Цицерон е роден в провинциалния град Арпиний през 106 г. пр. Хр.. Проявил се е като бележит деец на републиканския режим. Той от рано получил блестящо юридическо, риторическо и философско образование. Специално по философия той се е учил еднакво ревностно при различията между школите. По-късно той предприел пътуване на Изток в Гърция и Мала Азия, където слушал още Посейдоний Родоски и други философи.
Наред с бурната си политическа дейност, на която в края на краищата през 43 година станал и жертва, като бил най-жестоко съсечен от политическите си противници, Цицерон развил и неуморна литературна и по-специално философска дейност. Той е най-видният от всички римски философи. От него са ни останали цяла редица философски и обществено-политически трактати, между които най-известни са:
1. „Академически въпроси“, който разглежда гносеологични проблеми, както са развивани в Платоновата академия.
2.„За висшето добро и за висшето зло“. Разглежда критически епикурейската и стоическата етика.
3.„Тускулански дискусии“. Разглежда редица отделни въпроси за смъртта, търпимостта, религията и същността на философията.
4.„За природата на боговете“-критикува епикурейското схващане за боговете.
5.„Върху предсказанията и гаданията“.
6.„За длъжностите“-една приложна етика, предимно в стоически дух.
7.„За съдбата“.
Освен тези, на него принадлежат цяла редица политически трактати като „Република“, „Закони“, „Оратор“, „За приятелството“, „Канон за старческата възраст“ и прочие.
Трудовете на Цицерон са по-скоро философски изследвания и търсения, отколкото защита на определени твърди схващания. Той обича да се учи от всички. Повечето от трудовете му са изградени върху чужди
съчинения, но той умее самостоятелно да преработи, критично да съпостави и блестящо да изложи възгледите на школите. Сам той в
„Тускулански обсъждания“ обосновава своя еклектизъм така: „На мене всякога ми е харесвал обичаят на перипатетиците да разглеждат нещата от най-различни и противоположни гледища, тъй като иначе не може да се състави правилно мнение относно един или друг предмет, а също и поради това, че е едно прекрасно ораторско упражнение“.
Философията Цицерон определя в „За длъжностите“ като „наука за божествените и човешките неща“.
Занимаването с нея счита върховен дълг и върховно щастие за човека, тъй като тя е истинска водачка към правилен живот. „О, философия, възкликва той – пътеводителко в живота, учителко на добродетелта, гонителко на пороците! Как бихме могли да съществуваме без тебе не само ние, но и целият човешки живот? Ти си създала градове, ти си свързала разпиляните човеци в обществен живот, като си ги съединила от начало в общи жилища, по-късно в семейства, а накрая в общност на езика и на науките. Ти си изнамерила законите, научила си ни на нравствен и добър обществен ред. Към тебе прибягваме, от тебе просим помощ.
Един ден, прекаран добре под твоите наставления е по-добър от цялото безсмъртие, ако то е порочно“. /V.2,5/.
Разбира се, не бива при подобни изказвания да забравяме две неща: от една страна, че през онова време философията още се счита в смисъл на наука изобщо и от друга страна, че точно у Цицерон намираме надценяване на човешките умствени сили и приписването им като заслуги на неща, които не от тях и не чрез тях са произлезли. Във всеки случай това не намалява значението на Цицероновия възторг от философията, показан не толкова чрез изказвания като горното, колкото чрез широко философско писателство.
Стремежът към щастието, според Цицерон, е естествен за всички живи същества и произтича от инстинкта за самосъхранение. С развитието на съзнанието и на разума, този инстинкт тласка човеците към търсене на истинския път за достигане пълно самосъхранение, което е свързано същевременно с достигане на блаженство. Този път се сочи от философията. И първият въпрос, на който тя трябва да отговори е : каква е същността на нещата и какво е нашето предназначение като човеци.
Отговаряйки на първия въпрос, Цицерон определя природата като материално единство, но смята, че в нея съществува разумно начало, което е разляно навсякъде, но не и в еднаква степен. Разумното начало
намира своя най-ярък израз във висшето творение – човека, който се състои от тяло и душа. Тялото е съд, орган на душата, а душата оживява и ръководи тялото.
Телеологията и теологията на Цицерон до голяма степен са заети от стоиците. Вселената според него е целесъобразно устремено хармонично цяло, създадено от върховно разумно начало, от вечно живо и разумно същество – от Бога /І.28,68/. Както при вида на дадено художествено творение ние се питаме за неговия Творец, така и наблюдаването на света с неговото богатство, целесъобразност и красота с още по-голяма убедителност говори за неговия творец и затова, че този творец е един, вечен и разумен. /І.27,86/.
За съществуването на Бога ни говори и неподправеното свидетелство на собствената ни душа и единодушно мнение на народите. „Ако истината за Божието битие не би била присъща и наложителна за нашата душа, ако тя не беше само някакво мнение, тя не би могла да бъде постоянна, не би надживяла времената, не би била вечна, колкото човечеството. Защото ние виждаме, че измислените, неоснователни мнения с течение на времето изчезват…Времето разобличава лъжливите мнения, но потвърждава лежащите в самата природа истини“./ІІ.2/
Освен това историческото доказателство, Цицерон привежда и чисто етнографски съображения, за всеобщността на религията: „Няма племе, ако ще би и най-примитивно и диво, което да е без религия“./І.13/
Като изтъква единствеността, духовността, разумността и нравственото съвършенство на Бога, Цицерон същевременно, по подобие на стоиците се отнася с голяма предпазливост и почит към народните често идолопоклонски вярвания, за да не подкопае основите на народния морал.
Човекът според Цицерон се отличава от животните по това, че на него е присъща висша целесъобразна дейност, която е проява на намиращата се в него разумна душа. Основна същност на душата е разумът, докато животните имат само инстинктивна и вегетативна дейност, защото имат само сетивна и витална душа, а нямат разум. Човекът е единственото разумно същество, защото има в себе си от божественото начало и затова покорява природата /ІІ.39,23/. Душата според Цицерон е безсмъртна. Свидетелство за това е и вътре вроденото и чувство. /І.12,27/, както и всеобщото свидетелство на народите. Също и свободата на волята отстоява така твърдо, защото вижда, че без свобода няма нравствена отговорност и тогава рухва целия нравствен порядък. /14.31/
Тръгвайки от тази възвишена природа на човека като богобелязан, разумен, свободен и безсмъртен, Цицерон рязко се обявява против епикурейското нравствено учение, което намира долно, недостойно за специфичното духовно начало в човека. „Ние сме родени, повярвай ми Торквате, – възразява той на един епикуреец, – за по-висока и по-велика цел. Затова може да се съди само по онези части на духа, в които се намира паметта на безброй неща. Ти имаш поразителна способност да предвиждаш следствията, която малко се отличава от божественото провидение, ти имаш обуздаващ страстите срам, имаш вярната за благото на човешкото общество защита на справедливостта, имаш здравото и непоколебимо презрение към болката, към надигащите се опасности и към самата смърт, имаш героизма на презиращите смъртта. Това са все духовни предимства. Но погледни също и самите сетивни органи: те ще ти се видят, подобно на всички останали части на тялото-не само спътници, но и като служители, оръдия на добродетелта. А ако много дори телесни неща като силата, здравето, красотата, сръчността, трябва да се поставят по-горе от насладата, колко по-високо трябва да се ценят способностите на душата! В тях най-великите учени на древността виждаха присъствието на нещо божествено и небесно“./V.30/
Добродетелта Цицерон определя еднакво със стоиците.Тя е мъжественост: самата дума мъж показва това. Добродетелта е стоическо понасяне на всички житейски несгоди чрез съзнателност и чрез твърдост на волята. Така се достига до равновесие, спокойствие и блаженство. Върховното добро е в усъвършенстването на душата и на тялото, за което спомагат благосъстоянието, дружбата, честта и изпълнението на обществения дълг. Съвършенството на душата, по-специално теоретически, е в опознаване небесните, природни и човешки неща, в мъдростта, а практическите – в трите добродетели: умереност, храброст и справедливост.