Оценяняването на активите и капиталите е дейност, която създава необходимите предпоставки за перфектен анализ на финансовото състояние на фирмата. Съвременното оценяване на фирмата се позовава на 2 теоретически подхода – пазарен и подход на паричните потоци. Според пазарният подход се определя математическата стойност на всички елементи на актива и пасива, като чистия актив е коригиран с ревалвациите и обезценката, които търпят счетоводните стойности на активите с цел реалната им пазарна оценка. Според 2-ят подход стойността на фирмата се определя, чрез капитализиране на печалбите или паричните потоци, свързани с дивидентите и лихвите. Тези два подхода могат да се обединят при условие, че на пазара съществуват достатъчен брой икономически агенти, размерите на разходите по сделките и данъците са малки, при свобода на арбитражите м/у различните пазари и цената на различните ценни книжа, при съвършена информация и рационалност на инвеститорите.
Теоретическите изследвания и практическите опити показват, че стойността на актива се нарича още стойност на богатството, а съответстващата и стойност на паричните потоци-стойност на възвръщаемостта. Ако рентабилността на собствения капитал е равна на очакваната норма на възвръщаемост, стойността на възвръщаемостта и стойността на активите са равни на пазара. При положение, че по един или друг начин между двете се получи различие, стойността на актива и стойността на възвръщаемостта се различават една от друга. Това налага потребността от оценки за всеки разионален инвеститор, ориентиран към максимизиране на очакваната възвръщаемост, при определено равнище на риска.
Съществуват различни технологии за оценяване на фирмата. Едни от тях са техниките, позоваващи се на стойността на актива, според които всяка стойност на актива съответства на една или няколко стойности на възвръщаемостта. Според техниките, позоваващи се на стойността на възръщаемостта, същата представлява отношение м/у величината на печалбите и процентът на актуализация, при положение, че една фирма без растеж има постоянна и интегрално разпределяема печалба и амортизации, достатъчни за обновяването на недвижимите активи. Съществуват също и междинни или смесени методи на оценка. Причините за това са следните: обстоятелството, че стойността на фирмата не винаги се свежда до сума от активи, от която да се приспаднат дълговете; виждането, че стойността на възвръщаемостта винаги включва в себе си нещо повече от сравнение със стойността на актива; както и обстоятелството ,че стойността на актива по принцип отразява една нормална възвръщаемост. На тази основа може да се направи изводът, че свръхстойност или допълнителна цена на фирмата съществуват тогава, когато стойността на възвръщаемостта е по-голяма от стойността на актива.
В съвременни условия важно значение имат сравнителните методи и методите вземащи предвид риска и очакваните промени в стойността на парите. Във финансовата практика се използват класически сравнителни методи; положението на фирмата по отношение правата на пазара и статистическите сравн. методи. Класическите методи сравняват коефициентите Цена/Печалба и Стойност на възвръщаемостта/Стойност на актива, като дават възможност оценката да се определя в зависимост от пазара. Успоредно с това се използва и коеф. “Срок на възвръщаемост”, който съответства на броя на годините, необходими за да може актуализираните с процента на риска очаквани печалби да се изравнят с курсовете на акцията.
При методът-положението на фирмата по отношение “правата” на пазара е установено, че при равновесие фирмата се намира на тази права на пазара на акциите, която е съотношение м/у възвръщаемостта и недиференцирания риск. Съответното оценяване се прави и при изместване нагоре или надолу от точката на пресичане на възвръщаемостта и недиференцирания риск.
Статистическите сравнителни методи са свързани с виждането, че съществува истинска корелация м/у променливата на стойността и друга променлива, например тази на възвръщаемостта, при положение, че групата фирми са достатъчно големи.
Втората група от съвременните методи, са методите позоваващи се на риска. Те се основават на продължителността на използването и на теорията на опциите.Продължителността или времетраенето на използване е метод, който се прилага при оценка на акции и облигации. Опциите може да се използват за оценка на фирмата при положение, че ако на теория задлъжнялата фирма е композирана от собствения дълг и една опция за покупка в/у стойността и, не се взема предвид.
Оценяването е сложна процедура, която изисква да се вземат предвид както целите и състоянието така и перспективите. Параметрите за оценяване зависят от мащабите на активност и от постигнатото в областта на паричните потоци и избирането на стойността на актива-тогава когато фирмата не се котира на борсата. При всички случаи оценката на фирмата трябва да включва една добавка към стойността, която отразява позициите и авторитета на фирмата. Приложимостта на основните технологии за оценяване в нашата практика, поне до момента на пълното набиране и увеличаване на капитала чрез емисия на ценни книжа, се свежда главно до метода, имащ за основа стойността на актива.
Финансовите активи са една от най-привлекателните и рентабилни сфери на придобиване и влагане на капитали. Оценяването стойността на облигациите е сравнително лесна процедура след като веднъж е определен дисконтовия процент, тъй като паричните потоци са регламентирани в облигационния договор. Определянето на стойността на облигацията се улеснява от лихвените плащания, които се извършват годишно, както и от падежа на облигацията , който е фиксиран в договора и на който се изплаща главница. Облигацията е един контракт по силата на който, фирмата емитирала облигацията се задължава да плаща на притежателя договорената сума по купона т.е. веднъж годишно. Величината на лихвеното плащане е равна на произведението от лихвения процент и номинала на облигацията. Текущата доходност се определя от съпоставката на лихвените плащания с текущата и пазарна цена. Доходността до падежа на облигацията представлява вътрешната възвръщаемост и се определя от покупната цена, лихвените плащания и номиналната стойност.
Привилигированите акции са една от формите за увеличаване на капитала на фирмата. Наричат се така, защото дават определено предимство на своя притежател при разпределението на печалбата. По принцип или ликвидационна стойност на акцията е равна на сумата която привилегирования акционер има право да получи от фирмата при ликвидацията и. Доходността на тези акции съответства на текущата им доходност-дивидента разделен на текущата и пазарна цена. Известно е, че привилегированите акции нямат падеж, поради което няма и реална мярка на доходността им до падежа.
Обикновените акции са финансов актив, който дава право на участие в капитала на други дружества и заедно с това осигурява на собственика им редовни парични потоци под формата на дивиденти. И тук важно значение има търсенето на акциите и зависимостта на вътрешната стойност от предположенията на инвеститорите за бъдещите парични потоци на фирмата, величината и времето на дивидентните плащания, както и промените в цената на акцията на финансовия пазар. При оценяване се използва вътрешната стойност на обикновените акции, която е сбор от актуалните стойности на бъдещите парични потоци, дисконтирани с очаквания процент на възвръщаемост. Изборът на модела за оценка, събирането и обработването на информация за процента на растежа на дивидента, коефициента на изплащането му и изчисляването на вътрешната стойност е важен, но недостатъчен елемент от оценяването на акцията. Следващата стъпка е свързана с избора на дисконтовия процент, който може да съдържа общия бизнес и финансов риск, които са компоненти на систематичния риск.
В теорията и практиката е прието виждането, че амортизирането е процес на намаляване стойността на дълготрайните активи, които се изхабяват по време на използването им. За фирмата амортизирането отговаря на различни цели, на първо място то позволява разпределението на даден разход, за определен период от време. С включване на амортизациите в разходите за производство фирмата намалява в същата степен печалбата си т.е. освобождава тези суми от данък в/у печалбата и намалява величината на сумите, които може да бъдат разпределени като дивиденти. Така във фирмата се акумулират суми, съответстващи на величината на амортизирането. Необходимо е съобразяването на аморт.вноски с евентуална парична обезценка, за да се възстанови по-висока от първоначалната сума, която да е достатъчна за плащане на новите покачващи се цени на оборудването.
Вниманието на управлението на фирмата трябва да се насочи към търсенето на възможности за подмяна на остарялата система за линейно амортизиране , несъответстваща на изискванията на техническия прогрес и непозволяваща своевременното обновление на оборудването. Свободата при избор на решение от страна на фирмената организация ще доведе до превръщането на линейния метод в гъвкава система за отчитане не само на физическото, но и на моралното изхабяване на активите, а също и до икономия на време и ресурси. В световната практика се използват няколко способа на амортизиране, като внимание заслужават експоненциалното /степенно/ амортизиране, при което изчисляването на изхабяването е в зависимост от степента на използване на дълготрайния актив. По метода на амортизиране “Софти” и дегресивното фискално амортизиране може да се избегне липсата на равенство м/у величината на амортизацията и амортизационната сума. Интерес представлява и прогресивното амортизиране, целящо отчисляване на по-големи вноски в края на периода. Не трябва да отклонява от правилото, че амортизациите трябва да отговарят на амортизируемия актив. Затова в някои случаи е необходимо да се обвържат няколко метода или се използва и т.нар.смесен метод.