Нормативната уредба на развода се съдържа в чл. 99 – 107 СК
Недопустим е развод по извънсъдебен ред, по административен или какъвто и да е непроцесуален.
Уредба и в чл. 258 и следващите в ГПК.
Материята е кодифицирана в тези текстове.
Правната уредба на развода по българското законодателство е подчинена на два основни принципа:
1. Създаване на достатъчни правни гаранции за запазване и укрепване на един проблематичен брак в смисъл – недопустимо е поначало да се допусне развод поради внезапно случайно хрумване на някой от съпрузите, поради моментни емоции.
Чл. 99 ал. 1 СК и чл. 100 ал. 1 СК.
Законът изисква достатъчни гаранции, че брачната връзка е опразнена от съдържание.
2. Принцип от необходимост на бърза ликвидация на безпредметния брак – когато се вижда, че той не може да изпълнява тези функции, които му трябва.
Действащото законодателство познава две форми на развода, които са обусловени от двете основания за развод по нашето право:
1. Дълбоко и непоправимо разстройство на брака (ДНРБ) – това основание може да бъде релевирано (изтъкнато, предявено) само в процесуалната форма на брачен иск в рамките на едно спорно, състезателно производство – развод по исков ред (чл. 99 СК).
2. Развод по взаимно съгласие – постига се в рамките на едно особено неисково производство, което има повече охранителни елементи, тъй като двамат съпрузи искат общо съда да им съдейства да сложат край на този безпредметен брак.
Под основание за развод и в двата случая разбираме предвидените от закона юридически факти, при чието наличие съдът прекратява брака.
Законодателната уредба има няколко фази на развитие:
1. От Освобождението до 1945г. – действа Екзархийският устав. Той в съответствие с каноническото право предвижда само развод пред духовен съд, въз основа на т.нар. абсолютни бракоразводни основания (прелюбодеяние, опит за убийство, заболяване от срамна болест или лудост, осъждане, продължително отсъствие на единия съпруг). Духовният съд са считали изчерпана своята процесуална задача, щом установят някой от тези факти. С констатацията му автоматично се постановява развод, без да се изследва как това обстоятелство въздейства върху брачната връзка.
2. От 1945г. – преходен етап към модерната уредба на развода, доколкото Наредбата закон за брака е запазила някои от бракоразводните основания, но въвежда за първи път ДНРБ. Втора новост е, че за първи път по българското право се допуска развод по взаимно съгласие.
3. С приемането на Закона за лицата и семейството от 1949г. – отменя горния. В периода на сталинското законодателство – 1953-54г. окончателно са премахнати абсолютните бракоразводни основания, с промените от те години обаче се забранява развода по взаимно съгласие.
4. С приемането на първия СК от 1968г. – възстановява категорично развода по взаимно съгласие като равностойна по юридическо значение на развода по исков ред. Сегашният СК показва приемственост на СК от 1968г. – внася някои промени относно значението на брачната вина за допускане на развода и за нейното правно значение.