да :
1./ev/ = в +/telos/ = край, цел + /ekso/= имам: има в себе си целта- да даде бобово растение и оттам-нови зърна, но само бобови. Граховото семе има ентелехия да произведе нови, но само грахови зърна и прочие. В това отношение ентелехията е близка по значение до формата, но докато формата различава повече самия процес на преминаване от възможност в действителност, от едно състояние в друго-изразява самото формиране, то ентелехията изразява повече завършения вече процес, достигнатата цел /telos/.