Всяко живо същество, включително и човекът, има своя лична зона, която ревностно защитава от неприятели и досадници. Тя е пространство, което смятаме, че принадлежи само на нас, нещо като продължение на тялото и душата ни. Често конфликтите ни с околните се дължат на факта, че пазим своето личностно пространство, но не уважаваме чуждото.
Моята мебел е моята крепост
Много хора вманиачени в собствените си мебели и вещи, често ги опаковат сами ако им се налага преместване в друг дом. Фирмите за пренасяне докосват само опаковките на мебелите. По този начин човек пази ревностно своите любими мебели дори и от помощниците в пренасянето на новото място. В семейството всеки си има „свое“ място на масата, на дивана, дори пред телевизора.
Обикновено казваме „моите мебели“, „моят дом“, „моята улица“… и когато някой навлезе в това „наше“ пространство, започваме да го гледаме с подозрение, дори протестираме. Чувстваме раздразнение, когато седнат на „нашето място“ на масата за обяд. Неприятно ни е, когато гостите се държат прекалено свободно, като у дома си. Интересно е да се наблюдава поведението, когато човек е на ‘своя“, „чужда“ и „ничия“ територия. На „своя“ – обикновено диктуваме правилата, на „чужда“ – съобразяваме се с желанията и мнението на другите, на „ничия“ – следваме общоприетите норми на поведение. Подсъзнателно сме убедени, че списанието, намиращо се върху нашия стол, можем да вземем само ние. Когато сме на гости, искаме разрешение от домакина, а в заведението може да го вземе всеки, защото територията всъщност е неутрална, т.е. „ничия“. Съществува една характерна особеност, свързана с личностното ни пространство – колкото по-малко е то, толкова по-ревностно го пазим и защитаваме. Нямаме кой знае какви драматични забележки относно „моя град“ или ‘моята улица“, но що се отнася до мястото ни в офиса или пред телевизора у дома, готови сме да водим война, за да ги отстояваме. Когато общуваме, ние несъзнателно поддържаме дистанция с човека срещу нас, която зависи от това колко ни е близък той и какви са обстоятелствата.
Четири зони, четири типа отношения
Те „отделят“ нашия свят от този на околните и ни позволяват да се чувстваме комфортно и спокойно. Първата, интимната зона, е от 0,4 до 0,5м. На такова разстояние общуваме с най-близките си хора – родителите с децата, влюбените, интимните партньори. Нахлуването на чужди елементи в тази зона се приема от нас като посегателство над личната ни свобода и независимост. Ето защо скандалите и недоволството в претъпкания градски транспорт имат своето логично обяснение – всеки един от пътниците чувства заплаха от останалите, които нарушават границите на това най-малко, лично пространство.
Личната зона е от 0,45 до 1,2м. На това разстояние допускаме приятелите си, хората, които познаваме от години и на които се доверяваме.
Социалната, или т.нар. обществена зона, е дистанцията от 1,2 до 3-4 м, която спазваме спрямо хората, с които сме в делови и официални отношения. На такова разстояние допускаме пощальона, техника, дошъл да ни оправи хладилника, шефа си или новия колега.
Публичната, откритата зона, е разстоянието от 3,7м и нагоре. Тя всъщност ни позволява да не общуваме с хората, намиращи се в нея. Характерна е за много на брой хора, събрани на едно място, например на площад.
Фамилиарни или студени
Спазването на границите на личностното пространство говори много за характера на човека. Уравновесените и уверени в себе си хора обикновено се приближават към събеседника си, докато нервните се опитват да се отдалечат възможно най-много. Онези от нас, които заемат определен пост в обществото, се стараят да спазват по-голяма дистанция. Личностното пространство на живеещите в пренаселен, милионен град е много по-малко, от това на свикналите с простора на природата селски жители. Дори начинът, по който тези две групи се поздравяват, е различен. Гражданите правят стъпка напред и протягат ръка, а живеещите на село протягат ръка и леко се накланят. Представителите на различните националности също имат различни възприятия за личностно пространство. Например, интимната зона при европейците е около 0,25м, при американците – 0,4м, а при азиатците – по-малко от 0,4м. Затова когато общува с азиатци, американецът отстъпва крачка назад. Американците смятат, че азиатците са прекалено фамилиарни и задушават околните с близостта си, а азиатците са на мнение, че американците са „хладни и прекалено официални“.
Влизането забранено!
Психолозите са забелязали, че когато човек се намира в своя автомобил, представите му за лчиностно пространство се променят. Иначе казано, колата променя размерите на личната ни зона. Тя може да се увеличи 10 пъти, в зависимост от това дали водачът на превозното средство счита, че може да претендира за пространство от 3-4м пред и зад автомобила си. Такъв шофьор изпада в ярост, ако някой негов колега посмее да навлезе в територията му. При втория тип шофьори зоната е силно намалена, при тях автомобилът е като защитна зона, в която могат да се скрият от всички и всичко. Представителите и на двата обаче могат да причинят на околните сериозни неприятности на пътя.