Обективни приноси

Преди всичко ще стане дума за предметите, които сами по себе си принадлежат на областта на философията, но за които философите фактически не са изказвали ясно съждение и които християнското откровение е извело на преден план, например понятието творение и още понятието природа, което бидейки напълно реално и съдържателно не притежава затворен в себе си абсолюта и може да бъде довършено в свръхестествен ред. И още ако се върнем към темата на г-н Жилсон, понятието Бог  като Истинско Битие, което било утвърдено чрез Мойсей и обозначено при Аристотел и което Учителят христианин е извлекъл при Аристотел благодарение на Мойсей. И още, в областта на морала съществува понятието грях в пълния етичен смисъл на тази дума, т.е. в смисъл на оскърблението на Бога и това е същото понятие, което западната философия, въпреки множеството усилия все още не е успяла да разруши. това са основни понятия за всяка философия. Взет в цялото му значение този израз би бил приложен в богословието който преди всичко се отнася към всичко разкрито дадено и се прониква от него изхождайки от бога и тук откровението слага своето начало. Когато се употребява този израз във философията следва да разбираме не всичко, което се разкрива от даденото, а само елементите на естествения ред, които то съдържа или които са свързани с него и един вниманието привлечено към тях философията ги освоява в съответствие със своя собствен ред, който се явява възходящ порядък.

От друга страна, изхождайки само от този факт, че предметите за които става дума принадлежат сами по себе си към областта на разума или философията те са длъжни да бъдат по някакъв начин може би само условно включени във философската съкровищница на  човечеството и тогава ще бъде невъзможно да се уверява, че до откровението те са били напълно неизвестни на философите. Това съвсем не означава, че така трябва да се поставя въпроса. При това в най-общ вид и даже когато става дума за (понятията, с които ние тук се занимаваме нямат значение за това) сведенията, получени чрез откровенията по своята същност свръхествествени, последните даже заради съобщенията на абсолютно новите истини за единствения разум – не изискват ли те внезапната поява на абсолютно новите понятия (и названия) (ако те бяха абсолютно нови, тях никой не би ги разбрал: Бог действува разумно, тази хипотеза, която може да засвидетелстваме с помощта на критическите трудове, посветени на изучаването на “източниците” на догмите. За това, че по същество над-философското понятие консубстанционален Логос можело да бъде съобщено за полза на хората, трябвало да бъде, казвайки това, и имайки впредвид самата християнска перспектива – да се проведе работа по подготовка на концепцията, и освен това трябва идеята за логоса да мине досатъчно дълга обработка при философите. Това била не онази идея за логоса, различията са били съществени и по такъв начин са се появили в реда на “формалната обусловеност” на трансцеденцията на откровенията на Сина.

Но да се върнем към откритията на истините от естествения порядък и към това, че средновековните философи не били запознати с най-дълбоките от тях. Ние сме казвали, че това незнание не е означавало дълбока и безпросветна нощ в сравнение с тази повече или по-малко безпросветна тъмнина, в която мисълта се е спирала или откланяла от пътя. Накратко казано, въпросът, който тук се поставя е породен по-скоро от изменението на освещаването.

За другите предмети, които са добре изучени от философията, но по чиито повод в нея са съществували много съмнения, това било не откровение, а потвърждение на факта, че за това трябва да се говори. По този начин, в поетичия ред на ценността на разума, ако си спомним спора на Августин с академиците, се е явило на християнина, имащ божествено потвърждение. това произтича от факта, че за него акта на вярата, бидейки свръхестествен, остава в същото време във висша степен разумен, а това подсказва и за ползата от увереността, обезпечаваща разума при разсъжденията за признаците на достоверност.

Накрая, самата част за разкриването на нещата, която се отнася за нерационалните предмети, по същество свръхестествени, които интересуват на практика и философията.

Преди всичко философията в нейната християнска версия се привлича от богословието като средство за проясняване на тези тайни и няма начин да не се усвои новото по несвойствени за нея пътища.

Затова даже когато тя работи за себе си нейното информационно поле значително се разширява. Тя получава информация за чувствата произтичащи от естествознанието, така че как да не получи информация за божественото от вярата и богословието? “Фактите за религията и приетите догми – след като бяха признати – това са моите опити” – казваше Малбранш “Аз използвам моя ум по начина по който го използват тези, които изучават физика”. По този начин той възкресява движението на християнската мисъл, въпреки, че на друго място погрешно обединява философията и богословието и отрича неспособността философията да утвърди себе си в тази зона на опита, която господства над нея. Често са отбелязвали, че без размислите за догматите Троицата и Въплъщението имат малко шансове за възможността чрез философията да осъзнаят метафизическия проблем на личността.

Да кажем повече. Сам по себе си опита на философа обновява християнството. Дадеността с която той разполага това е светът творение на Бог-Слово, в който всичко говори за безкрайния Разум завършващ с разум знаеш, че те са разум. Какъв светъл източник! Налице е нещо подобно на братски отношения към нещата, казвам това, имайки предвид даже това, че те са познаваеми и че с тяхното съзерцаниение сме задължени на християнското средновековие, което, както се оказва добре е подготвило от една страна разцвета на опитното естествознание и от друга, разцвета на рефлексивното познание, гордост на съвременния свят. Накрая е важно да се направи заедно с г-н Габриел Марсел извод от този факт, че значението на разкриването на данността е абсолютно трансцедентно по отношение на всеки опит, способен да се трупа на чисто човешка основа и създава за ума парадоксална, кризисна ситуация. Тогава вече се получава, че няма достоверна християнска философия, освен тази, “в която парадокса, кризата не само се допуска или даже се приема, но е твърдо свързана със загубилия главата си и не знаещ граница за признателността.

Напротив, от този момент , от който  философията в хода на някакъв дълъг процес се опитва да смекчи кризиса, да замаскира парадокса, да разкрие възвишената даденост в диалектиката на разума или чистия дух, именно и точно от този момент тя престава да бъде християнска”. От тази гледна точка може да се каже, че християнската философия “намира своята онтологическа изходна точка” извън и над сферата на философията “в този единствен, предполагам, нямащ аналог факт, който се явява Въплъщение”. И няма да е пресилено твърдението, че в небесата  за душите е жизнено важен импулса, стимулиращ подобна философия, това е “ размисъл над импликациите и последствията от всички подредби на тази данност, не само неподдаваща се на предвиждане, но и противоположна на повърхностните нужди на разума.” Метафизическото мислене, обърнато по този начин към неговата истинска духовност, ще критикува тези изисквания “в името на по-високи изисквания” – в името на изисквания на действително чистия разум, “който вярата във въплъщението прави способен напълно да осъзнае себе си…”