Мирогледът на стоиците е проникнат от трояка тенденция. В противоположност на платоновско – аристотелевския дуализъм те търсят да обяснят света чрез едно начало като монисти. В противоположност на трансцедентните платонови идеи те учат за иманентна разумност и идеалност. На трето място, според тях всичко в света е дело на разума и последната основа на света трябва да бъде Абсолютен Разум. Така че всичко в света се обяснява телеологически.
На пръв поглед системата на стоиците изглежда материалистическа. Защото според тях само телесното е действително, тъй като само то може да действа и да търпи страдание. Не само всичко субстанциално, включително и човешката душа и Божеството, са според тях телесни, но и всички качества на душата се състоят от въздушни течения или дихания. Така светлината, белотата, топлината са тела; гласът е тяло. Дори добродетелите и пороците, мъдростта и глупостта, са тела. За душата Хризип казва: „Смъртта е отделяне на душата от тялото. Но нищо нетелесно не може да се отдели от тялото, както и обратното – нетелесното не може да бъде в съприкосновение с тялото. Душата пък се и съчетава с тялото и се отделя от него, значи тя е тяло.“ Само в противоречие със себе си стоиците при това положение считат, че пространството, времето, мястото и мисленето не са тела. Фактически стоиците не приемат съществуването на празно пространство, тъй като според тях всичко е изпълнено от материя, която е само в различна степен на сгъстеност. Във връзка с това стоиците отричат непроницаемостта на материята.
Въпреки този възглед, че всичко е и телесно, схващането на стоиците съвсем не е материалистическо. Защото според тях в световната история действа едно напрежение отвътре-навън и отвън-навътре, което не може да бъде отъждествявано с механическите центробежни и центростремителни сили, а по-скоро в случая да се
допусне съществуването на духовни сили на симпатия и вражда. „Навред в света се намират „семенни логоси“ /logoi spermatikoi/, от които се сформират не само растенията и животните, но и всички тела, наричани неорганически предмети“. Семенният Логос казва Лудвиг Щайн, е такава дейност на разлятата в света чиста пневма, която чрез тонусът пробужда и подтиква към разумно, целесъобразно произлизане и възникване към зареждане и по-нататъшно развитие.
Също и светът като цяло, подобно на отделните вещи, е проникнат от Логос, затова и той е не само разумно устроено цяло, но и направо разумно живо същество. Зенон, Хризип и Посейдоний единодушно го считат за разумно, одушевено и мислещо същество. Също и отделните небесни тела са живи същества. Частите им служат една на друга взаимно и служат на цялото, както и обратното – цялото служи на своите части. В органическата и неорганическата материя причинността и целесъобразността са неделими. Според Зенон движещата материална сила еднакво може да бъде наречена необходима закономерност, както и провидение, или както казва Клеант тя е едновременно „Зевс и съдба“. Затова и светът е прекрасно устроен, подобно на добре уредена държава.
Подчиняването на законите и целите на тази държава дава щастие на човека. „Ти, Зевсе, ти, съдба, водете ме, където сте ми отредили, заявява Клеант-аз ще ви следвам неотклонно; но и ако страхливо бих взел да се отклонявам, все едно аз ще бъда принуден да се подчиня“. Същата мисъл изразява и Сенека: „Съдбата води кротко този, който и се подчинява, а влече насила този, който и се противи“.
Подобно на Аристотел, стоиците приемат, че в света съществуват четири елемента: земя, вода, въздух и огън, към който се добавя като пети елемент етер, който в същност е само най-фината, леката и всепроникваща част на огъня. Всички елементи обаче, за разлика от атомите на Демокрит претърпяват постоянно качествено изменение. Всичко в света се разделя на четири сфери: неорганична материя, в която светообразуващият Дух се проявява само като спояваща и съчетаваща сила, растения, в които имаме същинска организираща и формираща сила, животни, които имат желаеща инстиктивно насочвана душевност, в който действа разумна душа.
Човешката душа според стоиците е също материална и произлиза едновременно с тялото, но нейната материя е най-чистата и благородната, частица от божествения огън, който при първото появяване на човеци на земята е проникнал в телата им от етера и след това се предава от родители на деца. Централната, господстваща част на душата се намира в сърцето.
Стоиците са учели за периодическото изгаряне на световното цяло. Затова считали, че човешката душа надживява тялото си, но не може да избегне периодичните изгаряния на земята, затова не са приемали безсмъртието в същинския смисъл. Клеант приема безсмъртие до изгарянето на всички. Хризип го приема само за душите на мъдрите. Панетий изобщо счита, че душата се унищожава заедно с тялото. Епиктет не се изказва положително, докато Сенека определено възпява смъртта, като фактическо раждане за вечността. Както прекарването в майчината утроба е само подготовка за земния живот, така и този земен живот е само подготовка към вечния, към който преминаваме в деня на телесната смърт.
Според стоиците към космологията и психологията /или, както те са казвали, към „физиката“/ спада и въпросът за свободата на волята, който днес обикновено се разглежда в етиката. Според тях в света цари, както видяхме, най-строга закономерност, на която е безусловно подчинено всичко. Оттук като логическа последица неминуемо би се стигнало до строг детерминизъм и дори до фатализъм. Но тогава става невъзможно същинското нравствено постъпване, което предполага човек
да избира свободно между доброто и злото и да носи отговорност за делата си. Затова стоиците, въпреки строгата, вечна и всеобхващаща световна закономерност са учели, че човекът има свободна воля. Не, че той е свободен от закономерността и необходимостта, но тъй като той е разумно същество, той може да осъзнава и целесъобразно да използва самата необходимост. Така че прочутото правило на стоиците, че свободата не е нищо друго освен постъпване в съгласие с природата, или че свободата не е нищо друго освен осъзната необходимост /което видяхме изразено по-горе в изказването на Клеант и на Сенека/ всъщност има двоен смисъл: от една страна означава подчиняване на общата природна необходимост, но от друга страна означава, че човекът, за разлика от всичко друго в света, се подчинява на необходимостта съгласно със своята природа като разумно същество и затова, колкото повече в своите постъпки се ръководи от своя разум, толкова повече се подчинява и овладява необходимостта и следователно е толкова по-свободен. В този смисъл Хризип казва: „Нашите постъпки стоят при нас и произлизат от нас.“