Нашето общество се характеризира със следната двуизмеримост.
Неговите геополитически, икономически и исторически дадености безусловно се поддават на научен анализ. Това ще рече, че за обективното научно изследване е възможно да вниква все по-задълбочено и да подлага на безпристрастна рационална критика силите, които отвън определят и детерминират човешката свобода.
От друга страна тъкмо чрез смисъла на историята, придаван и от властващите идеологии е възможна манипулацията на общественото съзнание, възможна е тенденциозна, невярна интерпретация на историческия процес и потъпкването на научната истина. Идеите на противната страна – идеологически религиозни или духовно-културни – могат да бъдат подлагани на фанатично преследване, същевременно собствените идеи се възприемат с небивал патос и емоции и с убедеността, че посредством пълното им познание отделната личност може да бъде призната и узаконена за член в общността на дадена идеологическа система .
Идеологическата функция днес е константна величина. Тя произтича от желанието да бъдат непосредствено идейно приобщени колкото се може повече обществени слоеве към формирането на собственото им бъдеще. С това идеологиите възприемат една изключително тежка роля, която в древността някога са играели жреците или в най-близкото минало – философите. Идеологиите по необходимост трябва да се заловят с формирането на такова съзнание, което се формира и съдържа в създаваната от хората история. Тяхната задача е да изготвят символи на обществото, които непрестанно са застрашени да се превърнат в саморазпадащи се идоли. Идеологиите чертаят пътищата за мобилизиране на колективните сили,при което винаги съществува възможност те да се заблуждават в създадения от тях социално-икономически модел, и което е още по-лошо – преднамерено да лъжат.
Колкото по-наложителна и необходима става идеологическата функция, за да се затвърди т. нар. кохезия /вътрешна взаимноуравновесеност и стабилност на обществото/, да се запази монополизирането на властта от един диктатор или една олигархия, както и да се противодейства срещу възвръщането към демократизация на икономиката и собствеността, толкова по-опасна става тази функция в модерните общества.
Критиката на идеологията на първо място се откроява като теоретико-познавателна дисциплина, която се стреми да разграничи идеологическото от научното мислене. В това отношение са постигнати редица ценни постановки за формалните структури и за езиковия изказ на идеологическото мислене. Тези формални анализи на когнитивно ниво обаче се оказват недостатъчни за по-широко изследване на идеологиите с оглед реформирането и превъзмогването на техните основни разбирания. По-настоящем е установено, че зад идеологическите постановки на когнитивно ниво съществуват твърде комплексни съотношения на емоционално равнище. Вследствие на това в идеологическите изследвания все повече навлизат и социално-психологически проблемни постановки.
Паралелно с това анализите отдавна се натъкват на един твърде константен субстрат в идеологическото мислене, който е много тясно свързан с митологичното. Става ясно, че в идеологията са налице многообразни митологични елементи и структури, въпреки тяхната субтилна прикритост. Затова проучванията на мита и на религията се съотнасят също и към идеологическите изследвания. Тук е необходимо да бъде поставен също въпросът, дали и по-какъв начин могат взаимно да се допълнят критиката на идеологията и критиката на псевдорелигиозното и доколко и по-какъв начин по-нататък митът все още живее в идеологията и религията. И още: как следва да бъдат разграничавани идеологията от религията. Така се очертава взаимозависимостта между ония системи, които се опитват да дават смисъла на живота в модерното общество.
Вторият проблемен комплекс е свързан с това, кои социално-психологически елементи и детерминанти остават незабелязани от една страна зад религиозните схващания и от друга – зад идеологическия начин на действие. Затова понастоящем се правят опити за постигане на синтез на някои теории на необихевиоризма с неговия модел за трансакционалния анализ, така както той се използва в проучванията за междуличностните отношения и някои области на социалната психиатрия.
Критиката на една идеологическа система би трябвало в редица аспекти да обхване и формите на изява на многопластовия религиозен феномен. Така се очертава много ярко не само паралели по съдържание, но и редица формални сходства между критиката на идеологията и критиката на религията.
От гледна точка на една християнска богословска методология обаче, критиката на религията не трябва да се разбира като тотална критика на религиозното съзнание. Тя отчита ценностното съдържание на правилното богопознание и богопочитание в отношенията на личността към едно трансцендентно „Аз“. В случая става въпрос за специфично разбиране на критиката на религията,която е насочена срещу определени религиозни схващания дотолкова , доколкото те се превръщат в съдействащ механизъм на идеологическата система, т. е. доколкото някои функции на религията могат да бъдат деградирани до нивото на преходните политически реалности и се превърнат в идеологически инструмент за заблуда.
Като продукт на социални дадености и на самосъзнание, насочени към единство на мислене и практическа дейност, идеологиите в модерните общества са главният партньор на диалог за християнската вяра, както в древността това са били митовете или по-късно философските системи и учения.
Идеологиите имат едно очудващо сходство с християнската вяра. Те, както и вярата, придобиват образ при формирането и структурирането на обществото. Те се стремят да насочват историческия процес към един централен пункт – съкровен смисъл или цел на общественото развитие – като приканват човека със своето съгласие да ускорява настъпването на онова време, когато идеологическият модел трябва да стане идеализиран опит в това отношение. Митовете в своите архаични одежди и над временната абстрактна мъдрост на философията имат по-малко общи неща със същността на вярата, а именно да бъде даван в непосредствения обществен контекст определен смисъл и целеполагане на историческия процес. И именно това сходство на религиозната вяра с тоталитарната идеология я прави нейн най-опасен противник. Затова често пъти се задава и въпросът: Не се ли опитват някои тоталитарни идеологии вместо да бъдат диалогичен партньор на вярата да станат направо нейн религиозен наследник и да я заменят изцяло?
Към критиката на Хегел:
Религията е въздишка на потиснатата твар, присъща на един безсърдечен свят, както тя е дух на бездушни порядки. Религията е опиум на народа.
Позволете ми накратко – в едър щрих – да очертая три основни постановки за същността на идеологията.
Първо за Маркс. За него идеологията е патология на човешкото съзнание – тя е отобраз на раздвоения човек и на класическото разделение на две класи – експлоататори и експлоатирани. Социалната власт изглежда за производителя на материални блага не повече като собствена сила, но като чужда власт, която го поробва. Идеологията служи, за да прикрие икономическите и материални причини на това подтисничество най-вече на три равнища:
– един път на равнището на парите – икономическия фетиш, който встъпва между продуцента и консумента.
– след това на равнището на държавата – политическия фетиш, който се вмъква между гражданите и администрацията.
– и най-накрая на равнището на религията – метафизическия фетиш, който отделя човека от неговата собствена власт, защото се явява според марксизма опиум за трудещите се маси.
Опиум ли е – това не е догма.
Не е трудно да се забележи, че Маркс вкарва религиозния термин фетиш не само в сферата на религията, но и в социалните и икономическите релации. Но не само това е същественото. Най-важното според мен е, че при маркирането в този план на функционалната значимост на тези три фетиша, Маркс с гениално прозрение указва на проблема за отчуждението. Един централен проблем, който и днес в нашата пост-индустриална действителност е свързан с най-дълбока и съдбовна корозия, както за отделната личност, така и за обществото в цялост.
На второ място трябва да се посочат някои неопозитивистки, сциентискти и критико-рационалистически постановки, които определят идеологията като противостояща на науката сила, като мит или респективно като хермафродитно образувание от мит и наука. В тази поредица са разбиранията на Г. Сорел, В. Парето и отчасти на Т. Адорно. Кранията сциентистки модел изключва религията в обяснението на картината на света.
На трето място са възгледите на идеологиите като ценностни открити системи за действие спрямо света. Това са идеологиите на западната демокрация.
Те са изградени до голяма степен върху основата на философския прагматизъм и на рационалната недогматична научна обществено-икономическа прогноза. В случая може да се посочи известният Карл Манхайм. В подобен функционален модел религията оправдава своето място като компонент, стабилизиращ нравствеността и съдействащ за по-резултатната комуникация в едно партиципаторно общество.
Особен принос за критиката на идеологията има Маркс Вебер с неговия постулат за свободната от ценности наука. Постулат, който се изгражда върху елементарното различие между констатацията на фактите и ценностната оценка. Неговите изследвания показаха, че традиционните светогледи обединяват в себе си както информация, тълкувания, така и оценки. С това става още по-ясна относителността на нормите, като повече не би могло – например от един вечен световен закон – да се извеждат всеобщо значими норми на социално поведение. Регламентация на индивида.
Следващият проблемен комплекс е свързан със структурите на идеологическия начин на мислене. Какво показва тяхното анализиране от гносеологическа, езиковологическа и отчасти социално-психологическа гледна точка?
Първата структурна отличителна черта на идеологическия начин на мислене това е дихотомната схема на интерпретация или още биполярната /двуполюсна/ интерпретация на света. Човекът е склонен да опростява сложните явления от външния свят. Той реагира спрямо многообразните стимули на околната среда с относително опростени образци и варианти. Тази редукция на сложността на света е и една от основните предпоставки за неговата дейност.
Човекът има също така усещания за удоволствие и болка. Той разделя своя емпиричен опит от външния свят на такъв, който благоприятства неговото съществуване и оцеляване като индивид и на такъв, който е вреден и опасен за него. Това елементарно деление в добрата си част е програмирано в генотипа – инстинктите го съдържат в генетическата информация. Както по-високо стоящите в еволюционното си развитие животни инстинктивно усещат в борбата си за съществуване, кое е благоприятно за оцеляването им, така и човекът на емоционално равнище има своя опит кое е добро и кое е лошо. Този опит той изразява езиково чрез противоположни двойки от думи като – „добро – зло“, „хубаво – грозно“, „истинно – фалшиво“.
Идеологическото поведение възниква обаче едва тогава там, където човеци или обществени групировки и формации започват да устройват външния свят и социалното си обкръжение според една неизменна двуполюсна схема за интерпретация на действителността. Така социалният свят се раздвоява на два противоположни полюса, всички отношения се фиксират като: „за мен, за нас, или против мен, против нас“ – т. е. те са съпоставени като враг или другар „еретик или правоверен“. В един подобен свят от житейски преживявания няма място за междинни степени, за нюанси, няма неутралитет, няма толерантност. Съществен елемент на идеологическото поведение е фиксираната биполярна интерпретация на света. Подобни тълкувания се базират на изрази като „царство на светлината“ и „царство на тъмнината“, „деца на живота“ и „деца на смъртта“, „държава на доброто“ и „империя на злото“, на две противоположни антагонистични обществени класи, на ангели и дяволи и прочие. В случая е повече от очевидно, че изначалните корени на подобни схващания за действителността се намират в митологичната картина на света.
Другата по-нататъшна структурна черта на идеологическата система може да бъде определена като: демонизиран стериотип на врага. Тя е във връзка с биполярната интерпретация на света, но нейните корени се намират вероятно в психодинамиката на човешката личност. Отделният човек или групата си изгражда един образ на врага, върху който се проецират всички ония отрицателни качества, които не могат да бъдат възприети от съответната общност от хора. Подобни образи на врага за една обществена формация имат функцията на цимент т. е. те спояват социалната група или класа. При това трябва да се прави разлика между един реален и един имагинерен враг. Реалният враг се изучава и се знае много добре от съответните социални служби. Въображаемият враг обаче е едно създание на собствения страх, върху което се проецират нашият страх от живота, а също и нашата омраза.
Този образ на врага също така се демонизира. Това ще рече, че той често пъти бива съотнасян към една метафизическа действителност. Реалният или въображаемият враг се превръщат в „демонична неприятелска сила“, която заплашва дадената обществена формация и целия свят. По този начин биват събуждани страх и емоции на омраза, за да бъде унищожен този демоничен враг. Демоните имат обаче своя произход в митологичното мислене.
Образът на врага е един генерализиран обобщен образ. Враговете могат да носят различни имена в зависимост от конкретния идеологически контекст. Това могат да бъдат „евреите“, „капиталистите“, „руснаците“, „арабите“, „сонитите“, „шеитите“ и т. н. При всички случаи врагът трябва да бъде преследван базкомпромисно, да бъде ликвидиран физически, за да може съответната обществена формация да оцелее.
Фройд – проекция. Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем.
Козел откущение
Друг характерен белег на идеологическото мислене по-нататък това е претенцията за абсолютни истинни твърдения и за абсолютен монопол върху истината. Определени концепции и възгледи се постулират за абсолютно валидни, те не могат да бъдат критикувани, коригирани, ревизирани. Те имат значимост за всички човеци и в много случаи приобщеността към тях е свързана и със съучастието в обещаното „близко щастливо бъдеще“, „царство на свободата“ или хилиастични очаквания за спасение и райски живот. Подобни абсолютизирани твърдения, възприемани като истинни и вечни, дават увереност на групата или класата. Те също имат функцията на циментовата спойка. /критика- гняв/
Тяхното догматизиране обаче в съвременното общество води до тежки последствия за научния прогрес. Във връзка с претенцията за абсолютния монопол върху истината е и въпросът, кой може да я интерпретира, да я актуализира, да дава основни линии и направления. Естествено това е пълното монополно право на една върхушка, на обществен елит, на висш ешалон. Това могат да бъдат също папата, Вселенският събор на църквите или някой партиен конгрес.
И накрая тоталитарността е другата основна характеристика на идеологическото мислене. Една тоталитарна идеология не се задоволява само с частични аспекти, тя се отнася до цялото, като раково образувание, тя обхваща всяка клетка на обществения организъм, тъй като нейният мит е тотатлен. Той обхваща, обяснява, целеполага и манипулира цялата действителност. Тоталитарните идеологии не познават компромиса, за тях няма и не може да има консенсус, но само победа или унищожение.
Ако въз основа на казаното дотук, трябва да се направят някои синтезирани изводи за това, що е тоталитарно идеологическо, в епистемологичен план, то могат да се посочат следните четири пункта:
а/Фундаменталните концепции на идеологията не могат да бъдат подлагани на обективна рационална критика. Това могат да са както постулати на вярата, така и естествено-научни теории, а най-вече и двете взети заедно;
б/За идеологическото са непознати алтернативните постановки;
в/То не допуска възможността от верификация, както в теоретико-познавателен план, така в един обществено-функционален прагматичен модел;
г/Идеологическият начин на мислене е свързан с неспособността за модификация, реформиране и самокорекция.
Тези точки се отнасят и за идеологизираното или политизирано религиозно съзнание.
Паралелизъм.
В лицето на комунистическата идеология Николай Александрович Бердяев ни дава идеален пример за превъплъщение на идеологията в религия. В своя труд „Царство духа и царство кесаря“ той пише:
„Причина за изключителния динамизъм и действеност на марксизма-комунизма е фактът, че носи в себе си всички черти на религията. Научната теория и политическата практика никога не биха могли да играят такава роля. Могат да се установят следните религиозни черти на марксизма:
– строга догматизирана система, въпреки нейната практическа гъвкавост;
– разделението на ортодоксалност и на ерес;
– неизменяемост на философията на науката; свещеното писание на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин може да бъде тълкувано само, но не и подложено на съмнение; /догмите – седемте Вселенски събори/
– разделение на света на две части – на вярващи – верни и невярващи – неверни;
– иерархически организирана комунистическа църква с директива от горе –
– пренасяне съвестта на висшия орган на комунистическата партия, на събора;
– анонимност на социалния грях;
– тоталиризъм, свойствен само за религиите;
– фанатизъм на вярващите; отлъчване и разстрел на еретиците;
– признание на първородния грях /експлоатацията/.
Марксизмът като религия е секуларизирана форма на идеята за предопределението. Псевдорелигиозен характер носи също разделението на историята на две части – до…и след…
В основата на марксистката религия лежи секуларизиран неосъзнат хилиазъм.
Марксизмът-комунизмът може да придобие измеренията на религиозна секта, за която главното съвсем не е благосъстоянието на работниците, а изповядването на истинната вяра.
Най-непонятен в марксизма е неговият безграничен оптимизъм по отношение на историческата необходимост, безграничната вяра в благостния и осмислен характер на историческия процес.
Марксисткият исторически оптимизъм е секуляризирана форма на месианската вяра.
Като сравнителен анализ на всичко могат да се направят следните заключителни изводи, основаващи се на съществуващия паралелизъм между идеология и религия.
А/Християнската вяра не е идеология т. е. изява на дадена обществена формация с нейните интереси и обусловеност. Вярата е отговор на призив, който идва от Единния Личен Бог. Този призив е отправен към свободата на човека. „Към свобода сте призвани“- пише свети апостол Павел в Посланието си до Галатяни /5;13/.
Б/Идеологията е рационално представяне на колективни потребности. Напротив – вярата е личен риск, който води до раждането на новия човек. Така например вярата на библейския патриарх Авраам не е идеология. Тя не е свързана с преходните потребности на древния Израил. Ср. Сьорен Киркегор – Страх и трепет.
В основата на вярата и идеологията не откриваме един и същи вид познание и действие. Това става напълно ясно, ако и двете ги погледнем от гледна точка на техния край, на финалните им цели. Вярата никога не може да твърди, че е постигнала крайните си цели. Тя винаги е есхатологична, защото ако престане да бъде есхатологична, тя не би била повече вяра. Идеологията от своя страна трябва да се конкретизира в колективните постижения на своята социополитическа програма. В противен случай тя би се доближила до абстрактните категории на идеала.
Това различие между вярата – като личен отговор и като есхатологично очакване – и на идеологията като символ на социалното цяло и конкретната историческа програма е уместно, но не трябва да се систематизира до крайности. Повече тук става дума за две области, които трябва да бъдат запазени в своето различие. Именно секуларизираните идеологии предупреждават вярата да не се отъждествява с духовните начала и политически теории на една социална групировка в определена нация или култура; с други думи да не се изроди в една християнска идеология народ с останалите идеологии в обществото. Отъждестви ли се по този начин вярата с движещата сила на една обществена формация, то тя губи своята специфика, универсалност, своя рисков характер и месианизъм /обетования/. Тя встъпва по необходимост в конкуренция с останалите идеологии и се сблъсква с привържениците на противостоящите социални групировки. Така замества Царството Божие с една християнска цивилизация или земен рай. Евангелието със социалните принципи на християнството, Св. Дух с духовните ценности, вътрешно духовно призвание с научното планиране.
Обратно – вярата от своя страна предупреждава идеологията да не се обожествява, да не се превръща само във вяра, там където тя приканва към безусловно лично послушание и обещава есхатологични преобразувания, вместо да бъде методология на рационалния анализ за научно управление и преустройство на обществото. Идеология, която се поддава на изкушението да бъде вяра замества анализа с „кредо“ /верую/, научното-планиране – с месианизъм и обещания, безличността на метода – с култа към личността.
Следователно за идеологията става ясно, че тя не трябва да следва пътя на вярата, водещ до надвременните универсалии. Паралелно с това вярата разкрива и възможността от израждането на идеологията по посока на нейната персонификация.
По принцип никак не е лесно и елементарно да се установят разделящите и свързващите начала между вяра и идеология, когато от абстракции и обобщения се преминава към практиката. Идеологическата функция е присъща на всяко модерно общество. Тя е свързващото звено между идеалните цели на програмите за развитие и на масите. Тази роля е положителна, ако идеологията символизира един недогматизиран работен социо-икономически модел, който съзнателно и свободно може да активизира. Тя е негативна, когато този модел се превърне в идол, в принудително налагане от държавния апарат на схеми и щампи, ако той се превърне в инструмент за заблуда на обикновения човек, за да се прикриват фалшиви и измамни замисли. Тези два аспекта на идеологическата функция могат много трудно да бъдат отделени един от друг. Те присъстват както в тоталните идеологии, така и в т. нар. открити за действие към света западни идеологии. Това налага непрестанна бдителност, която да има предвид научните корективи на социално-икономическото развитие, а така също и критиката на идолите в различните идеологии. Християнската вяра не е против идеологията, но е срещу поклонението пред идеологическите божества и фетиши.