Струва ни се, че са излишни специални доказателства за безсмъртието на душата в нашата книга: цялото светоучение е в Последния Завет, от началото до края и е пълно, подробно и ако можем да се изразим така, то е концептуално обоснование за безсмъртието на духовната тъкан.
Наистина, ако има Неесен Отец, т.е. Духовно Начало на Мирозданието, то съществува и безсмъртие на душата. Ако душата не е грубоматериална и психоментална енергия, подложена на разсейване в Универсума, а неизмеримо по-тънка особена реалност (колкото слънчевият лъч е по-тънък от чугунения слитък) то следователно душата е създадена от Небесния Отец, не за да бъде подчинена на законите на тленност и разпад. Тя е създадена за безкрайното развитие на човека – развитие предполагащо творчество.
Да, на човек е предначертано да бъде творец. Обаче неговите творчески способности се пресичат от смъртта понякога на самия техен връх, и Пушкин не ще стане „Безкрайния Пушкин“, а Моцарт – „безкрайния Моцарт“. Телесното, крайно начало отпада от духовното безкрайно; Законът на Природата се разминава със закона на Духа. А с това се потвърждава не само наличието на два противоположни закона на Мирозданието, но и необходимостта от съществуването на така наречената реинкарнация, превъплъщението на душата. С други думи, ако тялото е смъртно, а душата – безсмъртна, то душата след известно време от смъртта на тялото се нуждае от вселяване в нова плът.
Но ще ни попитат защо да не се допусне, че душата напълно може да мине без всякакво тяло? Защо да не се допусне, че душата освободена от бремето на плътта, съществува в своята родна стихия и се чувства там като риба във вода и изобщо не се нуждае от някакви въплъщения и превъплъщения? Нима отвъдното битие не е цел и бащин дом за душата?
При трезви размишления всички тези въпроси отпадат.
За какво са били създадени човешките души? За това ли, че да пребивават близо до Небесния Отец, къпейки се в потока на Неговата любов и светлина? Не, за Бога това би било безсмислено: душата наистина е частица от Отца. Защо Му е на Бога да дублира самия себе си, защо Му е да се къпе в собствените си лъчи, защо да отдава любов, топлина и светлина на самия себе си? Или за Него е недостатъчна тази любов, с която Той е преизпълнен и в която Той живее и диша без това?
Небесният Отец твори душа не за себе си, а за хората, така че към Неговата духовна благодат да могат да се приобщят материалните същества. Следователно, душата е създадена за нейното телесно въплъщение.
Още повече: в какво е същността и предназначението на душата? Съвсем не е в това да взима както е характерно за плътта, съществуванието и развитието на която е немислимо без постоянно пиене, без хранене, без черпене на нужната енергия и вещества от обкръжаващата среда. Душата се развива по противоположен закон, т.е. само тогава, когато дава. На кого ще може да отдава своята светлина и топлина, своята любов и вяра, когато след смъртта на тялото се оказва в света на същите безплътни души? В отвъдния свят от нейните излияния не се нуждае нито Небесния Отец, нито другите души, които както и тя са изпълнени с духовна благодат. Ако има души, които са с тъмни, отегчени мрачни следи от своя бивш земен живот, т.е. души сякаш нуждаещи се от доброто участие на друга душа, то първо, те съществуват в съвършено друга област на задгробното царство, второ, придобили са своите тежки впечатления все пак в земния, телесен живот и значи именно в него би следвало да се развиват както трябва и само в него може да им се помогне.
И така, душата не може да се развива без тяло, а доколкото тя в отличие от тялото е безсмъртна, дотолкова се нуждае от все по-нови и нови въплъщения.
Съществува, впрочем, още едно възражение по адрес на идеята за реинкарнацията: „Да, душата е безусловно безсмъртна и тя наистина се въплъщава в тялото, но не многократно, а само един единствен път. Този единствен път е напълно достатъчен за това душата да се развие до необходимото й равнище. А ако тя не направи това – горко й! Тя навеки ще пребъде в ада“
Такава гледна точка е пълна с противоречия. Първо, хората в този случай ще се снабдят със съвършено неравни възможности: един се ражда и живее в обстановка твърде благоприятна за неговото духовно развитие, друг – в ужасни условия; на един се дава да преживее сто години, на друг петнадесет, а трети умира съвсем млад. Второ – и след смъртта човешките души се оказват на различни страни: една навеки в рая, друга – навеки в ада, в необяснимо безотговорните призиви към Отеца с молба за пощада и любов. Трето, от тази позиция е абсолютно неясен въпросът за „възкресяване на мъртвите в Последния Ден“. Защо примерно „да се възкресява“ душата на блажено пребиваващите в рая? Заради тяхното въплъщение в тялото? Но значи само в тялото, а не на Небесата, душата намира истинско блаженство? А ако е така, то под Христовото възкресяване на мъртвите се подразбира телесно възкресяване и неестествено безсмъртие на душата вън от плътта. В крайна сметка се разбира, че до времето на Последния Съд на душата са необходими реинкарнации.
В преминаването на душата след смъртта от едно тяло в друго (новородено) се предполага и самата мисия на Христа, както в първото, така и във второто, сегашното Негово осъществяване. Защото, ако няма реинкарнация, то ще трябва да откажем правото да се нарекат хора всички, които са живели до преди Христа: те наистина не са били приобщени към Истината. Възможно е да се възрази, че ако Съдът ще се извършва не по признака на знаенето на Истината, а по нивото на развитие на човечност в хората, то ще се умаловажи мисията на Христа, който идва тъкмо да научи на човечност и да остави съответстващо Учение. Другото възражение, че „Иисус чрез своята смърт на кръста е изкупил греховете на всички хора“ – страда от пълна алогичност: ако всички благодарение на смъртта на Христа са се очистили, защо ще се извършва над тях Съд?
На фона на подобни опити да се отхвърли идеята за реинкарнацията убедително и основателно звучат думите на Висарион за това, че е необходимо нееднократно връщане на душата в плътта, „за да се увеличи периода, за който вие макар и нещо ще можете да разберете, най-вече да приготвите основа за приемане на Истината“ (26 септември 1998година).
Развитието на душата предполага нейните превъплъщения, но те биха били нелепи и ненужни, ако на човека не беше предназначен вечен живот, т.е. физическо безсмъртие, съответстващо на безсмъртието на душата. По друг начин казано, реинкарнациите на душите щяха са безсмислени, ако тяхното количество е безкрайно, ако те никога не се прекратят, ако те в един момент накрая не отстъпят място на окончателното вселяване на душата в тялото.
По такъв начин, проблемът за „възкресяване на мъртвите“ се решава теоретически само по пътя на синтезата на идеята за реинкарнацията на човешката душа с идеята за вечния живот на човешкото тяло.
Възможността и необходимостта от вечен живот, реалното, а не символичното безсмъртие на човека като единство на неговата душа и плът пряко произтичат от това, че същността на човека е духовна.
На телесно ограниченото същество не може да бъде подарено безсмъртие от Бога просто така, без всякаква цели, по едничката Божия милост. То може да бъде предназначено само за това, че това пространствено крайно същество да облагородява и обогатява безконечното, т.е. цялото мироздание. А това е възможно при едно единствено условие: ако този мъничък жив организъм, заключен в тесни пространствени граници, има в себе си нещо безгранично, при това такова, което го няма в природата.
Това „нещо“ се явява в човека духовното начало. Доколкото душата не се развива без тяло, дотолкова духовната безкрайност на човека подразбира и изисква и неговото тяло да бъде проектирано в безграничното време.
Смисълът на пораждане на духовно начало в мирозданието се заключава в това Светият Дух посредством подвижната човешка плът да се разпространява по Вселената и да се шири в безкрайността.
За неразумното същество, несъзнаващо себе си, няма значение какъв срок на живот му е отреден. За представителят на извънземната цивилизация е в сила това, че той притежава разум и почита законите на Хармонията и е предопределен да живее дълго – стотици и хиляди години. Но тъй като той не внася в Хармонията нищо принципно ново, а само се движи по нейната логика, безкраен живот не му е отреден. А ето този, който притежава освен съзнание още и душа, т.е. човекът, трябва да живее вечно.
Така било предначертано на човека от самото начало, от момента на неговото „второ раждане“, когато от антропоид той се превърнал в истински човек. Невъзползвайки се от тези дарове, хората се обрекли сами на кръговрата на смъртта и раждането. Небесният Отец, виждайки как те не творят добро, за известно време ги лишил от възможността да живеят безкрайно, защото това би заплашило Вселената с много опасен, вечно дестабилизиращ фактор. Обаче безмерно обичайки своите чада, Той им дал още един шанс, разпределяйки живота на всеки от тях на ред превъплътени души.
А хората отново и отново не творили добро. Какво трябвало да направи при тези обстоятелства Небесният Отец? Да унищожи хората? Не – наистина все пак със своите духовни качества те са безценни за Вселената. Да им даде да се превъплъщават до безкрайност? Безсмислено.
Оставало едно: да се доведат хората до такова битие на Земята, когато техните деструктивни действия станат невъзможни, тъй като самата Земя ще започне да се защитава от тях. Тогава точно при хората отново ще дойде Христос и ще поведе по истинския Път макар и неголяма, но затова пък най-добрата част от човечеството. Душите на другите, тези, които са излезли от земния живот, ще пребивават в междинните „инстанции“ на ада и рая дотогава, докато на Земята не бъде окончателно повален дявола – тази тъмна аура, образувана от глупавите човешки емоции и мисли, защото сливайки се със ноосферата (сферата на разума), сега той с мрежа обвива планетата. Тогава постепенно, на Майката-Земя ще започнат да идват и останалите и в атмосфера на висша духовност ще се възпитават за вечен живот.
Така, с редки изключения за тези души, които са затънали дотолкова, че няма смисъл да им се дава нова плът, неизбежно „ще възкръснат всички мъртви“ и ще получат безсмъртие.
Ясно е, че всеки човек е длъжен според своите сегашни сили да се подготви за влизането във Вечния Живот и макар и на крачка да се придвижи в искреното желание да обича и твори добро. Защото както смъртта съществува само при условие на неистинния живот, така безсмъртието става възможно при условие на истинен живот. И колкото по-скоро човекът застане на Истинския Път, толкова по-скоро и органично той ще се впише в бъдещата раса на безсмъртните.
Както виждаме, безсмъртието не е просто мечта; нито абсурдна идея, нито мистична тайна, нито наукообразно чудовище. Човешкото безсмъртие, двойно възвестено от Христос е (и сега това вече няма да прозвучи странно) нещо твърде просто – просто, защото е естествено. Духовността като съзидание на доброто и красотата съставляват целия смисъл на безсмъртието. Душата, вложена от човека в делата на неговите ръце в името на ближния, е единствения път за намиране на вечен живот. И ако се опитаме да изразим същността на безсмъртието и пътя към него в някаква единна формула то формулата ще бъде примерно такава: „Безсмъртието е Духовната Любов – безкористно, грижливо, действено и творческо отношение на човека към всеки и към всичко“.
Конкретно това означава следното. При условие, че човек постоянно израства в Духовната Любов (т.е. душата му истински се развива), неговото тяло се изпълва с благодатния Дух, с неговите удивителни свойства (колкото повече даваш, толкова повече получаваш), продължава своя живот все повече. Съответно се променят и законите на природното битие: Земята и Космосът стават към човека благосклонни, нали и самият той е сега – благосклонен към природата и хората. Земята и Космосът ще престанат да бъдат нетърпими към него, защото вече той не им пречи да си взаимодействат хармонично и още повече внася в тях хармонично нови, сгряващи оттенъци.
И когато душата на всеки от нас в своите добри стремежи бъде напълно съчетана с тялото, ние ще заживеем не просто дълго, а наистина вечно.