Същност – това са основни, ръководни начала, които:
– отразяват основните правни идеи и ценности на обществото; .
– обуславят съдържанието на цели комплекси правни норми;
– служат като опора за тълкуване на тези норми.
Принципите могат да бъдат прогласени изрично в правна норма (обикновено в Конституцията), но не е задължително.
II. Видове
1. Общи за правната система (напр. законност)
2. За няколко клона (напр. дирене на истината – ГПс и НПс)
3. За отделен клон (напр. диспозитивно начало в ГПс)
III. Принцип на законност – чл.4 ГПК:
„(1) Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта.
(2) Съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. Той е длъжен да прилага закона точно и еднакво
спрямо всички.“
В ГПс всяко действие на органа и страните трябва да бъде съобразено с процесуалния закон, а при постановяване на решението органът да приложи точно материалния закон. Гаранции:
1. независимост и безпристрастие на органите (чл. 117, ал.2 К, чл. 12 ГПК);
2. участие на прокурора в ГПс (чл.27 – когато е предвидено в закон);
3. обжалване и извънредни средства за контрол;
4. спиране на делото от ВКС, ако приложимият закон противоречи на К;
5. забрана за злоупотребата с процесуални права;
6. неизгодни правни последици от нарушенията; IV. Диспозитнвно начало (ДН)
1. Понятие – ДН се състои в обусловеността на защитата на накърненото право чрез ГПс от волята на лицето, легитимирано да я търси.
2. Проявления на ДН:
а) производствата на ГПс се образуват само по молба или жалба на легитимираното лице – носител на правото на защита; съдът не може по свой почин да образува граждански дела;
б) само търсещият защита определя и може да променя страните, основанието и предмета на делото;
в) производството се прекратява при оттегляне на искането за защита, т. е. когато защитният орган бъде десезиран;
г) с признанието на иска, отказа от иска, спогодбата, спирането по взаимно съгласие страната се разпорежда със своето право на защита;
д) страните могат да възложат решаването на спора на арбитражен съд – това е връх на ДН;
3. Гаранция за ДН е възможността за атакуване на действията на органа, които го нарушават, чрез обжалване или извънреден способ за отмяна.
4. Граници на ДН
а) предварителният отказ от права е недействителен;
б) с право на зашита се ползват и други лица, освен носителя на накърненото право – процесуалните субституенти, прокурорът;
в) някои разпореждания с права се контролират от съда – спогодба (подлежи на утвърждаване от съда), признание на иска (съдът го преценява);
V. Състезателно начало
1. Понятие – Всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явяващ се спрямо нея като защита или като санкция. СН се съчетава със служебното начало (активната роля на съда) и с диренето на обективната истина. Страната може да участва лично или чрез представител. СН се проявява най-ярко в исковия процес и е абсолютно чуждо на охранителните производства. С реформата на ГПК от 1997 г. ролята му бе засилена много (с ограничаването па служебното начало).
2. Проявления:
а) право на страната да бъде уведомена за исканията и възраженията . на противната страна;
б) право да подкрепи своите искания и възражения с факти и доказателства, които съдът е длъжен да обсъди;
в) право да бъде призована на съдебно заседание и ла бъде уведомена
за актовете, постановени извън съдебно заседание (чл.41, ал.6 -първоинстанционният и въззивният съд призовават страните само за първото заседание, както и за всяко следващо заседание, когато има нередовно призоваване или делото е отсрочено в закрито заседание. За останалите заседания страните сами трябва да следят за развитието на производството).
г) право на страната да участва в събирането на доказателства и в разискването на фактическата и правната страна на делото (устни състезания);
д) право да атакува порочните действия на защитния орган; 3. Гаранции:
а) призоваване поне 7 дни преди заседанието (чл.41 ал.5) – това не важи за бързото производство (чл. 12()в, ал. 1) и за изпълнителния процес;
б) представяне заключението на вещото лице поне 5 дни преди заседанието (чл. 157 ал 1) – това не важи за бързото производство;
в) отмяна на решението при нарушение; VI. Равенство на страните
1. Понятие – всяка страна има еднакви процесуални права за защита съобразно с процесуалната и роля (чл.4 ал.2).Този принцип се прилага най-широко в исковия, а най-малко в обезпечителния процес.
2. Проявления – всяка страна има право:
а) във всички производства: на представител; на уведомяване; на искане за отстраняване на член на състава; на обжалване; на участие;
б) само в исковия процес: да изнесе факти и доказателства; да иска обезпечение или представяне на доказателства; да предяви инцидентен установнтелен иск; да привлича трето лице помагач;
VII. Служебпо начало
1. Понятие – задължение на защитния орган да обезпечи чрез своята активност бързото, икономично и правилно развитие на ГПс. С измененията на ГПК от 1997 г. това начало беше силно ограничено. Бяха премахнати някои от най-важните му проявления: подпомагането на страните и попълването на делото с факти и доказателства по почин на съда, проверката на решението и в необжалваната му част. Като проявления на СН останаха:
– служебната проверка на допустимостта на искането за защита (дали е налице право на иск, право на жалба, право на принудително изпълнение, право на обезпечение);
– служебното движение на делото, в смисъл, че когато искането за защита е заявено и се поддържа, съдът е длъжен да предприема съответните процесуални действия, без да е необходимо за всяко от тях да се подава нарочна молба (напр. той насрочва съдебно заседание при наличие на допустима искова молба, без да е нужно в нея изрично да е поискано насрочване). Ако съдът не изпълнява задължението си за служебно движение на делото, страната разполага с право на жалба за бавност (въведена с измененията на ГПК от 1999 г. – чл. 217а);
– по прилагането на закона съдът не е обвързан с правната квалификация, дадена от страните, а е длъжен сам да издири приложимия закон (чл. 4 н 188, ал.2), редно е ако страните грешат по този въпрос, той да ги ориентира. ;
VIII. Принцип за дирене на истината.
I. I 1оиитие – задължение на съда чрез активния свой почин да стигне
до обективната истина относно всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за спорното ПО. Този принцип е прогласен от Конституцията (чл. 121, ал.З), но с отмяната на старите текстове па чл.4 ал.2 и чл. 129 ал.1 ГПК той беше ограничен за сметка на днспознтнвното начало – в смисъл, че се намали сигурността в постигането на истината. Съдът вече няма задължение да е толкова активен, ла подпомага страните и да събира доказателства по свой почин – страните имат грижата да използват процесуалните си прана. Ако те не го правят добре, възможно е решението да не отговаря на истината.
2. Проявления:
а) помощ на съда за дирене на истината:
– задължително изясняване на спорното право пред страните (чл. 108, ал.1) – за да се ориентират към релевантните факти;
– извличане на тези факти и включването им в делото чрез отправени до страните въпроси относно тях (чл. 109 ал.2);
б) други:
– задължение да се говори истината (чл.З) и да не се премълчава тя;
– уредба на доказването (съдът преценява доказателствата, отстранява се съдия или секретар при съмнение за пристрастие);
3. Гаранции – нарушаването му е основание за отмяна на решението -поради необоснованост и др.