Стоицизъм и религия

Учението на стоиците е подчертано религиозно. Според тях навсякъде в света и същевременно над света владее Абсолютен Разум, Бог, от който всичко произлиза, който всичко управлява и движи. Той е като някакъв огнен Дух, проникващ и обгръщаш в себе си всичко.

Поради това учението за присъствието Божие навсякъде в света, стоицизмът дълго време съвсем неправилно се считал за пантеистичен. Всъщност това учение е истински пантеизъм, тъй като според него Бог наистина пронизва навсякъде света, но съвсем не се отъждествява със света, а бидейки негов Творец и Двигател, Той същевременно се счита абсолютно не свободен към него, трансцедентен и несравним по достойнства на света.

Бог, човеците и по-нисшите същества са свързани според стоиците в неделимо цяло, проникнато от Божествения Разум. И религията не е

според тях нищо друго, освен смирено, съзнателно и предано покоряване на вътрешните божествени закони на това цяло. Благочестието е познаване и правилно постоянно практикуване почитането на боговете. Това почитане пък по своята същност е създаване правилни представи за тях, послушание към тяхната воля, следване и подражаване на тяхното съвършенство, чистота на сърцето и на намеренията. С една реч благочестието не е нищо друго освен мъдрост и добродетелност. Истинската религия съвпада с истинската философия.

При такова възвишено нравствено схващане за религията стоиците са отхвърляли като суеверие, като антропоморфизъм и като направо неморални  много от представите, разказите и особено от обрядите на народната религия. Но въпреки това стоиците не са врагове, а са истински фанатични защитници на народните религиозни традиции. От една страна защото в привързаността на народа към обредите те виждат доказателство за всеобщността и неизкоренимостта на религията и от друга страна, – защото не искат да накърняват морала на народа, който в религията има своя главен извор и главна опора. Те не искат да отричат народните вярвания в името на философските възгледи, а точно обратно: желаят философията да черпи от свежите и живи народни вярвания, за да създава своите представи за боговете. В това отношение стоиците, за да съгласуват грубите натуралистични представи на народа с по възвишени духовни представи, тълкуват алегорично народната митология. В почитането на природните сили и стихии, на герои и водачи, на небесни светила и явления, те виждат само неадекватен, и груб израз на правилната насоченост на човека към Божественото. Тъй като според тях всичко е проникнато от Бога, то и почитането на Бога под образа на едни или други Негови творения е пак богопочитание, само че – тъй да се изразим – периферно, косвено, неадекватно.

Стоицизмът многократно е критикуван от привържениците на различните школи. Скептиците и академиците нападат неговата гносеология, епикурейците – неговия фатализъм. Уязвимостта на стоиците отчасти е свързана с тяхната увереност, че те се движат само в границите на чистия разум, като фактически те проповядват – всъщност едно „догматическо учение“. С това те напомнят други философски рационалисти, които считат, че техните прозрения се изграждат само върху разумни основания, докато в същото време те са плод на вярата и на вътрешното убеждение.

Освен гносеологията, лоша страна на стоиците се оказва и техният монизъм. Объркването на Твореца със сътвореното поражда мрачна

теология, у която Провидението се превръща в Съдба. Идеята за Бога, отъждествяван с природата, в крайна сметка се оказва чудовищна./Ср.Э. Светлов, На пороге Нового завета, Брюссель, 1983, с. 137-141 /

„Подобно на това, разсъждава Сенека, – както водата в бистрите потоци тече равномерно, сякаш следващите води се стремят да ги настигнат, така са свързани и събитията във веригата на вечното повторение на Съдбата, а нейният пръв закон е да се пази това, което е решено“. Този непрекъснат движещ се Космос, обаче, напълно съвпада с механическата Вселена на Демокрит и Епикур, който се свежда единствено до атомите. От тук и несъответствието между надеждата да се изведе от природата житейският идеал и резултатите от този опит. Стоическото богословие и натурфилософия в крайна сметка водят не само до фатализъм, но и до песимизъм /както подчертава А. Швайцер в своето изследване по етика/. И наистина, ако всичко без мислено се повтаря, и ако светът е едно еднообразно въртящо се колело, какво му остава на човека? – Висшият героизъм. А това е търпеливо да се понася всичко, с което е изпълнена тази сурова и неуютна Вселена, без илюзии и без надежди.

Това обаче, което стоицизмът поставя в центъра на нравствения идеал върху основата на вярата, го извисява в сравнение с другите философски учения. Нищо, че богословието на стоиците се оказва толкова слабо, колкото и следващите опити да се осмисли Божественото в рамките на „естественото откровение“. Зенон пръв провъзгласява, че решението на моралните проблеми в живота трябва да се търси в самата същност на битието, в Бога. Като утвърждават, че верността към дълга и съвестта е вярност към самия себе си, стоицизмът съвсем не строи „атомна етика“. За него законите на нравствеността са отражение на висшите Божествени закони.

Затова независимо от своите пропуски, стоицизмът остава на Запад до появата на християнството, най-привлекателната и популярна система от възгледи. Царе и пълководци, роби и сенатори, учени и поети непрекъснато попълвали редовете на привържениците на древната Стоа.

Стоиците създават нов жанр – духовно-нравствената литература. За пръв път в античния свят въпросите за вътрешния живот на човека са разкрити с такова тънко разбиране, с такава проникновеност и дълбочина.Светите Отци на Църквата не само дават висока оценка на творенията на стоиците, но и в много случаи те усвояват техния стил и понятия.

Стоиците се стараят да смекчат грубостта на митологията с алегорична интерпретация. Сам по себе си този подход е плодотворен:

той показва, че в древните символи често могат да се долавят сериозни и възвишени идеи. Но вярата не може да живее единствено върху почвата на разсъдъка. Стоиците не са в състояние да създадат нов тип религия. Те и не са претендирали за това. За болшинството от своите привърженици, стоицизмът остава само „идеология“, а религията – това е животът. /Ср. Э.Светлов, пос.съч., с. 146-147/

Опитите да се възроди религиозният дух идва от друга страна. В същото време, когато рационализмът безпределно господства в умовете, отново се пробужда потребност от мистическо откровение. Затова не е удивително, че религиите на Изтока придобиват за древния гръко-римски свят съвсем ново обаяние и интерес.