Мисълта, че целият свят е подчинен на закони, но само човекът като разумно същество е способен да ги опознава и съзнателно да ги
следва и използва, е основна за етиката на стоиците. Тяхното основно изискване е, да се живее природосъобразно. Но природата на човека е в това, че той е разумно същество и обществено същество. Следователно да се живее природосъобразно, значи да се живее разумно, и да се съзнава и изпълнява обществената закономерност. В такъв живот е и добродетелта, и щастието на човека. Самата природа ни учи на такъв живот, като ни е дала естествени инстинкти. Инстинктът за себезапазване е присъщ на всичко живо, затова всичко живо се стреми да живее според своята природа и само така има за него цена, което служи за неговото самозапазване. За човека, като разумно същество, само съгласното с разума има истинска цена. Затова добродетелността се изразява в борба с противоестествените, с противоразумните страсти и влечения. Ние трябва да отскубнем от корен тези недъзи на нашата душа, за да достигнем безстрастност и да подчиним своята воля на разума, на знанието, на истината. Цялото зло се свежда в края на краищата до незнание, не подчиняване на разума, в отвращение на разума.
По тези причини добродетелта е и знание и твърдост на духа. Всички добродетели почиват върху знания и се изразяват в съгласие с тези знания. Основа на всички добродетели според Хризип е мъдростта. Те всички са проява на постоянно добронамерено настроение. Затова, където съществува една добродетел, там са и всички добродетели, дето има един грях, там са и всички грехове. Всички частни добродетели се извеждат от общата добродетелност. Има четири главни или кардинални добродетели:
а/ разсъдителност /phronisis/, или мъдрост;
б/ храброст;
в/ самообладание или умереност;
г/ справедливост.
Само доброто настроение или намерение прави постъпките добри. Без него, макар и да изглеждат природосъобразни, те не са добри.
Тази обща добронамереност или добродетелност на волята няма различни степени: тя или съществува, или не съществува; между добродетелта и порока няма нищо средно. Човек бива или умен , или безумен, а оттам бива добродетелен или не добродетелен, защото добродетелта е господство на разума.
Идеал на стоиците е мъдрецът, който е пълнота на съвършенството и на блаженството. Цялото човечество се разделя според тях на две половини: мъдри и разумни, но в реалност съществуват само безумни. Мъдрият е свободен, красив, богат и щастлив: той всичко знае, всичко има, притежава всички добродетели, върши всякога разумното, на нищо не се чуди, в нищо не се измамва, в нищо не греши; той е същински цар, управител, художник, предсказател, кормчия. Той е свободен от всякакви потребности и страдания и е приятел на боговете; неговото щастие е като щастието на боговете: „Само по трайността на живота си мъдрият се отличава от боговете“. Мъдрият е непобедим; никой не може да му пречи, защото неговата дейност се проявява в духовната област, където външно насилие е невъзможно.
Пълната му свобода се отнася до собствените страсти, до външните хора и дори до самия Бог. Никакви затруднения и обстоятелства не могат да го принудят, защото види ли се от нещо принуждаван той има последното убежище на своята свобода-сам да тури край на живота си. В това отношение стоиците, за разлика от всички други школи, са узаконявали самоубийството и у Сенека има например риторично възхваляване на самоубийството като път към пълната свобода.
Учението за мъдреца е било, разбира се, само идеал. Иначе стоиците съзнавали, че дори най-добрите философи не са го достигнали, а са само устремени към него. Между всички мъдри стоиците считали, че съществува вътрешна връзка и те образуват световно братство.
Стоическата нравственост е била разработена постепенно до големи подробности и често изпада в дребнавост и казуистика. Но общо взето всред разлагащото се древно общество те издигали един възвишен морал за следване повелите на разума. Този идеал влияел дори в християнско време върху такива личности като християнските апологети Тертулиан и други.
В стоицизма се преплитат две тенденции. Едната е идеалът на циниците: пълно освобождаване от всякакви потребности, от всякакви връзки, от всякакви ангажименти, от всякакви стремежи, усилия и борби – пълна атараксия и апатия. Другата е точно противоположна. Поради съзнанието, че човекът е частица от едно разумно, телеологично устроено цяло, се извежда логично заключението: за духовната връзка на всекиго с всички и се извежда задължението да се служи на цялото, особено на себеподобните, с пълна любов и себеотдайност. Специално за брака и семейството, както и за гражданската патриотична доблест, стоиците имали най-възвишени възгледи. Но те не се ограничават с отечеството, а първи в древността са издигнали идеала на универсализма, на всечовешкото братство, като дори често са изпадали в
същински космополитизъм, сиреч в подценяване отделното отечество и обявяване човека за гражданин на цялата вселена:
„Светът, вселената е нашето отечество. Няма повече атиняни и коринтяни – всички човеци са братя, чеда на един и същи баща.“ Поради съзнанието за тази световна и божествена принадлежност стоиците създали възвишен обществен морал, според който, отделната личност намира своето истинско високо призвание и своето върховно щастие в служението на общото. Само на тази обща основа израстваха такива героични постъпки като самоизгарянето на Муций Сцевола пред очите на противника в служба на отечеството или агитацията на Менений Агрипа с прочутото сравняване държавата с човешкото тяло. Вместо аристотелевското обявяване човека просто за политическо същество /zoon politiuon/, – което посочваше обществената принадлежност на човека, но не посочваше размера и характера на обществото, стоиците обявиха човека за „общително същество“, с което придаваха и по-възвишен характер, и по-широки граници на общността. Защото те логично заключаваха, че щом във всички човеци живее и действа един и същи дух, един и същи разум, макар и не в еднаква степен, там може по
същество да има само една държава, едно право, един закон за всички човеци. Така стоиците дойдоха до основния възглед за хуманизма, изразяван особено от късните стоици с особена топлота и красота. При това той съвсем определено носеше религиозен характер, защото достойнството и ценността на човека се извеждаха логично от неговата принадлежност към Божестевеното.