След смъртта на Аристотел / 322 г. пр. Хр./ започва третият период в развитието на античната философия, който трае до 529 г.сл. Хр., когато император Юстиниян закрил последните атински философски школи. Това е периодът, наречен от историка Дройзен-елинистичен, за разлика от по-раншния чисто гръцки и от по-късния византийски период.
Начало на елинистичния период полагат големите завоевания на Александър Македонски. Тогава Гърция загубва своята политическа независимост, но затова пък се отварят широко вратите за всестранно културно влияние на гърците върху всички народи, включени в голямата Александрова, а по-късно в Римска империя. Затова и философията не е вече съсредоточена, както досега в отделни места и културни огнища, а чрез завоеванията на Александър Македонски достига далече на Изток и по-късно чрез завоеванията на Рим, достига на Запад чак да Испания. Но вътрешното и духовно съдържание и дълбочина през този период далеч не отговаря на нейното външно широко разпространение. Прекарала своята младежка устременост и самоувереност през първия период и своята зряла творческа сила през втория период, сега, през третия период, античната философия се намира вече в своята по-късна, но отслабваща в теоретическите си възможности старческа възраст, която при това по време трае почти три пъти по-дълго, отколкото първите два периода взети заедно.
Единият се характеризира с взаимно проникване между гръцката култура и културата на източните народи. Политически съзнанието на
гражданите вече е разкрепостено от патриотичната свързаност с малката собствена държавица /polis/ и е обхванато от космополитични настроения. Икономически също настъпват големи промени, вътрешни противоречия и борби. Отнета е завинаги дотогавашната уседналост и сигурност. Културно пък започва кръстосването и взаимното проникване на най-различни учения от Изток и Запад. Гърция се превръща в кръстопът на международния културен обмен, а гръцкият език става международен световен език. Това са все условия, които решително влияят върху развитието на по-нататъшната философия.
Преди всичко тази философия не можеше вече да остава в рамките на ограничени и разпалено воюващи по между си школи. Срещането на най-различни противоположни философски и идейни течения неминуемо намаляваше собствената самоувереност и довеждаше от една страна до еклектизъм – стремеж да се признае частица от истината на всички противоборстващи школи, от друга страна – до скептицизъм – склонност да се отрича изобщо възможността на човека да достига до истината и да не се признава истинността на никое от ученията.
По своя характер, философията през този период е нравствено практическа. Като няма вече чисто теоретически ентусиазъм от първия период за изследване на външната природа и като няма широките обществени и патриотични интереси и пориви, които спомогнаха през втория период за създаване на обществените идеали и системи на Платон и Аристотел, през третия период човекът се отдава на чисто практически изследвания, чрез които иска по-пряко и по-сигурно да достигне до лична сигурност и до лично щастие. Затова в системата на стоицизма и епикурейството, които господстват през този период, пътища и средства се препоръчват различни, но целта е еднаква: достигане на спокойствие, сигурност и щастие.
Точно в такива несигурни за отделната личност времена, когато са разрушени тихите и дотогавашни пристани и тя е изведена в бурното открито море, най-добре се чувства безсилието на човека да си даде и създаде сам покой и щастие било чрез знание, било чрез практическа дейност. Затова през разглеждания период философията стига до смирено признаване безсилието на чисто рационалното познание и преминава в мистицизъм и в дълбоки религиозни търсения – насочва вниманието си към въпросите за Бога. В тази насока системите на новопитагорейството, на александрийската юдейско-гръцка философия на Филон и особено ново платонизмът на Платон и неговите последователи изпъкват пред нас като последни свежи цветя в градината на античната философия. Започнала като космология през първия
период и преминала в широка антропология, себепознание на човека и универсална философска система през втория период, тя завършваше своето развитие като истинска дълбока теология.