Както видяхме, според Платон съществуват два вида действителност-една изменчива, сетивна, преходна, неистинска и една неизменна, несетивна, непреходна, истинска, духовна. Едната сетивно
възприемаме, другата мислим. За едната имаме конкретни представи, за другата имаме общи неизменни понятия. Едната е съставена от конкретни отделни неща, другата е съставена от идеи.
Учението за идеите е централно у Платон. Той въвежда и самата дума „идея” във философията. Обаче ние не трябва да я смесваме с днешното значение на думата „идея”. Днес под „идея”, ние най-често разбираме, да имаме известно понятие или представа за нещо, да знаем за него. Така например казваме, че имаме идея за феодален строй, идея за триъгълник, идея за планина и прочие. Под „идея” още разбираме известен план: някой е богат с идеи-с инициативи и почини. За Платон, обаче идеята е нещо друго: тя не е само мислен образ на този или онзи човек, а е реалност, чийто съответен мисловен образ е понятието. При това идеите не само са реални, но единствено-действителни и реални същности. Приема се, че това което е дадено не може да бъде друго, освен отделните неща. Това е дадено за нас: планини, реки, дървета, камъни, а след това идват идеите за едно или друго, като те са нещо вторично, произволно, обусловено от реалностите. Според Платон е точно обратното: първо съществуват идеите, като вечни същности, а после съществуват конкретните въплъщения и прявления на тези идеи. Първо съществува „конността” и тя прави възможни и реално съществуващи, като коне, отделните екземпляри от това еднокопитно животно. Първо съществува „картофеност” и само благодарение на нея има конкретни картофи. Първо съществува „розността”, а сетне като нейни конкретни прояви и въплъщения, реализации за съществували отделните рози.
При това, тези отделни рози се увеличават и намаляват, цъфтят и прецъфтяват, а „розността” си остава неизменна, независима нито от числото, нито от времето, нито от мястото, нито още по-малко от вида и състоянието на конкретните рози. Не те обуславят нея, а напротив, само тя обуславя тях: без „розност” в себе си те не биха били рози. Само съпринадлежността им към нея, съучастието им към нея, носенето нея в себе си ги прави рози. Същото е и при конете и конността, тя при картофите и “картофенността”, при красивите предмети и красотата на човеците и човечността и прочие.
Самата красота казва Платон е нещо вечно: тя не е произлязла и неизчезва, не ражда и не се унищожава, за нея не може да се каже, че е прекрасна в едно отношение, а е грозна и лоша в друго, та да бъде сетивно възприета от него, както например красивото лице или красивата ръка. Тя не съществува в нещо друго някъде, в някои животни или на небето или на земята, но тя е вечно тъждествена, еднородна сама
на себе си. Всичко друго, което ние наричаме прекрасно, е и причастно, но докато всичко друго възниква и се унищожава-самата красота нито нараства, нито се умалява и не изпитва никакво изменение.
Казаното за красотата важи за всички идеи. Те са абсолютно чисти, не смесени с нищо чуждо и противоположно. Никой красив предмет не е пълно въплъщение на красотата-има проценти на некрасиво в себе си, но красотата, като идеи е чиста и безпримесена.
Никой конкретенчовек не е пълна реализация на човечността, но самата тя е абсолютна, чиста и без елемент на нещо противоположно в себе си. Тъй като идеите именно правят конкретните неща, които са, а не нещо друго: „конността” прави конете коне, „розността” прави розите рози, „картофеността”прави картофите картофи и прочие, то е ясно, че идеите са причина, източник на конкретните неща. Освен това, конкретните неща реализират, проявяват идеите, макар това да не е никога в пълнота. Значи идеите са техен първообраз, оригинал, на който конкретните неща са копия, подражания-повече или по-малко сполучливи. Най-сетне идеите се явяват идеал, последна цел за конкретните неща, идеал за всеки конкретен човек и все повече, по-пълно да отговаря на идеята за човека; идеален кон е онзи, който по-пълно въплъщава конността и прочие.
Но къде се намират идеите? Според Платон те съществуват в едно царство у този видим, пространствен и зависим от времето свят, невеществени и вечни, те витаят над света извън пространството и времето-„в долината на правдата, в „умно място”, достъпно само за съзерцанието на безплътните духове”./Трубецкой/
А колко са на брой идеите?
Те са безкрайно много, тъй като идея съществува за всяко родово и видово понятие, за всички конкретни неща. На края трябва да кажем, че Платон в царството на идеите има една господстваща върховна идея. Това е идеята за доброто /to agaton/.
Ние вече видяхме, че всичко конкретно има за свой идеал все по-пълното проявяване и реализиране на своята идея. Пълнотата на битието, това е върховната крайна цел на всичко съществуващо, това е върховният идеал на битието или неговото върховно добро. А щом е тъй, значи все по-пълното реализиране, на която и да било идея води към осъществяване същевременно на доброто с добро. Доброто по този начин се явява цел на целите, идея на идеите, царица на света на идеите, първа причина на всичко съществуващо, то е основа и смисъл на всички останали идеи: като абсолютен идеал, тя обгръща сумата на всички идеи, обединява ги в едно.