Правните норми не са единствените правила за поведение в ГПр. Наред с тях се прилагат и много принципи на морала. Това са нравствено етични правила за поведение, които мотивират и санкционират по своебразен начин социалното поведение. За гражданското право най-голямо значение имат моралните принципи и норми. Освен термина правила на морала се употребява и „добри нрави”. Моралът се създава непосредствено и постепенно , незабелязано без участието на държавната или друга принудителна сила. Той се установява като господстващи в даденото общество възгледи, принципи, понятия за добро и зло, за справедливо и несправедливо за порядъчно и непорядъчно поведение м/у хората. От идеите и принципите та морала се извеждат нравствено етични правила за поведение. Някои от тези правила се възприемат от законодателя и се превръщат в правни норми.Гражданското право привлича морала като допълнителен източник на правила за поведение с правно значение или на критерии за за изясняване съдържанието на правните норми и за оценка на поведението на гражданско правните субекти. Това дава основание моралът да се счита за субсидарен източник на ГПр.
Справедливостта също е субсидарен източник на ГПр. Справедливостта се схваща като правило за поведение адресирано до правоприложителя, до правозащитния орган. То се отнася до случаите когато няма конкретна правна норма или тя е абстрактно формулирана. Според това правило правозащитният орган въз основа на законодателството , като изхожда от своето правосъзнание и като се съобрази с обстоятелствата на конкретните случай, да изведе конкретно правило за поведение, на което да основе правозащитния акт. Справедливостта не допуска произвол от страна на съдията защото той е длъжен дасе съобразява освен с конкретните правни норми и с общите принципи на правото. Чрез справедливостта не се създават нови правни норми. Прилагането и подпомага законодателя при усъвършенстване на действащото законодателств. Тя е средство да се достигне до конкретонто правило,с което да се реши всеки правен спор, при отчитане на конкретните обстоятелства. Напр. при деликтната отговорност обезщетентието за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Следователно справедливостта се счита за субсидарен източник на ГПр.
Съдебна практика и съдебен прецедент. ЗСВ съдържа разпоредби за статута на органите на съдебната власт. Трябва да се отбележи, че нашата правна система не признава съдебният прецедент, като източник на правните норми. Съдебният прецедент представлява признаване на задължителна сила на правило за поведение, установено за първи път със съдебен акт по конкретно дело. Всеки съд който е сезиран по аналогичен спор е длъжен да прилага установеното правило .
Законодателят си служи рядко с понятието „съдебна практика”. В ЗСВ е предвидено, че при неправилна или противоречива съдебна практика ВКС издава тълкувателни Р., задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Противоречива практика – когато има различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби. Неправилна практика – неточно, погрешно тълкуване и прилагане на нормативните разпоредби. Независимо, че не са нормативни актове във формален смисъл, тълкувателните Р. съдържат задължителни общи тълкувателни правила, следователно следва да се признаят за източник на ГПр.