Трети представител на Йонийската школа е Анаксимен, роден също в Милет /590 г. и умрял в 525 г. пр. Хр./. За неговия живот и занимания не се знае нищо, освен това, че и той бил написал философско съчинение в проза под името: „periphyseos”, „За природата”, което рано се е загубило. Запазен е все пак само единствен откъс, както при Анаксимандър.
Учението на Анаксимен представлява опит за синтез между учението на Талес, който взема като основа определено вещество и учението на Анаксимандър, който изтъква безграничността на първото начало. Той взема именно за основна мисъл същност на света въздуха
/air/, който има качествена определеност като водата, но същевременно е безпределен по пространство и е не произлязъл и не изчезващ като безпределното на Анаксимандър. Сам Анаксимен се изказва така: „Както нашата душа, която е въздух ни крепи и поддържа, тъй и дух и въздух обгръща и крепи целия космос”./Плутар, Мнения на философите/
Някои по-късно автори се опитват да предадат същността на учението му, Аристотел в своята „Метафизика” казва: „Анаксимен и Диоген твърдят, че въздухът е по-ранен, по-прав от водата, и че той е най-простото от телата”. Симплиций пише: „Милетчанинът Анаксимен, син на Евристрат и приятел на Анаксимандър, казва подобно на него, че субстанцията, която лежи в основата на всичко е една единна и безкрайна. Но той не казва, че е неопределена по качество, а определена, тъй като твърди, че е въздух /Физика-24,36/. От него, казваше той, са възникнали нещата, които са били и ще бъдат, боговете и божествените неща, докато другите неща произлизат от потомството му. А формата на въздуха е следната: „Дето той е равномерен, там е невидим за нашия поглед; ала студът и горещината, влагата и движението го правят видим. Той е винаги в движение, защото ако не беше така, той не би се променял както сега”.
Присъщото на въздуха движение не довежда, според Анаксимен до качествени, а само до количествени изменения на основната субстанция. Основните процеси, които се извършват в нея са сгъстяване-надебеляване /piknotis/, разширения, изтъняване /manatis, oreosis/. Като се разрежда въздухът става огън, а като се сгъстява, образува вятър, облаци, вода, земя и камъни. Всички останали вещества са производни от тези първични състояния на въздуха, произлизат от потомството му. Сгъстеният, сбит въздух образува земята, която е подобна на някакъв диск и се носи във въздуха. По същия начин се поддържат и останалите небесни тела. Влажните изпарения, като се издигат от земята, разпределят се и се възпламеняват, образуват небесните светила. Освен светли небесни тела има и тъмни-според Анаксимен и именно на тях се дължи затъмняването понякога отчасти или напълно на светлите тела. Небесните тела не обикалят около земята, а се въртят в една хоризонтална повърхност, но понеже земята е наклонена плоскост по отношение небесната ос, затова има моменти, когато светилата се закриват от нашия поглед зад планините, или просто се отдалечават, та остават невидими. На въпроса, как земята и небесните тела не падат и как не се постоянно сблъскват помежду си, Анаксимен отговаря чрез едно сравнение. Както падащите от дърветата сухи листа не могат да падат направо, поради своята плоска форма и съпротивата на въздуха,
така и небесните тела не падат, поради плоската им форма и опората на въздуха.
Някои по-късни автори предават, че и Анаксимен, като е считал въздуха безпределно и неизчерпаемо начало е приемал мисълта на Анаксимандър, за съществуванието на много последователни светове, или дори за едновременното им съществувание с постоянно изчезване в първооосновата.
Той също така е изказвал мнението си за редица природни явления, освен изброените вече. Така той много правилно обяснявал, че градушката се дължи на рязко заледяване изведнъж на водни пари. Снега е обяснявал пак чрез заскрежаване на парите, като между тях има въздух. Дъгата се дължи според него на падане, на слънчеви лъчи върху сгъстения въздух и водни пари.Това, което обаче заслужава по-голямо внимание, е констатацията му, че луната няма собствена светлина, а отразява светлината на слънцето. Най-сетне за нас е интересно отношението на Анаксимен към религията. Редица автори като Цицерон, Стобей, Лактанций и Тертулиан определено казват, че Анаксимен считал въздуха за Бог. Блажени Августин в книгата си „За града Божий” пише: „Анаксимен сведе всички причини на нещата до безкрайния въздух, но той не отрече боговете и не ги отмина с мълчание. Но той бе убеден, не че от тях бе създаден въздухът, а че те самите са възникнали от въздуха”. В това изказване прекрасно е изразено общото и за тримата Йонийски философи, отношение към религията. Именно те, в съгласие с народната тогавашна религия и с древната гръцка митология считаха, че отделните гръцки /олимпийски/ богове не са творци на света, а самите те са произведени от първоосновата според народните вярвания същества. Затова виждаме, че живот и душа, творческа сила се приписва на самата материя. Така е при Талес, така е особено изтъкнато при описанието с божествени качества, на безпределното /apeirona/ на Анаксимандър, така е и при Анаксимен. Ние дори направо бихме могли да считаме, че тяхното учение не е само хилозоизъм, но е хилотеизъм, тъй като на самата първооснова, на материята се приписват божествени качества. Ще рече още от самото начало на гръцката философия не се задоволява с антропоморфизма и многобожието в народната религия, но свързва Божественото със закономерност, целесъобразност и вселенска разумност. Особено е вярно това за Анаксимен, който пръв-според цитирания от него фрагмент нарича света с думата „космос”, която означава хубав строй, хубава наредба. Анаксимен учи, че в света е налице „целесъобразна наредба, която от него прави нещо хубаво, едно украшение”.
У мнозина вярващи и още повече невярващи хора има едно наивно схващане за религията, според което закономерност и религия се взаимно отричат. Който приема закономерностите, той отрича, или поне трябва да отрича Бога, трябва да отрича закономерността. Затова за Анаксимен неправилно се казва, че проявил, „теологическа непоследователност”, когато учел за естествена закономерност при произхода и развитието на света, а в същото време вярвал в боговете. В същност той е проявил теологическа задълбоченост, защото вижда свързани божественото с природната закономерност и необходимост. Той никъде и с нищо не е дал израз на атеистически настроения, така че приемането на боговете не е за него противоречие, а е естествено и логично заключение.
Когато в края на V век пр. Хр. Милет окончателно паднал под персийска власт, това сложило край на разцвета на Йонийската философия и скоро, както ще видим, философският живот се пренесъл в други области на Велика Гърция. Въпреки това, стремежът да се обясняват явленията чрез търсене физическата им основа, както у милетци, се запазил по-късно. За това можем да говорим за по-късни представители на Йонийската школа.
Аристотел на няколко места се изказва за автори, наричани от него „физиолози”, които приемали за първооснова едно вещество, средно между въздуха и водата, или между въздуха и огъня. Измежду и общото отношение на йонийците в религията, най-голямо внимание заслужава Диоген Аполонийски, роден вероятно на остров Крит и действал през втората половина на V век известно време в Атина. Главното негово съчинение е носело името „periphyseos”. Същността на неговото учение повечето историци виждат в борбата за моноизъм, в приемането на едно единствено основно начало, за разлика от появилите се по онова време дуалистични и плуралистични учения на Емпедокъл и Анаксагор.
Още в началото на своето съчинение Диоген изтъква убеждението си, че в основата на цялото световно многообразие лежи едно единствено начало, една и съща субстанция. Иначе, ако се приемат много разнородни начала, не е ясно, как ще могат да преминат едно в друго, да си влияят едно на друго. Затова всички неща в света, предмети, растения, животни и прочие трябва да се схващат като видоизменения на една и съща субстанция. Ние забелязваме, обаче в света от една страна редица предмети и явления, от друга страна една разумност на интелигенция, не само в животните и хората, но и в целесъобразното устройство на вселената, по силата на което всичко: зима и лято, ден и нощ, дъжд и слънчева светлина – всичко е наредено прекрасно.
Следователно и двете, както многобройните предмети, така и разумността в природата-трябва да бъдат изведени от една непреходна, безсмъртна субстанция, което според Диоген, още е голяма и силна, вечна, безсмъртна и всемъдра. Нея той нарича божествено начало. Според Диоген това всичко единно първоначало е въздуха. От него чрез сгъстяване и разреждане-или което е все същото, чрез изстудяване и стопляне се получават всички предмети и явления в света включително жизненото дихание / „psihi”/, разумността в света. Въздухът е първото и най-финото от всички неща. И понеже всичко е произлязло от него, затова той всичко прониква, всичко крепи, всичко нарежда и всичко познава. Но, ако въздухът е най-финият между всички предмети, от една страна той сам има различни степени на финост и топлина. Така например душевния въздух е много по-топъл и фин от външния въздух. Възможно е обаче и постепенно се наблюдават преходи от по-фино към по-сгъстено състояние и обратно. Учението на Диоген за това, че душата на човека и разумността му са само фин въздух, справедливо е било осмяно още тогава от Аристофан, който подмята иронично, че птиците трябва да са по-умни, защото дишат високо по-рядък въздух. Сократ той представил в кошница, поставена високо, за да диша финен въздух, тъй като мисли за божествени неща.