Докато в крайния Запад на Велика Гърция, в Елеа-Парменид и Зенон учат за единството и вечната неизменност на битието-в крайния Изток, в Ефес живее един забележителен, оригинален и дълбок мислител, който учи точно обратното, че в света съществува вечно изменение, вечно движение, а това, което се вижда неизменно и трайно, е измама. Този мислител е Хераклит Ефески.
Хераклит е роден около 535 година в град Ефес от царския род на Кодратите. На неговия род принадлежало и върховното жреческо право. Той, обаче се отказал от правата си в полза на своя брат, а сам се отдал на философията. Все пак на нас са ни известни неговите политически убеждения. Той бил аристократ не само по произход, но и по дух. Странял от масите и водил уединен живот в самовглъбяване и размисъл. Не се знае да се е учил при някого. Дори има запазени фрагменти, според които знанията си той е придобил сам. Характерното за неговото мислене е аналитичната задълбоченост и търсене основната закономерност в света. Затова ние виждаме вече, че той се отзовава крайно рязко, дори по адрес на такива мъже като Изиод, Питагор и Ксенофан, защото счита, че търсят външното многознание и много изучават чуждите мнения, което според него малко ползват собствения ум. Но точно подобни негови изказвания ни показват и свидетелстват, че и той е знаел добре, какво учат другите, само че се е отнасял критично към тях, което е естествено за всеки истински философ.
За широките народни слоеве Хераклит се произнася презрително, поради тяхното невежество и поради склонността им да заменят
компетентността с висшегласие. Той направо казва: „Един ми струва повече от десет хиляди, ако е компетентен”. На него е добре известно, че мнозинствата най-често ламтят за ядене и пиене и нямат никакви по-висши интереси, „тъпчат се като добичета”, затова е решително против властта на масите. Особено, когато неговият близък приятел Хермодор е бил изгонен от Ефес от тогавашните демократически управници, Хераклит крайно огорчен се произнася за своите сънародници: „добро биха направили Ефесци, ако се обесят всички и предадат града на децата, защото изгониха Хермодор-своя най-добър мъж“, казвайки „да няма между нас по-издигнат, или ако има, той нека бъде другаде между други хора”. И наистина Хермодор трябва да е бил забележителен държавен мъж, защото в Рим, където се настанил след изгонването му, той спомогнал със съвети за съставянето по-късно на прочутите дванадесет таблици, които представляват свод на всички римски закони и залегнали в основата на цялото по-нататъшно законодателство в римското право /451-450г. пр. Хр./. Това значи, че Хераклит е имал право да бъде недоволен от изгонването на Хермодор.
Сам Хераклит умрял към 475 година. Запазени са 136 фрагменти от неговото съчинение под заглавие „За природата”/peri physeos/. Според Диоген Лератски то се разделяло на три части:
1.За вселената изобщо-космологическа част.
2.За човешката дейност, особено в обществото-антропологическа и политическа част.
3.За Божеството-теологическа част.
Изложението на Хераклит е строго афористично: стегнато, с оригинална конструкция, труднодостъпно за разбиране. Затова още в древността Хераклит е наричан-„тъмният”. При това мислите му не са свободни и от редица вътрешни противоречия, тъй като не са дадени в системно изложение, а повече като отделни прозрения. Подобно на Парменид и Хераклит се занимава с въпроса за познанието. Той приема като първа степен сетивното познание, това, което се получава непосредствено чрез нашите сетива. „Аз предпочитам казва той, онова, което може да се види, чуе и изучи”. В това отношение той категоризира сетивата като казва, че „очите са по-точни свидетели, отколкото ушите”, но според Хераклит сетивното познание е несигурно и недостатъчно. Истинската му цена зависи от душата, която насочва сетивата, като свързва и използва добитото от тях. Затова направо казва: „очите и ушите са лоши свидетели за ония хора, които имат груби души”. При друг случай той твърди, че „само мисленето постига общите основи и закони на битието и разума, който всичко движи”. В това единство се
състои мъдростта да се опознае разумът, който знае да управлява всичко чрез всичко”. „Мисленето е най-голямото предимство”. В света и в душата на човека действа еднакъв разум и затова истинското познание се състои в опознаване законите на вселенския разум, които са закони и на собствения разум.
Основно положение във философията на Хераклит е учението, че всичко е в движение, в течение, всичко тече / „panta rei”/. “Движи се небето, движат се стихиите”, сменят се поколенията на живите същества едно след друго. Във вечния кръговрат на вселената нищо не е неизменно. „Невъзможно е два пъти да се влезе в една и съща река; невъзможно е два пъти да се докоснем до едно и също тяло; нашите тела текат като ручей, обменя се вешеството в тях, както въздуха, когато дишаме”. Измененията, произлизането, унищоженията представляват в себе си, задълбочен преход от небитие към битие, от битие към небитие, възниква нещо, което не е съществувало и преминава в нищо това, което
е било. Само на нашите външни наблюдаващи груби сетива, нещата се представят като трайни и неизменни. В същност всичко възниква и се унищожава: всички неща и цялата вселена следва този закон./Трубецкой/.
Вечното изменение се дължи на съществуване на противоположности в световното единство. Те се намират в постоянна борба и война помежду си. „Така, че войната е майка и цар на всичко: едни тя прави богати, другите- хора, едните прави роби, другите- свободни”./фрагмент 80-83/
Но противоположностите не само се борят помежду си, не само контрастират, но и непрекъснато преминават една в друга и се взаимно предполагат и допълват. Ден и нощ, студ и горещина, зима и лято, глад и насита, болест и здраве, преминават от едно в друго, допълват се, предполагат се, тъй че без едното не е реално понятието за другото. Само двете заедно образуват целостта и пълнотата на битието. „Всичко е едно и едното е всичко. Животът и смъртта, сънят и бдението, младостта и старостта, удоволствието и страданието са състояние на едно и също същество и преминават едно в друго /фрагмент 88/. Дори в цялата вселена се извършва един кръговрат, тъй че краят се събира с началото”. И тъй като според Хераклит, Бог, Божеството е иманентно на самата природа, затова Той е единство, съвпадение на противоположностите. “Бог е ден и нощ, зима и лято, война и мир, изобилие и лишение. И всеки му дава им, според своето желание, като го нарича с нещо частично, когато той е в същност всичко едновременно”./фрагмент 67/. “У Бога всичко е хубаво, добро и справедливо, а хората са разделили
царствата и сметнали едно за справедливо, а друго за несправедливо“./фрагмент 102/
От сблъскването на противоположностите произлиза движението и изменението, развитието. Ако не би имало сблъскване и диалектическо преминаване на всяко нещо в противоположното му, не би съществувало разнообразието и пълнотата в света. Затова „Омир не беше прав-казва Хераклит-като желаеше да престане борбата между боговете и между хората”. Той не разбра, че се моли за разрушаването на всемира, защото ако би се изпълнила молбата му, всички неща биха изчезнали.
За Хераклит борбата между противоположността не отрича хармонията на света. Точно обратното: истинската хармония се получава именно в резултат на противоположностите /противополагането/; ако тя се изрази на езика на музиката-тя е подобна на контрапунктичната хармония. Движението на стрелата произлиза от борбата между тетивата на лъка и изпълващата я ръка на човека. Звуците на лирата произлизат от обтягането на струните и борбата на движещите ги пръсти. Така и всичко се раздвижва от взаимно напрягане, а в покой то би преминало към разпадане и изчезване. Постоянното движение в света и борбата на противоположностите в края на краищата според Хераклит се дължат на една основна стихия или сила-огъня. Някои са приемали, че първооснова е водата или според Анаксимен-въздухът. В същност огънят при Хераклит не е елемент. Дори точно обратното-докато елементите са трайното, устойчивото, вечно пребъдващото при изменението, огънят е това, което движи вечното изменение. Тоя смисъл има у него твърдението, че вечно живият огън образува основата на всемира, но не като едно трайно вещество, а като един постоянен процес, от който се появяват и изчезват нещата./проф. Георгов, стр. 533/ Езикът на Хераклит-казва Винделбанд-на места е такъв, че би могло да се приеме, че той просто на мястото на водата и на въздуха поставя огъна. Но ако се вгледаме по-дълбоко, оказва се, че смисълът на думата първооснова /i arhe/ е съвсем друг. Наистина у него огънят е тъждествен от една страна с божественото. Тази единна мирова същност, която се олицетворява чрез огъня, е самото вселенско движение, самото произлизане. В същност мисълта на Хераклит е много проста и за нея имаме податки в дотогавашната философия. Касае се за това, че именно под влиянието на топлината нещата изменят своето агрегатно състояние и своите химически свойства. Водата под влиянието на топлината преминава от твърдо в течно газообразно състояние, а и най-твърдите метали се казва, че се втечняват и дори изпаряват от високата температура. Затова опитите да се тълкува учението на Хераклит чисто външно, /че той през
постоянното трептене на огнения пламък символизира вечното движение в света и затова наричал огъня световна същност/, са не само несполучливи, но и водещи към заблуда. Напротив, огънят взима като вътрешно присъща на нещата сила, която ги кара да се изменят не само количествено, но и качествено.
Превръщанията, които под влиянието или действието на огъня нещата прекарват, са три: твърдо /земя/, течно /вода/ и газообразно /въздух/. Тези превръщания у Хераклит се наричат понякога превръщанията на самия огън и това е давало повод и основание да се мисли, че огънят е подобен на веществените елементи. При другите случаи с името-огън се нарича газообразно състояние на нещата, тъй като то действително съществува при най-голяма топлина, при най-висока температура. Затова се казва, че когато огънят изгасва, той излъчва от себе си вода, подобна на това, когато изстудяването на водните пари дава вода; водата пък, изстудена повече се втвърдява. Хераклит дори говори за двоен път във вселената: път надолу и път нагоре. Пътят надолу, това е преминаването от най-топло и газообразно състояние през течно към твърдо, а пък нагоре е преминаването от най-студено твърдо състояние през течното към газообразното.
Според Хераклит, както приема Климент Александрийски в своите „Strommata”, V, 14: „Този единен и общ свят не е сътворен нито от някой Бог, нито от човек, но е бил винаги и ще бъде вечно жив огън, който закономерно се възпламенява и закономерно изгасва”, /фрагмент 30/. Ще рече светът е вечен и необхваен. В него обаче произлиза постоянно изменение, поради действието на огъня. При това, както виждаме, не само отделните неща прекарват пътя нагоре и надолу, но и светът като цяло прекарва възпламеняването и изгасването периодично. В това отношение Хераклит говори за така наречената от него „Велика година”, а именно периодът от време, през което светът изминава от възпламеняване до изгасване, сетне ново възпламеняване и това се повтаря вечно. Историците изчисляват трайността на Великата година на 18 000 или на 10 000 обикновени слънчеви години. Но този кръговрат на вселената според Хераклит ще има край в едно окончателно и безвъзвратно възпламеняване и изгаряне, когато „огънят ще дойде и всичко ще съди и осъди”/фрагмент 66/. Тези думи някои историци тълкуват само като последно изгаряне и го сравняват с изказванията на Анаксимандър, че множествеността ще завърши с последното окончателно вливане в „apeiron”. Ние обаче, не бива да забравяме, че огънят според Хераклит е и разумен, а също живот и божествено начало на света. Тогава би могло да приеме, че в случая се касае не за
механическо изгасване, а само за последния Божи съд, когато според думите на св.ап. Петър, „сегашните небеса и земята, съхранявани от Божието слово с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще се изгорят”./ІІ Петр. 3:7,10/
В света царува абсолютната закономерност и необходимост. В него няма нищо случайно, но това според Хераклит не е една механическа, сляпа необходимост, а тя е разумна целесъобразност. Както на света е присъща топлината, така му е присъща и разумността. Всемирният разум Хераклит нарича с най-различни имена: божествен закон, справедливост /Дики/, мъдрост /sophia/, разумност или мъдрост /gnomi/, разум /logos/, Бог /theos/ или дори направо с името на върховния гръцки бог-Зевс.
Така ние се доближаваме до схващането на Хераклит за религията. В това отношение рядко са философите с тъй възвишени възгледи за Бога и религията. В целия свят според него се осъществява волята на един върховен Разум, Логос, който всичко управлява /Фрагмент 1,72/. Неговата воля да се опознава е признак на истинска мъдрост /Фрагмент 41,114/. В това отношение Хераклит използва едно съзвучие и казва, че божественото Зевс, поетически “zoin” е “живот” /zoin//фрагмент 32/. Но Бог, мъдростта не е само иманентна на света, а е и над него, по-високо от него. Във фрагмент 106 се казва: „Мъдрото е от всичко отделно”. По такъв начин казва С.Н.Трубецкой, Божественият разум или божеството се приема не само като всеединство, но и като отделно от всичко. Ще рече, то едновременно е единно всичко и заедно с това е отделено от всичко и тъждествено с цялото на вселената, и отлично от нея „иманентно” и същевременно трансцедентно, както би казал съвременният философ /С.Н.Трубецкой, „История древней философии”, ІІ Издание, стр.112/. Цялата философия на Хераклит носи дълбоко религиозен характер. Навред той вижда следите на божествения разум. Подобно на Талес той вярва, че всичко е изпълнено с богове, демони и души. Заедно с другите философи вярва в мистиката-проявяването на божествения разум посредством човека. Той вярва в съществуването на върховен владика, чийто оракул се намира в Делхи, вярва в задгробния живот. Тук той най-много се доближава към другите мистици от онова време и в частност към орфейците. В смъртта той вижда раждане на душата за нов висш живот, а във въплъщението и вижда нейната смърт или поне състояние близко до смъртта. Той изобразява смъртта като тайнство, при което посветеният преминава от мрак към светлина, като се очиства от нечистотията /фрагмент 63/. Това е малко: той приема, че задгробният живот на умрелите е различен в зависимост от техните
заслуги и от начина на тяхната смърт /фрагмент 24-25/. Приема дори, че има мъртви, които се представят пред Бога и сами стават „закрилници” на смъртните./Трубецкой/ Тук му е мястото да кажем нещо за психологията на Хераклит. Той учи, че както навред в света прониква едно животворно разумно начало, което всичко управлява, така и в човека съществува едно такова начало-неговата душа. Тя е огненото, светлото начало в него. Отслабването и отмирането на душата е равносилно на нейното овлажняване или изстиване, отежняване. Тъй като в света изобщо има три състояния-огнено /газообразно/, течно и твърдо, тъй ги има и в човека. Най-сухата и огнена душа е най-дейна и най-мъдра, а мократа душа е пасивна и безпомощна. Така се обяснява например неразумността на пияниците, които овлажняват и обезсилват душата си. Душата на човека е непостижимо дълбока. Прочуто е изречението на Хераклит: „Границата на душата не ще достигнеш, дори ако извървиш всички пътища, толкова дълбок е нейният смисъл”./logos//фрагмент 45/
Силата и мъдростта на душата Хераклит вижда в постоянната нейна връзка с всемирния разум и постоянното съзнание за зависимост от него. Затова, докато сме будни ние съзнаваме света, като един и мисленето ни протича по общо задължителни закони, а когато спим всеки потъва в своите собствени безконтролни съновидения. /фрагмент 89/
Дори на яве ние живеем като на сън, тъй като макар разумът да е един всеобщ, ние живеем тъй, като че всеки има свой собствен частичен разум ./фрагмент1 и 2/
При тези твърде много пантеистически и идеалистически в съвременен смисъл на думата разбирания за душата, у Хераклит ние нямаме сведения, как той в конкретност си е представял индивидуалното съществувание на човешката душа след гроба. Факт е, обаче, че той е вярвал в безсмъртието на душата. Само че за разлика от питагорейците, както и от орфиците, нищо не говори за преселението на душите и за задгробния живот и изпитания. Той се е изразявал против езическия култ, против принасянето на кървави жертви, чрез които според него, хората искали да покрият собствените си кървави дела. Бил дори изобщо против храмовете и религиозните изображения. Отричал почитането на умрелите. /фрагмент 96/ Единствено правилно почитане на Бога той счита философското опознаване на законите и волята на всемирното слово и съобразяването живота си с тази воля. Да се мисли е висша добродетел и премъдростта се състои в това, да се говори истината и да се постъпва съгласно нея./фрагмент 113/
Тук се докосваме до етиката на Хераклит и нейното основно изискване. У никого от древните философи религията и нравствеността не са така естествени и неразривно свързани както у него. Целият свят е осмислен у него религиозно, затова и човешкото поведение не прави изключение. Разумно разсъждаващите трябва да следват същия вселенски разум и неговия закон, дори повече отколкото слушат държавните закони, защото всички човешки закони се правят от единния божествен закон. Той над всичко владее, всичко изпълнява и всичко превъзмогва. /фрагмент 114/
На Хераклит е била много добре известна суетността и мимолетността, както на индивидуалния, така и на обществения живот, когато не се ръководи от общия разум. Отделната душа, видяхме, че е толкова по-чиста и издигната, колкото по-малко е подчинена на телесното, което обхваща двете по-ниски състояния: течното и твърдото. Затова в живота постоянно произлиза борба между душите и плътта: едната тържествува и живее за сметка на другата. /фрагмент77/ Плътта желае наслади, но те са по-скоро преходни и завършват със състрадание. Затова единствено правило е разумното природосъобразно живеене. /фрагмент 112/
В обществения живот хората също се отдават на наслади, забравяйки скоропреходността на целия си живот. Те забравят, че над всичко тегне смъртта. Веднъж родили се, те се надпреварват да живеят, само за да умрат сетне или по-добре да се успокоят и оставят деца, чийто жребий е пак смъртта. /фрагмент 20/ Затова и тук единственото средство за изтръгване от ноктите на смъртта е неземното и природосъобразно живеене. В личния и обществен живот основното правило на нравственост се състои в това, да очистим в себе си божествения разум и да му осигурим независимост от влеченията и страстите, да му помогнем постепенно да се издига, като пламък все по-високо./Фуне/
Диалектическата концепция в Хераклит /535-475г. пр. Р. Хр./
1.Изменението като всеобща характеристика на световния процес:
а/релативизъм-абсолютен;
б/Кърк-статичност.
2.Принципът за хармонията и борбата в природата-единство и борба на противоположностите-относителност; борбата-източник на движението; отричане на старото; източник на зараждащото се ново положително начало; закон за отрицание у отрицанието; Логосът-Бог-регулатор на мировите процеси; Логосът не е нито материален, не е нито идеален; Единство у две противоположности; Логосът-смисъл, образ.
3.Обективен и субективен логос /смисъл/.
4.Теория на познанието.