Предприемаческа култура

Въпросът за предприемаческата култура като неотменима част на сто­панската култура на българския бизнес е винаги излизал на преден план в преломните и кризисните моменти в българската история. В това си качест­во той присъства както в дискусията за българската следосвобожденска култура, така и в днешната дискусия относно присъединяването на Бълга­рия към Европейското икономическо пространство. И в  двата случая той се формулира като вечен проблем за културната идентичност на нацията.

Анализирайки публичния дебат, ще се установи, че съществуват ясно обособени две различни тези. Първата, че ние сме в Европа много по-отдавна от много от днешните европейски страни и че не е необходимо да се про­меняме, а напротив, да запазим своите национални черти и с тях да обога­тим европейската култура, и втората, че културните различия са толкова го­леми, че са непреодолими за такъв къс период от време, каквото е времето от 10 ноември 1989 г.

Така формулирани, двете противоположни по характер, основни тези за състоянието на стопанската и в частност на предприемаческата култура у нас не дават отговор на множество важни въпроси, стоящи между тези два полюса, а именно защо нашата стопанска и предприемаческа култура е по-различна от европейската, кои са причините и какви са последиците от то­ва за страната ни.

? Различията в културите и последиците от тях

Някои от по-общите последици, произтичащи от културните различия, на равнище „стопанство“ могат да бъдат описани като:

• съществуват драстични различия в лихвените равнища по кредити и депозити. Такива различия, както показват данните, няма нито дори и в страните в преход от Централна и Източна Европа.

• страните, които ценят времето и го считат за невъзвратим ресурс, създават заведения за бързо хранене – у нас се създават заведения бавно хранене;
• негативното отношение у нас към спазването на дисциплината,  пускането на работа без разрешение, закъсненията, неспазване транспортните разписания и пр. в противовес на съществуването масова рационална дисциплина във всички нива на производство, управление и обществен живот;

•           неизпълнението у нас на договорите и задълженията, произтичащи от тях, срещу издигането изпълнението на договора в култ, което дава основание често специалистите да наричат пазарното стопанство договорно по своята дълбока същност;

• ниско равнище на спестяване у нас;
• инертност, неинициативност и очакване на готови работни места и др.

От всички широко известни примери от нашата практика може би този за безналичните безналичните разплащания или разплащанията с помощта на кредит или дебитни карти е най-показателен. За мнозина от специалистите проблемът е преди всичко технически, т.е. дали съществува или не техническа възможност за функционирането им. Ние считаме, че проблемът е не технически, а културен. За масовото функциониране на система за безналични разплашаиия могат да бъдат дефинират няколко условия:

•           технологични (технически и комуникационни средства);

• налични банкови институции емитенти на кредитни и дебитни карти със съответните гаранции и защита и
• културна среда за тяхното използване.

Първите две у нас вече са налице или поне лесно постижими, но липсва култура на използването им. Не би било трудно да си представим какви ще бъдат последствията за собственика на една кредитна карта, използвана в обикновен български ресторант или хотел, като след използването й там вече имат номера й и могат да разполагат с него. Какво доверие трябва да има този клиент, за да остави в ръцете на съответното длъжностно лице част от своите финансови ресурси.

Този пример може правдоподобно да обясни защо чуждите туристи предпочитат разплащанията в брой при почивката си в България. По този начин една доказала се в нормални пазарни условия предприемаческа практика, икономизираща издръжката на паричните потоци, практически не работи.

Докато отговорите относно последствията от изоставащата стопаска култура на българската нация от европейската са ясно видими в практиката на нашето стопанство, то не така ясно и отчетливо стои въпросът с изос­тавянето на българската предприемаческа култура от европейската.

Ако този въпрос не е излязъл на преден план в българското обществено и икономическо пространство, то причината за това е преди всичко, че все още съществуват твърде много и добре работещи защитни бариери за масо­вото навлизане на продукти, услуги, технологии и пр., предлагани от една много по-висока стопанска култура. В тази връзка задачите пред българс­ката стопанска и предприемаческа култура са изключително сериозни.

Някои от основните различия в предприемаческите култури могат да бъдат определени като:

• липса на  мащаб, замах, на стремеж към разширяване на бизнеса при успех с цел придобиване на преимущества от икономия от обема;
• пренебрежение към клиента, липса на системна работа за привличане и задържане на клиентите;
• пристрастеност към показния лукс и разхищения, без това да се осно­вава върху съответните приходи и сигурност на бизнеса;
• отсъствие на социална отговорност у българските предприемачи;
• непрекъснат стремеж към ползване на привилегии, отстъпки, нама­ления, преимущества от страна на държавата и др.

В търсенето на отговор на тези и други въпроси ще се изложат някол­ко основни тези, които биха могли да насочат вниманието на предприемачите и да ги провокират към по-задълбочено търсене на верния път относно състо­янието на българската предприемаческа култура.

? Източници на предприемаческата култура

Ако се оцени историческото ни минало през погледа на непредубедения анализатор, ще трябва да се отбележи с известно неудовлет­ворение, че страната ни нито в един момент от целия XX век не е била ясно изразена и пълноценна част от Европа в позитивния смисъл, влаган в това понятие днес. Римската империя, Византийското влияние, религиозната схизма, османското владичество, Реформацията, Възраждането и всички други важни европейски събития оставят негативен отпечатък върху нашето развитие. Нещо повече, подчертава Р. Аврамов, във всички тези континен­тални и глобални събития България е попадала „от другата страна“, не там, където се е формирало днешното понятие за европейска културна идентич­ност. На тези земи липсват няколко културни слоя развитие в посоката, в ко­ято те са протичали на запад.

Съществуват шест взаимозависими по своя характер и конвертиращи се в своето развитие и функциониране източници за формирането на специ­фичната българска предприемаческа култура.

? Специфичните природогеографски условия на живот и развитие на българите

Когато имаме делова среща и контрагентът закъснява, или служител или работниците ни закъсняват за работа, когато автобусът не идва навреме и пр. българите обикновено имат едно не много добро, но добре работещо извинение – ние сме в България, тук всички правят така.

Не така е обаче в Швеция, Норвегия или друга северна страна, където разписанието на транспортните средства е източник за сверяване на часовниците. Там хората са 5 минути по-рано на работа, на среща, на спирката и пр. Дали обаче причината е в добрата организация или в нещо друго. Вероятно ще се замислим и ще преоценим поведението си за евентуално наше закъснение за автобуса при температура минус 25° С в Швеция. Просто на тази географска ширина хората са били принудени в продължение на хиляди години от самата природа да бъдат много по-дисциплинирани, по-точни и в крайна сметка по-организирани не само като индивиди, но и като групи и общество.

Условията на живот са толкова тежки, че възпроизводство на индивида предполага минимизирането на всички разходи и най-вече на тези, върху които той може да влияе – организационните.

Не така е обаче, когато тръгнем към противоположния полюс – на юг. Това, че автобусът идва с 2, 3 и повече часа закъснение или изобщо не идва, принципно не променя ритъма на живот. Тук времето почти няма значение. За сметка на това природата се е погрижила всичко да бъде добивано с много по-малко труд или почти без труд. Цената на възпроизводството на индивида клони почти към нула.

Къде сме ние? Ако използваме скалата от 1 до 10 и ранжираме оценките на анкетираните съответно за качества като точност, дисциплинираност, организираност и др., ще установим, че преобладаваща част от отговорите (над 95%) са около медианата.

Такива резултати от изследването ни насочват към обобщението, че ние, българите, определяме себе са като не много работливи, не много точни, не много организирани, което отговаря на географското разположение нашата страна.

Това ни дава основанието да считаме, че природо-географското разположение на една нация е един от важните фактори в развитието на нейната предприемаческа култура, фактор, който „придърпва“ индивидите в една или друга посока и подпомага формирането на определени поведенчески норми. Т.е. неговата функция е да бъде един „килим“ от „топлината“, на който расте определена предприемаческа култура, при това колкото по-ниска е тя, толкова по-висока е самата култура, т.е. зависимостта е обратна.

? Системата за духовно развитие на българското общество

Ако се влезе в наша църква, ще се чуе проповед или библейска притча, но едва ли ще се разбере, защото тя обикновено е на старобългарски език. За кого е предназначена проповедта – за тези, които не я разбират, или за самооправдание на проповедника за изпълнен дълг. Между нашата църква и обществото съществува съществена празнина, липса на духовна сходимост и общи ценности. С убеденост може да се твърди, че православната църква у нас живее свой живот, който е твърде отдалечен от ежедневните духовни и морални потребности на хората и не ги обслужва духовно, каквото е самото приз­вание на църквата. При това може да се твърди, че това не е само в послед­ните 50-60 години.

Какво е отношението на православната църква към спестовността, към печалбата, към отговорността за добре свършената работа, към изпълнени­ето на договора, към социалната отговорност на бизнеса и пр., и къде то е отразено? Какви са стопанските морални норми и етика на православната църква, има ли такива и ако има, то по какъв начин те стават достояние на хората, които са призвани да сътворят материалната основа на битието?

Ако се зададе аналогичния въпрос към католическата или протестантс­ката църква, ще се установи, че не само съществуват много издания, ко­ито напътстват, формират и насочват действието на предприемачите, но и предлагат много практически решения и съвети, което съвкупно дава едно от разумните обяснения за значителните успехите на днешната западна предприемаческа култура.

Отсъствието на ясни морални норми и правила в стопанското поведение на преобладаваща част от българските собственици и предприемачи е пря­ко следствие от пълната незаинтересованост на българската православна църква от духовните проблеми на предприемачите. Това обяснява в много голяма степен безморалността на българския бизнес.

Именно това бездействие е основание за предположението, че стопанският интерес и етика на българската православна църква се изчерп­ва единствено с проблемите на владеенето на свещоливницата.

? Гражданското общество

Градът и неговите функции за създаването на гражданското общество

Основната форма на локализацията на всяка една гражданска съобщност е градът. Той е „люлката“ на гражданско общество. За наше съжаление обаче българите, въпреки че са били основатели на четири държави, не могат да бъ­дат свързани със създаването на градове. Причината за това е следната. При­мерно и гърците, и римляните са създавали своите градове като крепости, в които са давали възможност да живеят не само управляващите, но и управля­ваните – гражданите. Това е и материалната причина да се развиват и най-вече запазват постиженията на обединените усилия на гражданите. Така са се осигурили обективните условия за натрупване и най-важното за запазването на знанията и уменията в различните области на производството, занаятите и културата и пренасянето им от поколение към поколение.

За разлика от тях, българите са създавали само крепости, т.е. чисто военни укрепления, имащи само военно значение, а не гражданско. Българските „граждани“ са живеели извън крепостните стени в землянки. Така знанията, уменията и примерите от добрата стопанска практика на стотици поколения българи са били изтривани и не са били натрупвани, наслоявани, за да се използват от следващите поколения. Така българският град като акумулатор на научни, културни, образователни, социални и стопански натрупвания (знания, умения, социални практики, традиции и културни ценности) никога не е играл водеща роля, освен в годините след освобождението ни от турско робство.

В този смисъл материалните основания за изграждането на гражданското общество у нас имат твърде кратка история – около 120-годишна история (от 1878 г. до 2001 г.), което в чисто исторически план е нищожно малко време.

Основните идеи на гражданското общество.

Равенството

Последствията, които регистрираме днес в условията на началото към пазарно стопанство, от многогодишното функциониране на стопанската практика върху идеята за равенството и отказа от индивидуалната отчет­ност и заплащане са:

• недоволство от размера на получаваното възнаграждение на голяма част от работниците, които са получавали в миналото незаработени за съответното качество и труд възнаграждения;
• неумението на голяма част от новите собственици и мениджъри да изградят ефективни системи за оценка на индивидуалния принос и да въведат справедливост в заплащането на труда.

В потвърждение на тази констатация са и резултатите от проведеното изследване, което показва, че една голяма част от анкетираните (повече от 75 %) не познават същността на понятието „индивидуална отчетност“ и съ­ответно оценяват „справедливостта“ като не особено важна черта за разви­тието на пазарната среда у нас.

Индивидуализъм и/или колективизъм

Различните общества осъществяват едни и същи цели (като развитието на обществото, създаването на богатство и пр.), като използват различни инструменти. Твърде много са доказателствата, че основен отличителен бе­лег на западната цивилизация е нейният изключителен индивидуализъм. В общия случай те са сведени до неприкосновеността на:

• равните права;
• свободата на избор;
• правото на частна собственост;
• ненарушимостта на договора;
• свободата на придвижване;
• свободата на коалиране и асоцииране и др.

Неговият най-успешен пример е американската предприемаческа сис­тема, изградена върху корените на пуританската етика, върху идеята за съз­даването на „земен рай“.

Никоя друга култура така ясно и недвусмислено не убеждава индивида, че неговото основно призвание е „сам да реши“, „да направи нещо свое“, да пред­приеме нещо. Никоя друга култура не е поставила в своите основи иконо­мията на време, което ние знаем като „времето е пари“, нито една друга кул­тура не е издигнала в култ спазването на клаузите на договора, плащането на задълженията към другите, включително и към държавата, общността и пр.

В резултат на което, няма друга култура, която да е дала повече Нобелови лауреати, повече патенти, нови стоки и пр.

Но не само индивидуализмът позволява постигането на такива блестящи резултати. Същите резултати показват и някои от азиатските страни, които в никакъв случай не могат да бъдат обвинени в „индивидуализъм“. Напротив, в основата на тяхното успешно развитие стои колективизмът. Според изследователите на японската производствена култура, както в системата за управление на качеството, така и в системата за иновации, доставката на ма териали и пр. стоят правила и норми, които са присъщи на групата, колектива, семейството. Ако се опише част от тях, примерният списък би изглеждал по следния начин: честност, самовзискателност, умереност, прилежност, самоконтрол, преданост към нормите и традициите и пр.

Това подтиква да се счита, че не сами по себе си колективизмът или индивидуализмът като социални конструкции и модели осигуряват успешното развитие, а доколко техните ползватели са установили, изработили и прилагат практически правила, механизми и техники за персонификацията им, за личностната, ежедневната им употреба. Ако се опитаме да открием кои от нормите на поведение са идентични и в двете противоположни соци­ални конструкции, ще се установи, че това са: самооценката, самокритичността и самовзискателността.

Нещо повече, докато при западната културна система това е само един от елементите на възпитанието, а след това последователно следвана норма на поведение от индивида, която му позволява той (индивидът) да знае сво­ето място в обществото и неговите йерархични структури, то при източната култура тези норми са придобили изключителна чувствителност и заемат първостепенно място в йерархията на ценностите и практиките на източния индивид. В резултат на това не са редки случаите на самоубийства поради невъзможността за изпълнение или лошото изпълнение на дадена задача.

Резултатът обаче от приемането и функционирането на тези норми и в двете култури е един и същ. Последствията от тяхното повсеместно прилага­не е, че отделният индивид по пътя на сравнението и самооценката знае кой е, какво може и какво е мястото му в съответната социална общност. Не­що, от което ние, българите, се нуждаем в много голяма степен, като липс­ваща част от нашата култура.

Следователно не прилагането или неприлагането на социалните конструкции индивидуализъм или колективизъм сами по себе си е причина­та за нашето неразвитие, а липсата на личностни поведенчески правила и норми като самокритичиост и самовзискателност, които да правят тези ценностни системи работещи конструкции. За съжаление изследванията за мястото на самокритичността и самовзискателността в характера и пове­дението на българина и след това като основа за съответно стопанско пове­дение водят до нелицеприятни изводи. Преобладаваща част (над 88%) от анкетираните считат, че тези качества на личността, на предприемача или ме­ниджъра не са между водещите за неговия просперитет.

Това дава достатъчно задоволително обяснение защо всеки българин с готов да бъде министър, директор, началник или да заема друга ръководна длъжност. Самокритичността е основната поведенческа норма, която опреде­лено липсва на преобладаващото мнозинство от българите и се явява в съ­щото време негова дефинитивна характеристика.

Свободата

Цялото развитие на институцията гражданско общество е практически история на формирането и отстояването на проблема за свободата в него. Може да се каже, че обществата се отличават едно от друго най-вече по сте­пента на осигуреност със свобода или от режима на свобода.

Свободата не е възможността за избор изобщо, а по-скоро възможност­та всеки да формира по свой собствен начин на действие в съответствие с на­меренията и очакванията си, да планира и реализира действията си. Проти­воположното означава подчиняване на чужда воля.

В реалния живот свободата е тази, която подтиква индивида към ини­циативност и амбициозност, тъй като тя поставя индивида в нови условия, при които контролът върху него е намален и той трябва да използва своите вътреш­ни ресурси – знания, умения, качества, за да реализира намеренията си. Свобо­дата превръща индивида в мислещо, избиращо и преценяващо същество.

Това обяснява в много голяма степен защо частната собственост не ви­наги осигурява създаването на ефективен пазарен процес, на което сме свидетели у нас през изминалите години. Правото на собст­веност е само първото, системопораждащото условие за създаване на пазар­но стопанство. Онова, което винаги е липсвало на българското общество, на неговото стопанство, е свободата. Само в един много кратък период от бъл­гарското стопанско развитие се е радвало на относителна свобода. Това е краят на турското робство и първите години след Освобождението. И в два­та периода причините за осигуряване на стопанската свобода са различни, но резултатите са сходни.

„България, пише Ив. Хаджийски, тогава беше страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше онова обществе­но положение, което сам си създаваше. Това бе епохата на българските ви­кинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност“. Това състояние на духа и об­ществено отношение има твърде кратката възможност за съществуване в българското обществото. Началото на поредицата от войни, които новоизлю­пената българска монархическа власт повежда за реализиране на манията си за величие, прекъсват този ползотворен процес за много дълъг период от вре­ме. Свободата, както показва нашата история, винаги е била най-дефицитната стока в българския стопански и политически живот.