В своите изследвания великият мислител от Стагира обхваща почти всички достъпни отрасли на знанието в античността. Неговото философско наследство е енциклопедия на научната мисъл в древността. Дейността му като гениален философ и задълбочен мислител е епохална. За него Гьоте пише: „Спрямо света Аристотел е като архитект-строител
Той съзнава, че само един единствен път се живее в тази действителност и затова се стреми да действа тук и да строи…Той обхваща огромен основен кръг за своята сграда, събира материали от всички страни, подрежда ги, въздига ги на пластове във формата на пирамида и се възвисява закономерно към висината, докато Платон е устремен към небесата като обелиск, като връх на високоиздигнал се пламък“. В характеристиката на Гьоте се посочва не само различието във философския подход към действителността между Платон и Аристотел, но същевременно се разкрива и основната насоченост на двамата мислители-стремежът към Първопричината на всичко съществуващо, към идеалната Първооснова на света, към Бога. Наистина „Платон търси познанието, истината и красотата в свръхестествения свят. На идеите Платон противопоставя света на явленията, в които отражението на истината е невярно, призрачно и разпокъсано. В противоположност на това Аристотел признава действителността на света на явленията“. Въпреки съществуващите методологически различия обаче и двамата мислители се стремят да разкрият и изразят в понятия истинната същност на нещата и явленията, да създадат по пътя на естествения разум по-напълно, по-възвишено и по-вярно учение за най-глъбинната умопостижима действителност, за Божеството./А. Хубанчев, Духовна култура, кн. 11, с. 28-32, 1978 г., София/
Като „знание на истината“, като „наука за целите и благото, за първите принципи, начала и същности“, като „учение за Божественото“ своята и така наречената „първа философия“ /за разлика от „втората философия“ или „физиката“/ Аристотел нарича „богосоловие“. Целта на „първата философия“, наречена впоследствие метафизика, е познанието на съществуващото, на неговата вечна, истинна и неизменна същност. Опознаването на същността /onsia/ на света чрез формите на мисленето от своя страна води до знание за Бога. Метафизиката осъществява – в теоретико-познавателен план-възхождането от земния свят към Бога.
При критичния анализ на концепциите, отстоявани от предидущите мислители в древногръцката философия /“Метафизика“, гл. 3-4/, Аристотел намира, че в тях могат да се отбележат четири вида причини или начала за обяснение на света:
а/материална причина, която е вещественият субстрат на всяко изменение, от което възникват материалните неща и в нея имат своето развитие. /Това е например въздухът при Анаксимен или огънят при Хераклит/;
б/причина, което е началото на движението или така наречения първоначален тласък в космогоническия процес /както например Умът /nois/ при Анаксагор/;
в/крайната цел на всяко произлизане и движение, т.е. причината, заради която се извършва действието или финалният момент, определящ основните линии на развитието /например идеята за блатото при Платон/;
г/“форма“, даваща определен вид на единичното битие.
Разглеждайки ученията на своите предшественици, Аристотел счита, че те се основават само на една от указаните причини, при които основният недостатък на тяхната „първа философия“ е едностранчивостта. Те са признавали само една от тях за основна и определяща, като не са имали многопланов подход към действителността. Според Аристотел обаче четирите начала могат да бъдат сведени до две-форма и материя. Това означава, че всяко изменение и произлизане предполага необходим материален субстрат /oli/, както и „форма“ /morphe /, в която той се реализира като единично битие с нови свойства. За термина форма, която има централно значение в аристотеловата философия, се употребява също и платоновото название за идеите-/eidos/. Всеки генезис е преход от възможност към действителност. Материята е пасивен субстрат, но тя съдържа в себе си възможност или потенциалност /dinamis/, а „формата“ е действаща енергия, активният принцип, осъществяващата се възможност /energia/. И така „формата“ и материята са основни начала. Материята обаче не може да съществува без „формата“-идеалният, образуващият, действеният, съзидателен принцип. Там, където съществува материя /Аристотел учи и за „първа материя“- /proti oli/-като всеобща материална основа на света, като чиста потенция, като невидима мощ или възможност/, тя винаги е действителна, т.е. обладава определена „форма“. От своя страна „формата“, като чиста енергия може да бъде мислима и без материята-в мислещия разум. Именно последният е „форма на всички форми“. Той е най-висшата съвършена „форма“, която може да бъде определена като чиста енергия, в която няма нищо потенциално, нищо материално. Всичко възможно в крайна сметка-счита Аристотел-тук е действително в деятелността на чистата мисъл, на Божествения Разум. Затова той е Абсолютното и Божественото начало.
Съществуват неизброими вериги между възможност и действителност, безкрайно множество от междинни степени във възходящата градация на все по-съвършените „форми“, докато се стигне до най-чистата, най
– висшата и най-възвишената „форма“, лишена от всякаква материалност, която е Бог.
„Формата“ въобще, като нематериален принцип, съдържа в себе си и вътрешната цел на развитието и тя е оная сила, която осъществява тази цел като върховен момент. В схващането си за „форматт“ или осъществавяща се действителност /energia/ Аристотел различава три нематериални причини или начала:
а/същност /to ti esti/;
б/причина, обуславяща движението;
в/цели или върховно благо, към което се стреми всичко съществуващо.
„Свеждането на целевата причина към „формата“ или към осъществяващата се действителност е възможно за Аристотел за това, защото неговото учение за целта или телеологията е теология не само естествена, реализираща се в природните процеси, независимо от човека, но и телеология обективна. Това е по-ново понятие за телеологията, постигнато от Аристотел в сравнение с неговите предшественици Сократ и Платон“.
При разгръщането на целевата причинност, в контекста на Аристотеловото учение за „форма и материя“, за потенция и енергия, възниква въпросът за движението. То е преход от възможното към действителното, то е оня процес и дейност, посредством която „формата“ се въплъщава в материалната потенция. Движението предполага нещо движимо. Материята не може да движи сама себе си. Медта като метал, както е учил Аристотел, не може да направи от само себе си статуя. Потенция /dinamis/, без енергия /energia/ не може да породи движение. Но „формата и материята“ са еднакво вечни и нямат произход в безкрайния ход на времето. Взаимоотношението между тези две основни начала е вечно-вечно е движението във вселената, вечен е и светът. Движението обаче навсякъде е цялостен причинно-обусловен процес. То е единно каузално взаимообвързано и логически предполага единен първичен Двигател и понятието за първата Причина. Така ние се натъкваме на космологическото доказателство за Божието битие. Бог е първата причина на движението-начало на всички начала, като вечна и невъзникнала Причина на всяко съществуващо в света движение. Първодвигателят, счита Аристотел, е Бог. Тук онтологията и космологията на Аристотел се сливат с неговото богословие.
Според Аристотел всяка поредица от причини или следствия не може да бъде безначална. Съществува Причина, обуславяща самата себе си и недетерминирана от нищо – Причина на всички причини.
Следователно има една Същност, една изначална причина, която прави действителни всички останали начала и причини. Именно тя е основанието на всяка причинност и движение. Това е първият Двигател /proton kinon/, начало на всяко движение и изменение, тъй като всяко изменение е определена форма на движението. Но Той, разсъждава Аристотел, е неподвижен и не подлежи на изменение. Като най-съвършена „форма“ Той е неизменен и в него няма нищо материално, защото е чиста енергия. Той е абсолютно безтелесен Дух; Той е мислене и действие, разум /nous/, съвършена мисъл, насочена към собствената си мисловна дейност.
Основанието за всички форми на движението произтича от природата на Божественото като от съвършен, всемогъщ и безкраен Дух. Дейността на този Дух се изразява само в мисленето, защото всяка друга действителност би имала за предмет обекти и цели вън от себе си. Непрестанната мислителна дейност /theoria/ Божия се състои в неизменно съзерцание на собственото блажено състояние и съвършенство, чистота и пълнота на битието. Бог въздейства на света не с това, че активно присъства в него. Абсолютно съвършен по своята природа, в качеството си на висше Благо, Бог е крайната цел на всички неща, които се стремят и движат към Него в устрема към все по-голямо съвършенство. Аристотел не е стигнал до идеята за Божествената воля, насочена към творческото преобразуване на света и промислителните действия на Божието домостроителство в любовта към сътворения свят.
Във философската система на Аристотел Бог е начало, което не задвижва света в грубия натуралистически смисъл като първичен механически тласък. Той е причина за движението като вътрешна цел, като обект на всеобщ стремеж и основна тенденция към все по-голямо съвършенство, като предмет на всеобща любов. „По този начин приведеното от Него в движение движи останалото“. Бог от вечност и винаги притежава благото и съвършенството в Себе Си. Неговата дейност обаче, която превъзхожда всяко блаженство, се състои в мислене.
В системата на философията това учение е обективен идеализъм и заедно с това богословие. Принципната основа и същност във философията на Аристотел е същата, както и при Платон. При Платон висшето битие това са обективно съществуващите форми или идеи /“видове“, „ейдоси“/. При Аристотел висшето битие-това е едната божествена, безтелесна „форма“, „чистият“, без примеси божествен Ум, мислещ собствената си мисловна дейност.
При Аристотел учението за Бога е характерно със своята философска абстрактност и откъснатост от живия религиозен опит, вследствие на което то носи в себе си отпечатъка на чисто теоретичното определяне на Божията същност. То е сложен лабиринт от логически построения с деистически уклони. Бог при Аристотел обаче не е предимно космологическа, натурофилософска хипотеза, както Умът при Анаксагор. Той е също така и гносеологическа хипотеза като идеал на чистия разум, „Понятие на всички понятия“, въпреки че е самозатворена същност, нямаща никакъв обект вън от Себе Си. „Аристотеловата идея за Бога е централно понятие в неговата метафизика, в която съвпадат началата на движещата Причина: целта /благото/ и чистата „форма“, „чистият мислещ разум“. Определението за Бога чрез спекулативното философско мислене свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Това е характерно за Аристотел. Чистото мислене се въвежда до степента на самостоятелен Абсолютен Дух, Разум или Идея, които са обожествени. В осмислянето на света обаче от
християнска гледна точка, върху основата на божественото Откровение, Бог не е идея, която може да бъде възприета или отхвърлена, нито е философска категория или понятие, които могат да отговарят на някаква обективна реалност или не, а е присъстваща, непосредствено усещана действителност, с която религиозният човек се намира в живо общение. Затова в системата на Богооткровените християнски истини Триединният Бог като Личност е не само Мислене, но и Любов и Воля.
Разработената от Аристотел система от понятия и определения за Бога придобива впоследствие световно-историческо значение. Така например тя оказва голямо влияние върху редица богословски и научно-естествени възгледи на св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, епископ Немезий Емезийски, св. Йоан Дамаскин и особено върху богословския синтез на Тома Аквински. От една страна при Аристотел е разработен чрез формално-логическото мислене и е философски обоснован монотеизъм, а от друга – са превъзмогнати, както пантеизмът на Ксенофан, така и редица митологични елементи в платоновата философия. Бог, според Аристотел, е качествено различно битие в сравнение с материалната действителност като „мислене за самото мислене“ /noisis noiteos/, т.е. като най-върховна форма на Духа, като най-висше Самосъзнание. Бог е абсолютният Разум. Той е лишеното от всяка материалност идеално битие на Божеството. „Монотеизмът на Духа е зрелият плод на гръцката наука“.
Аристотеловото схващане за божествената идеална природа на Духа обаче е чисто интелектуално, въпреки че той оказва на връзката на
вселената с нейната Първопричина, разбирана като най-съвършен космически Интелект, към който се стреми целият материален свят в стремежа си към усъвършенстване, осъществявайки основната съзидателна тенденция в развитието на всичко съществуващо. Същевременно Аристотел е ярък пример на задълбочено и системно търсене на по-правилното и по-възвишено понятие за единния Бог. Той следва пътя на естествения разум, устремен към вечната светлина, към смисъла на света и на човешкия живот, към Първоизточника на всяка истина. Затова и Хегел пише: „Аристотел трябва да се смята …за един от учителите на човешкия род“.