Обикновено определят облигационното отношениние като правоотношение м/у две лица /страни/, по силата на което едното наречено кредитор, има право да иска от другото, наречено длъжник, една престация, т.е. едно действие или бездействие – според едни автори, а според други – един резултат. От тук следва, че обл. отношение съдържа за кредитора едно субективно право, което той нарича облигационно право, право на вземане или само вземане. Удовлетворяването на това право кредиторът може да иска само от длъжника си, само спрямо него той има претенция за осъществяването на определен резултат. Длъжникът пък вижда в обл. отношение правна необходимост да престира. Той има за него значението на дълг. За него тази необходимост е задължение, обвързаност. Съставът на обл. отношение е сложен, ето защо обл. отношение би трябвало да се разглежда като комплекс от отношения.
В тесен смисъл обл. отношение обхваща обл. право на вземане на кредитора и задължението на длъжника да престира. В широк смисъл обл. отношение обхваща още всички правни последици, които настъпват в следствие на личността на обл. отношение в тесен смисъл. Могат да се обхванат цяла серия странични права задължения и възможности, които възникват в полза на кредитора или на длъжника в/у основата на възстановената вече м/у тях правна връзка и които се намират в тясна зависимост от нея – в зависимостта в която се намират правни последици към юридически факт.