Японско изкуство

На пръв поглед китайското и японското изкуство са безспорно близки н това е съвсем естествено, като се имат пред вид съседството на двата народа, културното влияние, ксего е оказал Китай върху Япония, и особено религията на будизма, която преминава от Китай в Япония и заедно с нея и художествените традиции на китайското изкуство, установени във връзка с изображенията на Буда и други религиозни сюжети. Това става през VI век и в същност оттогава почва историята на японското изкуство. Влиянието на китайската култура върху Япония се засилва наново през Х-XII и XIV-XV век. Търговските връзки улесня­ват вноса и на художествени произведения на китайското изкуство.

Японското изкуство обаче носи и свои определени национални черти, които го отлича­ват от китайското и които са резултат от особеностите в характера на японеца. В японското изкуство са застъпени в по-голяма степен движението и експресията, докато за китайското са характерни спокойствието н вътрешната вглъбеност.

Японското изкуство създава също така забележителни паметници в храмовата архи­тектура и монументалната скулптура. Първите скулптурни творби са дървени, а после идват каменните. Статуята на Буда в Камакура от XIII век, висока 15 м, е забележи­телен паметник на японската скулптура.

В образа на Буда от ранния период на будизма се запазва арийският (индоевропейският) му тип, а по-късно се създава японски тип  с тлъсто лице, тфитворени очи, малка уста и подчертано увиснали челюсти. Работят се и дървени и каменни фигурки на разни народни типове с твърде реалистично изпълнение.

Бронзолеенето се развива рано, още през VIII век. От това време датира статуята на Буда в Нара – позлатен бронз. След упадъка от XII век през ХIII век настъпва разцвет на японската скулптура, отбелязан с изкуството на големия майстор Хидори-Зингоро. Тон бил и скулптор, и архитект. Прочута е неговата «Заспала котка». Голямо майсторство показват японските скулптори в изобразяването на животни, направени от бронз. Портрет­ната скулптура обаче не добива особена изява. През XVII век в Япония се за­ражда и се развива моделирането на цветни маски.

В японската живопис се създават два вида картини – едни, които се    разгъват хоризон­тално, наречени  макимоно, и други, които се развиват вертикално, наречени   к а к е м о н о. Обикновено какемоното се окачва върху стената за украса. По художествено май­сторство японската живопис не отстъпва на китайската. Японските художници създават прекрасни произведения не само в акварелната живопис, но и в графиката, където по верен рисунък и експресивност на линията са достойни съперници на своите китайски колеги.

През XV век настава цъфтеж на пейзажната живопис. Тогава творят големите живопи­сци Сесшу, Капо Матонобу и Кино Масанобу. Сесшу се утвърждава като майстор на графиката, които изучавал в Китай. Той остава ненадминат в изобразяването на коне. Рядко е стигана такава изразност на тушовото петно и линия. Неговите рисунки по екс­пресия може да се сравнят с бизона, който се готви да скочи, от преднсторическото из­куство. Отривистите движения на четката на Сесшу са предали с поразителна точност гра­цията и динамизма в позата на животното. С пестеливи удари на четката, без лннеарен рисунък, са набелязани краката н копитата на коня. Сесшу е и пейзажист – рисува спокойната и красива японска природа.

Японският пейзаж не е копие на действителността, а по-скоро поетично преживяване на ‘природата, изразено в багри. Светлината е навлязла и окъпала природата в пейзажа. Наред „е петното, положено от четката, важна роля в пейзажа играе и линията. Пейзажът се изгражда с багри (многоцветно) или с нюансите на черния акварел (разреден туш). Японските художнци в много случаи предпочитат черния акварел.