Аристотел има широко разработено схващане за душата: той учи за душа у животните и дори за душа у растенията. Душата е основното жизнено начало, формата на организма и неговата ентелехия. Душата е присъща на самата материя, тъй като иначе не би имало откъде да се появи. Когато в едно животно или растение намираме душа и сме свидетели на нейните прояви, това не е нищо друго, освен актуализиране или действеност на преди това само потенциално съществуващото. Душата не е тяло, както и формата не е материя, но точно така, като формата не можем да си мисилим без материя, или материята без форма, така и душата не може да бъде мислена и да съществува без тяло, или пък тялото без душа: едно без друго те се разпадат. Те не са едно и също, но същевременно никога не могат да съществуват едно без друго. Аристотел казва, че душата така не може да съществува отделена от тялото, както зрението е невъзможно без очи и както ходенето е невъзможно без крака./ ІІ.3.р.236/ Поради тази взаимна принадлежност между тялото и душата не е възможно никакво прераждане, преселение на душата, тъй като всяка душа сама изгражда тялото си според нуждата си от възможностите си.
В своето съчинение „За душата“, както и в етическите и риторическите съчинения, Аристотел обстойно се спира на психичните прояви. Според него, най-простият психичен акт, усещането, става възможно, защото чрез сетивата ние получаваме образа или формата на предметите. За разлика от Демокрит, който учеше, че сетивата ни мамят, Аристотел учи, че сетивата никога не ни мамят, и че те винаги изразяват реалното отношение между субекта и обекта. Лъжливи могат да бъдат само общите съждения или заключения, които ние извличаме от усещанията. Освен обикновените пет сетива, Аристотел приема, че в човека съществува и основно сетиво, както той го нарича „Общ усет“/aititirion koinon/, който обединява усещанията, получени чрез отделните сетива, в цялостни образи. Чрез него също се възприемат общи свойства и отношения като число, големина, движение, покой и прочие. Седалището на тези общи сетива е в сърцето, както собственото сърце според Аристотел е седалище на другите сетива, тъй като до негово време още не е изучено и установено централното значение на мозъка. Този основен усет има значение на същинския субект или
носител на психичния живот. Това е можем да кажем душата, взета в нейната само идентичност, трайност и непрекъснатост, защото само чрез него стават възможни запомнянията, фантазирането и мисленето. Без обединителния център, усещанията биха си оставали разпокъсани и не биха могли да се възпроизвеждат при помненето, /mnimi/, нито да се коментират при въображението /phantazia/, нито най-сетне да се свързват при мисленето. А оттам би била възможна психическата дейност на чувствата, като основно различаване между приятно и неприятно и дейността на волята като търсене приятното и низбягване неприятното. Всичко изложено досега засяга душата изобщо във всички животни, но човекът по това именно се отличава от останалите животни, че неговата душа е по-висша и освен всички качества /душевни/, присъщи и на животните има още и дух или разум /nus/. Растителната и животинската част от неговата душа нараства, съществува и изчезва заедно с тялото. Духът, обаче не е от тялото, а идва отвън. Той е не произлязъл и не унищожен, вечен. Той не е свързан с развитието и изчезването на тялото и не търпи не само изчезвания, но и изобщо изменения-той е божественото в човека и носи в себе си трайните белези на тази Божестевеност.
Измежду най-големите познавачи на Аристотел, каквито са Ед. Целлер и Франц Брентано, навремето е произлязъл известен спор относно това, как трябва да се разбира божествеността и произходът на духа в човека: Приема ли Аристотел предшестването на духовете от вечност, или той приема за всеки отделен дух творчески Божий акт. Целлер е повече за първото. Брентано е за второто, като и двамата привеждат не малко основания в своя полза. Което и мнение да приемем, обаче остава си и в двата случая вярно, че според Аристотел духът е създаден от Бога и е безсмъртен. Чрез него като мислителна сила и дар в човека, той най-много се доближава до Бога, чиято дейност, както видяхме се състоеше в мислене, съзерцаване на самия себе си.
Самият дух в човека Аристотел разделя на два вида: „дух активен, творчески, действен, който по-късно е бил наречен в духа на философа /nus poetikos/ и дух страдален, пасивен-от самия философ наречен /nus pathetikos/ и в това отношение пак има различие в разбиранията на Аристотел. Целлер счита, че страдателният дух е някаква междина и посредник между животинската душа и безсмъртния активен дух, а други като Трубецкой, изглежда с по-голямо основание схващат разликата в това, че страдателният е само вложен още в човека дух, не активиран, а само потенциален, докато творческия в същия този дух, вече напрегнат, разраснат, проявен и господстващ“.
Аристотел съзнава, че човешкия разум, макар и да е способен да познае истината, не се развива постепенно в зависимост от сетивния опит и от практическия живот, от желанията и волята. Той е ограничен преминава от потенциално състояние в актуално състояние като проста потенция или способност, човешкия разум се различава от деятелния, актуалния разум. Аристотел го определя като страдателен, пасивен разум, подхвърлен на въздействието на външните ни сетивни впечатления и възприятия. Но от страдателното състояние нашият ум преминава в деятелно състояние, чрез самия акт на познанието: „там дето се познава действителното, там разумът се превръща в актуален или действен разум и така да се каже се отъждествява с висшия, всеобщ
и вечен разум, който от вечност мисли всичко мислимо, обгръща всички мислими форми на нещата“./Трубецкой, стр.101/
Дейността на духа в човека се състои според Аристотел, в мислене, опознаване. Но мисленето може да бъде насочено към опознаване метафизичните изменения, същности или начало /arhe/ на битието за задоволяване присъщата ни познавателна жажда, или пък може да бъде насочено към опознаване безбройните изменчиви неща, които ни заобикалят с цел практически да се ориентираме в живота . Затова Аристотел различава един теоретически и един практически разум. В същност доколкото винаги е познание, разумът е по начало теоретически и негова основна добродетел е схващането, разбирането /phronitis/ -все едно какво ще опознава. Това е така от една страна, защото както видяхме у Аристотел няма предел между същност и явление. Така че опознаването на едното е вече опознаване на другото. От друга страна, същинските практически влечения според него не спадат в областта на духа, а в областта на животинската част от душата на човека. Духът има тук само контролната, ръководната роля. Но затова пък той е толкова по-творчески, колкото е по-господстващ и от него именно се определя значение на нашите цели и средствата за тяхното постигане. В това отношение действуването според собствения ум се превръща във фактическа свобода на човешката воля.