Вечният живот, истинската История ще проявят и истинската природа на човека. Човекът на бъдещето, доскоро раздвоен на безкраен и краен ипостаз – безсмъртие на душата и смъртност на плътта – и както изглеждаше от предисорията, осъден да носи този кръст и да бъде разпънат на него во веки веков, сега открива, че е същество безкрайно. И душата му вече няма да се изплъзва от тялото и да се превръща в светеща точка-индивидуалност. Прониквайки в целия човек, духовната тъкан ще обгръща човешката плът като чудна аура, като лека удобна дреха, като въздух, който човекът диша, като светлина, извираща от личността. И тялото ще стане не окови за душата, а средство за нейното развитие и въздействие върху света на материята: тялото ни е подарено като инструмент, с който да се трудим във Вселената.
В човешкото битие и светоглед всичко ще се промени. И преди всичко отношението към времето и характерът на връзката с него.
Ние имаме все още невярно, крайно, дискретно отношение към времето и затова бързо стареем. А всъщност времето според философското разбиране е единство на преходното и вечното, тоест времето и вечността взаимно се обуславят. Затова човекът трябва да живее във вечно време или образно казано въобще да изпадне от времето; и това ще бъде детерминация на вечността.
И времето ще застане пред бъдещия човек не като монотонна линия и даже не като спирала (скелет). То ще се разкрие в цялата си красота – като пълнокръвен цвят със стъбло, пъпки или като пищно растящо, цъфтящо дърво. В този вид времето престава да бъде страшно. То е прекрасно във всяка своя точка, а прекрасното е несъвместимо с разрушението и смъртта. „Каква прелест е наоколо! Не бива да се умира.“
В душата, в съзнанието, в битието на човека времето трябва и ще се възприема и реализира като вечен разцвет, като вечна красота, в която не може да има нищо лошо, страшно, зло. Времето „разцъфтява“, а това значи също, че я няма прословутата „тъга на безсмъртния“.
Изследователите отбелязват една особеност на дълголетниците – преобладаващите добри чувства и положителни емоции. Дълголетниците не излъчват злоба, досада или омраза. Те не завиждат. Сърцата им винаги са пълни с радост от битието, с благодарност за всеки нов ден от живота. Те се радват на щастието и на успеха на другия така, сякаш това е тяхно щастие и успех.
В неизмеримо по-висока степен тези качества важат за човека на бъдещето, придобил безсмъртие. Вечният човек, който живее с Любовта, ще може не само да възприема живота светло, но и да вижда далеч в бъдещето и в отдавна отминалото. Любовта е сродна с духовната интуиция. Любовта е височината, от която се вижда всичко: просторите на Земята и Небето, грижите на близки и далечни; вижда се какво предстои да стане и какво престава да бъде актуално; какво трябва да се прави и какво не трябва; вижда се къде върви човекът и какво е постигнал. И само от такава височина той ще види всичките си предишни животи. Предишният човек не е способен на това, защото в миналите въплъщения отрицателното е прекалено много, а положителният опит е несъзнателен. Но духовно здравият човек на бъдещето ще възприеме миналите животи както трябва – като неизбежен и вече преодолян лъкатушен път на неговата личностна предистория.
Новият човек ще придобие и други способности, които сега са практически затворени за нас поради липсата на готовност за тях. Бидейки крайни във времето, сега ние въплъщаваме в живота само една-две от безкрайно многото творчески способности, предначертани по принцип за човека. Конкретното предначертание на безсмъртния с течение на времето ще се променя и гениалният поет ще стане гениален градинар, дърводелец, живописец…
Но главното е, че в новия човек ще има много от Светия Дух, Духа на детството. Поддържано от вътрешна безгрижност, спокойна съвест, душевна хармония, ненарушавана от външна суета, вечното детство ще бъде неотменима черта на мъдрата зрялост.
Не толкова смешни, колкото странни и нелепи ще се струват на новия човек безсмъртните, както са били изобразявани в предишната художествена литература – вечни старци, страдащи от вечни болести. На създателите на подобни персонажи не им е минавало през ума, че плътта на безсмъртния човек няма да има веднъж завинаги установен облик, а ще бъде променяща се плът, при това ще се променя не както сега. Органите и свойствата на безсмъртното тяло при необходимост ще се трансформират и ще се заменят от нови и човекът, макар че ще живее по законите на зрелостта, никога няма да се състари.
Вдъхновеният, творчески живот на новия човек изисква още сега съвършено друга педагогика. Основа на обучението и възпитанието трябва да стане принципът на другодоминантността към целия универсум и съответно прекрасните, само и именно прекрасните светли образи и идеали. Нито сянка от егоизъм, агресивност, користолюбие, жестокост. Всички пороци, запечатани в паметниците на предисторията, не трябва да проникнат в душата и разума на човека, който се формира за бъдещето. Всичко трябва да бъде белязано с висша красота: подходът на педагозите към децата, изборът на предмета и материала за изучаване, всеки аспект и момент от образователния процес.
Прекрасното, както подчертава Висарион, трябва бъде много. Да! Колкото може повече прекрасни творения, събития, хора – тогава ще престанем да живеем само с миналото и с редките кратки днешни радости. Тогава ще се научим да вкусваме сегашните радости и да предвкусваме все нови и нови прекрасни образи на живота. Тогава ще живеем, без да стареем, защото сме постоянно отворени за бъдещето.
В тази светлина не само като пожелания или красива фраза, а като конструктивно ръководство за бъдещия човек звучи призивът на Учителя: „Бъдете леки, бъдете въздушни, бъдете крилати, любвеобилни! Нека сърцето ви да се смее… Вие се стараете да построите ново общество, а то се строи върху усмивки“.(Повествование 6.13:35,37).
Като израства в любовта, човекът израства в умението правилно да организира взаимоотношенията си с другите хора и да създаде общество, отговарящо на истинската същност на човека. Извън общуването хората не се развиват. Затова, преминавайки през трите върха на Любовта, хората преминават и три стъпала, три нива на своята същност, своето съвместно житие. Това са семейството, общността и човечеството като единно Семейство.
Обединявайки се в малки семейства, ние не забелязваме, че поставяме изкуствени граници на това семейство. А такива граници всъщност няма. Моите майка, баща, жена имат майки, бащи, сестри, братя, а те – свои жени, деца, внуци… И така до безкрай както в пространството, така и във времето. Всеки от нас е потомък и прародител на всички народи на Земята. И следователно, човечеството наистина е предопределено да бъде не абстракция, а единно, огромно Семейство.
В това Семейство хората ги свързва Любовта. Значи, за да обикнеш с цялата отговорност един човек, трябва да станеш човечен, тоест с цялата отговорност да обикнеш всички. В противен случай обичаш „случаен“ индивид, създавайки с него „случайно“ семейство, след това срещаш друг, също толкова „случаен“ индивид, изоставяш първия и създаваш ново „случайно“ семейство. Ако обичаш всички, то всеки човек ще бъде не случаен, а необходим и семейството, което създаваш с него, ще бъде неразрушимо.
От тези здрави съюзи започват де се създават общностите от нов тип и единното Семейство на човечеството.
Досега ние бяхме всъщност само социални животни. Човекът в предисторията е преследвал главно биологични цели и ценности. И нашите връзки са се изграждали предимно на принципа на механичната и органична цялостност и на информационната комуникативност. Но единното човешко Семейство трябва да представлява друго качество. Това трябва да бъде духовна цялостност – тази своеобразна Колективност, която може да бъде наречена Мега-Личност. Благодарение на това, веднъж възникнало макар в местен мащаб и успоредно на традиционния социален процес, единното Семейство ще бъде неуязвимо, устойчиво и съвършено извън конкуренцията с други човешки обединения. И бъдещето ще бъде само на членовете на това Семейство.
Притежаващо духовна цялостност, единното Семейство принципно ще се различава от всички предишни форми на живот на хората именно с това, че те ще живеят в хармония с Първото и Второто Творческо Начало, с Твореца на Мирозданието и Небесния Отец, без традиционните организационни усилия. Управлението на обществото е необходимо, докато хората са чужди един на друг. Но в единното Семейство всичко в човешките отношения ще бъде естествено и хармонично и няма да има нужда от никаква държава, никакво управление.
И ако от първото до второто пришествие на Христос човечеството е осъществило еволюция само до информационната цивилизация, то новата общност ще бъде съвършено друга. Това ще бъде общност на нивото на духовни цели и мотивации, духовна връзка, а с нея и синхронизация на нивото на душите и съзнанията. При това в започващото да се създава единно Семейство се формира ново вътрешно отношение на неговите членове към фактите и външните събития, а механизмът на тези събития се регулира от Висарион Христос.
В единното Семейство, където ще се възцари доброжелателство и грижа един за друг и където паричната единица постепенно ще изчезне завинаги, човекът трябва да добие в една или друга област такова майсторство, чиито плодове ще са жизнено необходими на ближните. Новото общество ще се развива само благодарение на това, че всеки, бидейки майстор и истински художник в своята работа, ще твори не за себе си, а за хората – за всички, които се нуждаят именно от неговите произведения.
Практическата духовност, основана на принципите на дейната любов и на обмена без печалба, трябва да се осъществява от човека навсякъде. Волята на Бога трябва с всички сили да се изпълнява навсякъде и при всякакви обстоятелства. Ясно е обаче, че в условията на съвременната цивилизация, в рамките на болния и сраснат със своята болест урбанистичен социум е крайно сложно да се реализират заповедите на Духовната Любов. Във всеки случай, тук не може да се разчита на нейното пълно разбиране и въплъщение. Затова Висарион стъпка по стъпка извежда хората – представители на различни страни и народи – от тяхното овехтяло обществено здание.
Тези хора представляват съюз от спътници в битието и лутането, единение на тези, които търсят своите пътища, сбор на скитащите в света на културата с надеждата за радикална промяна на съдбите им и разкриване на неведомото. Висарион им помага да осъществят преход извън пределите на съществуващата система, извежда ги на въздух, към нов живот, на този остров на природата, където те ще могат да живеят, да се трудят и да се развиват по човешки и да възпитават децата си в духа на Истината. Висарион прилича на водач, извеждащ уморените хора от безпътицата на тъмните дебри на единствения път към върха, облян от слънце.
„Сега Аз създавам условия, в които ще се формират тези, които са ми нужни като основа на бъдещото човечество… И Аз ще ги поведа нататък… Тези хора за кратко време ще се променят много сериозно, ще се видоизмени вътрешната им същност“. (5 ноември 1998 година).
Като се отскубнат от металната броня на цивилизацията, членовете на формиращото се единно Семейство, „маята“ на бъдещето преодоляват външните препятствия и се учат да побеждават вътрешните си несъвършенства и доброволно и вдъхновено създават в тайгата нов тип човешко общежитие, нова форма на взаимоотношения на човека с природата – еконоосферно общество. То предполага разумно отношение към околната среда, а разумно за човека означава грижливо и любовно.
Човекът трябва да обича не само хората, но и природата. Той не трябва да допуска, обичайки хората, безжалостно да ограбва заради тях природните богатства. Затова един от главните принципи на еконоосферното общество е такова отношение към земята, водата, гората, въздуха, което не нарушава хармонията в природата. Тук не трябва да има машини, механизми, тук се използва само ръчният труд и най-простите оръдия. И ако вземеш нещо от природата, трябва да го върнеш, да го изпълниш с творческата си дейност.
Новото отношение към света и новото общество, разбира се, не възникват като от вълшебна пръчица. Като всяко ново нещо, те се появяват като изключение от правилото (такова „правило“ е целият предишен живот на човечеството). А това води до извънредно трудна, най-трудната за съвременния човек задача – да превъзмогне егоизма в себе си. Тази задача изисква да се развива волята за преодоляване на трудностите, а хората обикновено предпочитат да избягват трудностите. Но в тази колосална работа, която води към бъдещето, опора става вярата в Отеца и Сина, защото тя дава на човека допълнителна сила.
Така се заражда Приказката, заради която ти се иска да живееш – новият, удивителен свят на бъдещето. А на върха, при прекрасното езеро, израства хармонично човешко селище, което се нарича Новият Йерусалим, Обител на Разсъмването, Град на Майсторите и Град на Слънцето. Истината, Духовността, Любовта създават културата на бъдещето – принципно различна от техническата цивилизация, изградена от хладния разум.
Техниката е възтържествувала в предисторията, защото човекът в момента на грехопадението е направил плътта си смъртна и затова тя непрекъснато жадува да компенсира своята непълноценност с все по-мащабни силови методи и оръдия. Но за безсмъртния техниката ще бъде далеч не главното средство на неговата жизнена дейност; тя ще престане да бъде поробващ човека идол и човекът ще завладее духовно техниката.
По всяка вероятност, техническите средства ще играят важна роля в усвояването на космическото пространство, но това няма да бъде тази грамадна и опасна за хората и природата машинария, която имаме днес. Това ще бъде лека и високоскоростна техника, маневрена и безопасна, органично създадена и използваща естествената енергия на природата и достиженията на одухотверения, светъл разум на новото човечество.
И тогава, благодарение на духовния разцвет, на способността да внесе в Мирозданието самобитни ценности, благодарение на новата култура, човечеството ще придобие пълното право да излезе в Космоса. И не само да излезе, а и да встъпи в дружески контакт с обитателите на други планети, да усвоява и заселва светове, които във Вселената са огромно множество, галактики, до които по думите на Висарион може да се стигне само за секунди, но които преди са ни се стрували недостижими. И тези безбройни светове във Вселената, сгряти от човешката топлина, ще станат за хората техни нови домове, чиито светлини ще засветят уютно в космическата тъмнина.
Майката-Земя ще бъде щастлива да види децата си крилати и носещи светлина. И човекът неведнъж с благодарност ще си спомня за нея и с радост ще се връща към своето огнище на родната планета. И отлитайки към далечните звезди, отново ще мечтае за Земята, както сега мечтае за Небесата.