Основно задължение на застрахователя е да плаща застрахователно обезщетение, чиито размер зависи:
1) от застрахователната сума, която е посочена в договора и не може да е по-голямо от нея;
2) от застрахователната стойност – действителната стойност на веща към момента на застрахователното събитие;
3) от размера на вредите към момента на застрахователното събитие, като не може да е по-голямо от техния размер. Вредите трябва да са пряка последица от застрахователното събитие. При имуществените застраховки застрахователя не дължи обезщетение за пропуснати ползи, а само за претърпени загуби – чл. 390, ал. 3. Това правило е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.
4.3. Застрахователят трябва да заплати на застрахования обезщетение за разходите, които е направил за ограничаване на вредите ако е действал с необходимата грижа (по принцип на добрия стопанин), дори усилията му да са останали напразни. Става дума за разходи, направени след настъпването на застрахователното събитие.
4.4. Застрахователят се освобождава от задължението си за застрахователно обезщетение, ако застрахователното събитие е предизвикано умишлено от бенефициера или застрахования.
4.5. В закона не е уговорен срок за плащане на застрахователното обезщетение, като по начало този срок се урежда в договора. В защита на застрахования съществува императивното правило на чл. 399, ал. 1, изр. 2: Срокът не може да бъде по-дълъг от петнадесет дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 389. Това правило не е достатъчно, защото, за да се изпълни задължението по чл. 389, ал.1 да представи поисканите от застрахователя документи, е необходимо доста време, тъй като практиката показва, че застрахователите изискват представяне на доста документи, техническото подготвяне, на които отнема време.