Природата на философията

По мнението на с Тома Аквински субстанциите се определят в тяхната специфика сами по себе си и абсолютен образ, а техните оперативни възможности се определят от техните действия, действията на техните предмети. Ако в нас се осъществява някое формирование тази динамична организация на разума, която се нарича философия, тогава тя, като всяка дейност, съдържаща в себе си познание, изследване и съждение има по своето същество отношение към предмета към който тя се стреми сама по себе си (но по никой начин  не е субект, в който тя се намира) и който да определя нейната природа.

В реалния свят има цяла редица предмети, които сами по себе си, са достъпни за природните възможности на човешкия разум. Ако това беше по друг начин би било безполезно да се прави разлика между естественото и свръхестественото, между областта на природата и сферата на благодатта.

За да се реализира или да не се реализира сред хората и това да стане с по-малки загуби и неточности, знанието, което само по себе си е управлявано от разума в този свят на естествено достъпните предмети, това знание има по този начин своята ясно определена същност. То е само по себе си е естествено или рационално.Тома не превъзнася разума така, както Декарт или Спиноза, неговото тълкувание на разума не е било рационално, но в същото време е било цяло и е разглеждало философската мъдрост като съвършено произведение на човешкия разум, perfectum opus rationis.

Ако не считат философската сфера сама по себе си достъпна за изключително естествените способности на човешкия разум, то тази или онази концепция, призната от философията и я отричат.

Утвърждаването на същността на тази естественост или рационалност на философията се явява при св. Тома основополагаща. Може да се каже, че тя, благодарение на неговото християнство, се сдобива с нова оценка и ново разбиране в сравнение с концепцията на Аристотел, който не е имал представа за сферата на откровенията. Уточнявайки и прояснявайки собствената позиция по отношение на знанието от позицията на вярата и към богословското знание, от което философията ясно се разграничава, такова утвърждаване дава възможност да го разглежда като придобиване на благо. Ако ние по никакъв начин не искаме да позволим да и предпишем, това е така, защото искаме да предпазим собствената си природа на вяра и разум и да останем верни на нейната основа, за да съхраним изначалната разлика между естествения и свръхестествения ред.

Разглеждана от гледна точка на това, че във формално отношение тя се утвърждава като философия, томистката философия, не казвам, томистката теология – томистката философия е напълно рационална, нито един аргумент, идващ от вярата не прониква в нейната тъкан, тя вътрешно принадлежи само на разума и се поддава на рационална критика, като философия тя притежава своята устойчивост чрез опита, разума и доказателствата.

От тези съображения следва, че в своята специфика философията в цялост зависеща от своя формален предмет, заедно с този предмет, отнасящ се целия към разряда на естественото, черпи сам от себе си, става ли дума за главата на езичника или главата на християнина, тя се подчинава на един и същ вътрешен критерий, строго естествен и рационален, и по такъв начин, названието християнска, придадено към философията, не се отнася към това, че тя образува в своята философска същност, като философия, reduplicative ut sic тя не зависи от християнската вяра нито в своя предмет, нито в принципите, нито в методите.

Само да не забравяме, че ние разглеждаме по този начин само чисто абстрактната същност. би било твърде лесно да се материализира абстракцията, да се облече тя в дрехите на конкретното съществувание, което би направило от нея идеалното чудовище. Което по моему и е станало с тези рационалисти и неотомисти, които критикува г-н Жилсон.

От историческа гледна точка ми се струва, че във времената на Гийом де Вера и Шарон, а по-късно и на Декарт всичко се е случвало така, че мислителите, оставайки християни си представяли, че са чисто природни хора, призвани да философстват и към това добавили човека изпълнен с теологически добродетели, задължен да заслужи царството небесно. По-късно рационалистите, нехристияни, повече последователни в същата заблуда, били длъжни да отхвърлят този човек и да се убедят в това, че за пълноценното философстване съответстващо на изискванията на ума, трябва само да се вярва в разума, иначе казано да бъдеш само философ. Те не забелязвали, че по този начин превръщат философа в прост hipostasierung на философията и му отказвали човешко съществуване или изисквали от него самоотричане в името на своя предмет, но ако той повече не бил човек, това значи, че не бил и философ.