Процесуалната легитимация по установителните искове по принцип е сравнително по-широка, отколкото по осъдителните и потестативните. Съгласно Решение № 11/1979 г. по гражд. д. 782/78 г., III г.о. производството не е допустимо, когато ищецът не е титуляр на правото, респ. не е страна в правоотношението, съществуването или несъществуването на което иска да установи. По-разпространено е схващането, което се застъпва и в теорията с право на установителен иск се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска (вж. Сталев, проф. д-р Ж., Българско гражданско процесуално право, С., 2001 г., с. 195). Всъщност процесуалната легитимация по установителните искове е тясно свързана с наличието на правен интерес. Има ли правен интерес от водене на иска именно от този ищец срещу този ответник, страните по иска са надлежни. Липсата на правен интерес по тези искове обикновено предполага и липса на процесуална легитимация. Характерът на вещните права обаче предполага известно стесняване на кръга на надлежните страни. При отрицателните установителни искове за вещни права надлежен ответник е винаги собственикът, чието право се отрича от ищеца. Ищецът може да твърди, че е титуляр на вещно или на друго право, засегнато от правния спор. При положителните установителни искове за право на собственост ищецът винаги е и твърдяният собственик на вещта. Ответникът е този, който оспорва правата на ищеца.