Въпросът за отношението между философия и религията е един от най-разглежданите, защото е труден. Основните възгледи са три:
1.Religion contra Philosophie. Вярата се утвърждава в противопоставяне на разума и се отхвърля философията,която е излишна и дори вредна. Тя е домогване да се опознае и обясни света с помощта на разума. Такива претенции и задачи обаче може да си постави само човек, който не приема отговорите на Божия разум – не приема божественото Откровение. Следователно философията по принцип крие в себе си, в основата си поначало рационализъм.В нея се съдържа греховната самоувереност на човека, че единствено разумът би могъл да обясни всички области на съществуващото с достиженията на науката. И по своите резултати философията е излишна и вредна. Ако постиженията и съвпадат с богооткровените истини на религията, тогава философията е излишна, защото бавно и с големи усилия тя постига това, което религията получава пряко от богооткровените истини.И още нещо. Ако заключенията на философията противоречат на богоокровените истини, тогава философията е направо вредна, защото подкопава и разколебава вярата в Откровението.Напълно логично това води в крайните си изводи до прийома sacrificium intellectus / „отказ от разума“ /.
Такова е схващането на крайния фидеизъм и едностранчивия религиозен мистицизъм. Според тях да се използва философията, когато е налице Божието откровение, то е все едно, да искаме да си служим със свещ или с фенер при ослепителна слънчева светлина.
2.Philosophie contra Religion. Точно противоположно е схващането, че религията е излишна и вредна,като тя може да бъде заменена от философията с нейното чисто рационално обяснение и научна картина на света.Философията се стреми да развенчае религията като противоречаща на разума.Като класици на модерната религиозна критика могат да се посочат Л.Фоейрбах: Бог е отвъдната проекция на междучовешката любов; К.Маркс: религията е опиум за народа; Фр.Ницше: Смъртта на Бога прави възможен свръхчовека; З.Фройд: Религията е отношение между „аз“ и „свръхаз“ и е проекция на отношението „син-баща“.
Възможно ли е да приемем, едното от двете схващания-било, че религията замества и обезсилва философията и науката изобщо или, че науката и по-частно философията отменя и ликвидира религията?-Не
може да се приеме нито едното, нито другото.Абсолютното противопоставяне спрямо една погрешна позиция или пък тоталното й отрицание е обикновено не самата истина,а само другата страна на екстремизма и заблудата.
Първото схващане не може да се приеме, поради следните основни основания:
а/Човешкият разум според самото Божие откровение е творение на Бога, както и всичко в човека като негов духовен и физически потенциал и даденост. Сам Бог е поставил пред разума задачата да опознае всичко, което е по неговите възможности . Християнската религия не отрича, а благославя и изисква постоянно и системно усъвършенстване и използване на рационалното познание в триединството на Истината,Доброто и Красотата. Теоретическият познавателен интерес и стремеж на човека е тъй естествен, както и неизкореними са религиозните, нравствените, естетически и чисто биологични стремежи. Всеки опит да се игнорира и отрече дейността на разума, противоречи на човешката природа и Божията воля .
б/Самото Божие Откровение е винаги двустранен акт. То е себеоткриване от страна на Бога и същевременно е възприемане, усвояване на свръхестестествената истина от на човека. Както за зрението не е достатъчна слънчевата светлина, а е необходимо и собственото око на човека, така и при духовното зрение не е досттъчно само Откровението, а е необходима и собствената духовна дейност и активност на човека – неизбежно е оперирането с понятийно-категориалния апарат необходима е на човешкия разум. Ние толкова по-правилно ще възприемем Откровението, колкото по-опитен и усъвършенствуван, чрез философската рефлексия е нашият разум.
в/Богооткровените християнски истини, не са противоразумни, а свърхразумни – над възможностите на рационалното познание.Те са дадени по проблеми, по-които е невъзможно да се достигне до истината единствено по пътя на човешките познавателни възможности. Човешкият разум не е в състояние сам да си отговори на тези въпроси, но затова пък никой не може да го замести в областта на емпирично-експерименталното знание, която е и неговата специфична компетентност. Човешкия разум не може да замести Откровението, но затова пък само той единствено може да познае своите граници и възможности и по този начин, като се спира пред най-съкровените тайни на Битието , посочва нуждата от Откровение.
г/Самото Божествено Откровение не е веднъж завинаги определено къде се намира, в какво се състои ,като са налице и различни
негови интерпретации.То все още не е от всички познато и възприето. В света претендират да са глас на Божественото Откровение, чудовищни суеверия и извращения на истинската религиозност, като се започне от еклектични теософски учения и се свърши с разни сатанински култове ,мормони ,мунисти и други сектантски лъжеооткровения, псевдопророчества. Тук се откроява особено ярко ролята на човешкия разум, на философията, да отличи истинското от неистинското, да спомогне за преодоляване и премахване на псевдорелигиозността и погрешните насоки на богопознанието и богопочитането . Така е било и исторчески. Чрез своята критика за религиозните суеверия-философията, като се започне от Ксенофан насам, е спомогнала за усъвършенстването, одухотворяването на релгията. Затова справедливо Х. Спенсър изтъква, че критичният философски дух лежи като потреба, а самата религия и спомага да усъвършенства своите представи и учения за Бога.
д/От друга страна, самото християнско Откровение не веднъж е схващано погрешно.През Средновековието Западната църква е присъединявала частно-научни хипотези и възгледи към предмета на Откровението като: дали земята е плоска или валчеста, дали е център на
слънчевата система или не е, дали има еволюция на животинските видове или не. В името на такива методологогически неправилно обявени за богооткровени постановки са се издигали клади срещу учени и философи. Тук отново е от основоположно значение критичната роля на философията да посочи и очертае точно границите на компетентност между вяра и знание,между религия и на наука и че подобна проблематика не е предмет на Откровението, а на изследване от екзактните науки.
Религия и философия образуват комплементарно единство.
Тази постановка разкрива две възможности:
От гледна точка на религията става въпрос за оная християнска философия,която е поставена под знака на основния принцип:“Credo ut intelligam“/Вярвам,за да зная.Бл.Августин/.Преди всичко вярата прави възможна всяка истинна философия.Вярата търси интелекта/Fides quaerens intellectum,Анзелм Кентърберийски/,тя дава светлина на разума,за да може той философски правилно да познава и паралелно с това в областта на философията да размишлява богословски.В определен смисъл Г.В.Ф.Хегел също се включва в тази философска традиция.
От гледна точка на философията се правят опити да се редуцира религията върху фундамента на философията ,като тя се
обоснове рационално и философски.Резултатът е една „религия в границите на чистия разум“/И.Кант/ или респ. това е „философската вяра“на К.Ясперс.
Религия и философия образуват различни,но една спрямо друга съотнесени смислови нива.Този възглед води произхода си още от Тома Аквински.В неговия сумарно изразен вид той отчита,че ако има движение от Първопричината на всичко съществуващо като негов най-висш смисъл,то именно насоката на това движение предпоставя човека и неговия разум като съответен адресат.Оттук произтича основният принцип:благодатта предпоставя разума(Gratia supponit naturam).Освен това сътвореният човешки разум и Откровението,произтичащо от тази даваща смисъл на света Първопричина не могат да си противоречат.Откровението и човешкият разум имат своя произход у Бога.Откровението/религията/предпоставя ,че човекът – по изискванията на собствената си природа – винаги се намира пред въпросите за ориентацията си в света,за разкриване истинския смисъл на живота и за проникновено вникване в метафизичната проблематика.Въпроси,които философията разгръща като наука,използваща инструментариума на рационалното познание. Въпроси, които и в Откровението /религията/ имат съответното разрешение за човека.В свръхестествената богооткровена истина се съдържа отговорът и разрешаването на фундаменталните проблеми,стоящи пред човека. Затова и богословието като рефлексия на религиозната вяра предпоставя философията с присъщия и научен понятийно-категориален апарат и методология и се стреми да осмисли Откровението с посредничеството на философското съзнание – с неговата свобода,рационален потенциал и проблемни области.
Второто схващане, че философията ще замени религията не може да се приеме по следните съображения:
а/Най-великите учени от специалните области и най-великите философи от историята са били религиозни. Тяхната вяра не само не им е пречила да опознават „действителните природни и обществени закони”, но дори точно тя ги е движила и насочвала към все повече познания. А достатъчно е един единствен случай на съвместно и хармонично съществуване на религия и философия у едно и също лице, за да бъде очевидно, че екзистенциално и по функционалната и съдържателната си значимост те не се изключват взаимно.
б/Самият човешки разум, когато бива честно и непредубедено използван, а не бива превръщан в религиозен идол, признава границите си и дава място на религиозната вяра. Достатъчно е обективно да опознае какво нещо е разумът, колко е той обусловен и ограничен, за да престане да съществува противоречието между вяра и разум. Тук се отнася и твърдението на големия учен Бл. Паскал, че само слабият разум не познава зависимостта и границите си, докато силният и проникновен интелектуален взор вижда, какво може и какъв е неговият действителен потенциал и затова там,където в гранични ситуации често не достигат силите му, се включва и компетентността на вярата.
в/На човека трябва постоянно ръководство и упование в живота при всички конкретни и жизнени решения. Такова ръководство, обаче, не е възможно да му даде философията като цяло, защото тя никога не е завършена и не са известни нейните последни изводи. Не е в състояние да види подобно ръководство и никоя отделна философска система, поради вечното противоречие, борба и взаимно отричане на философските системи.
Такова ръководство може да даде само религията, която има надчовешки божествен произход.
г/Философията във всяко време в своите висши постижения е достъпна само на специалистите философствуващи, а ръководството за живот е необходимо за всички. Затова винаги в живота, тези, които не са слушали Божественото Откровение, а са слушали някой обожествен земен авторитет, са го почитали повече от Бога, защото човешкото същество е така устроено, че неговата воля има нужда от едно авторитетно безусловно ръководство.
д/Религията не веднъж е била използвана като опора за експлоататори. В това отношение и с нея е било злоупотребено, тъй както е било злоупотребявано с науките, с техниката, с изкуствата и други. Но поначало нищо не е по-противно по отношение на експлоатацията, както това е при християнството, което подчинява всички на един общ Божи закон и обявява експлоататорите за провинени пред Божиите и пред човешките закони. Напротив- безбожието е истинско сатанинско оръжие, пълна експлоатация, тъй като се отнема на човека и последната надежда, че има нещо по-високо от експлоатиращият го. По този начин то прави човека безусловен роб на земни тирани и експлаотатори.
Щом не може да се приеме нито едно от двете крайни схващания, според които философията и религията се изключват взаимно, тогава остава по необходимост да приемем третото схващане, според което те се взаимно допълват, като всяко действа в своята област. Точно това ни показва и опитът на всичките философи и учени, които са били едновременно и религиозни. При това трето схващане изниква един по-
нататъшен въпрос: коя от двете – философията или религията – има по-голямо значение за човека, на коя от тях трябва да се отдава предпочитание? Отговорът може да бъде само един: винаги в историята, от страна на всички хора, се е отдавало фактически предпочитане на вярата, на религията пред философията и така ще бъде и за в бъдеще., защото вярата е непосредственото вътрешно убеждение, че религията е нещо по-дълбоко, по-първоначално и по-деятелно в нашия дух и живот, отколкото е всяко знание. Преди да съществува човешка философия, вече съществува човекът с неговите убеждения и практическа дейност. Също така и отвъд философията, започва областта на вярата. Човекът не винаги си дава разумна сметка за своята вяра, но въпреки това, тя винаги съществува и действа.
На това твърдение противоречи наглед фактът, че има хора, които считат себе си безбожници, че няма религии, и че се ръководят в живота си от разума, от философията.
В същност стига да се разбере правилно същността на философията и религията добре, и ще се ясно, че в случая няма никакво противоречие. Философията по своето намерение и същност е рационално познание, но вече, за да съществува самата тя, трябва да има някакъв смисъл, да представлява някаква цeнност. Там е работата, обаче, че приемането на обществен смисъл може да стане с вярата и чрез религията, а не чрез философията и чрез разума. Затова и големият немски философ и поет Гьоте казва: „Битието не се дели на човешкият разум без остатък.”
В това отношение материалистът, който нарича себе си безбожник не прави никакво изключение. Той теоретически може да отрича съществуването на цел или смисъл в света, но той не може да живее според това учение. Фактически, въпреки своето учение, той вярва в разумната целесъобразност на нещата, вярва в твърдението на разума над неразумността, вярва в твърдението на истината, правдата и мира над лъжата, неправдата и войната, вярва с други думи в смислената уредба на света, а тази вяра никога не може да се обоснове философски-тя е винаги от религиозно естество.