„Ние, за съжаление, все още трудно се доказваме като хора с европейски манталитет. Имаме си много трески за дялане. Имаме, разбира се, и хубави неща”, заяви в специално интервю за Агенция БГНЕС големият български музикант и вокалист на рок-групата „Щурците” Кирил Маричков.
„Ето, например Вацлав Хавел или Лех Валенса. Ние нямахме баш такъв човек. И ето в това е цялата работа и за това при нас нещата се развиха по-зле”, казва Маричков за прехода. Той изрази задоволство по повод класирането на песента „Клетва” на второ място в топ 1000 на най-обичаните български песни. В същото време той констатира, че е тъжно, че повечето от хората от младото поколение слушат чалга. „Ние в това отношение ударихме и турците, и сърбите и гърците в земята по простотия особено по съдържанието на текстовете”, коментира той.
Дано не е прав големият български музикант в прогнозата си, че „Щурците” са екологически застрашен вид”. БГНЕС публикува пълния текст на интервюто с Кирил Маричков.
БГНЕС: Вашата песен „Клетва”, песен на много поколения, е на второ място в класацията на най-обичаните от българите 1000 песни. Как се чувствате, когато след толкова години, отново да сте на върха?
Кирил Маричков: Ще ви кажа, че човек не може да прецени точно коя песен ще стане голям хит, особено пък като ей така просто си пише песни за удоволствие или от вдъхновение без да си мисли за това коя ще има комерсиален ефект и коя няма да има. Затова аз, още когато излезе филмът „Вчера” през 1988 година, написах тази песен в първия й вариант за филма. Тя има два варианта. Самият филм имаше много голям успех и особено тази песен от филма, пък и цялата музика. Пък и това беше моята първа филмова музика, която съм правил през живота си. След това съм направил още по една дузина филми музиката, може би и повече, но това ми беше първата. „Вчера” беше филм, в който самите неща всъщност са се случвали със самите нас едно време като ученици и като студенти. Тогава се носеха униформи в училище, дори ходихме с фуражки и момичетата с престилки – тези всички неща, късането на портретите на „Бийтълс”; Първо бяха „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс”, после Джими Хендрикс, „Лед Цепелин”, „Блек Сабат” и т.н. – всичките тези групи, които излязоха след това, гоненията срещу нашата група заради това, че правим такава музика в първите години…Всичко това ме вдъхнови някак си и стана хубава музика и хубав филм. Впоследствие тази песен се прочу толкова, че аз реших, че ще й направя и втори запис. Той беше направен през 1996 година, 8 години по-късно, и в него вече участва и Пеци Гюзелев, китаристът на „Щурците”, който направи едно соло. Това е всъщност основната разлика между първата и втората версия – солото на китарата. Затова и някои се бъркат и казват, че това е песен на „Щурците”, но това няма никакво значение – дали е моя лична или е на „Щурците”. Макар, че тя излезе в моя солов албум първоначално, който се наричаше „Зодия щурец”, а после и в много издания, аз я предоставих и в изданието, което излезе през 2004 година „Антология” на „Щурците”. Това, което си мисля понякога за тази песен е това какво точно я направи да се пее толкова години. Може би, защото песните, които събират хората един с друг, като че ли имат по-голям успех от тези, които ги разделят по някакъв начин. То е просто едно обяснение, или пък това, че всички абитуриенти на абитуриентската си вечер я пеят. Не знам, но важното е, че наистина тя стана най-популярната моя песен. Пък и ако сметнем още една, която е също класирана в десетката на класацията (Среща)…Но аз съм сигурен, че като излезе цялата класация, там ще има още песни като „20-ти век”, „Хамлет”, „Две следи”, „Вкусът на времето”, „Рок в минало време” и още няколко може би. Но нещо друго интересно, което ми направи впечатление, е, че преди няколко години пак БГ Радио направиха една класация с 500-те най-велики български песни и в тази класация пак на първо място беше „Моя страна, моя България” и пак на второ място беше „Клетва”. И сега това нещо се повтаря отново. Даже мисля, че и другите песни в класацията бяха почти същите – „Адаптация”, „Да те жадувам” на Сигнал и „Светът е за двама”.
БГНЕС: Как успявате толкова време да се запазите в сърцата не само на своите връстници, но и на младите хора?
Кирил Маричков: Повечето от хората от младото поколение, да не казвам повечето, но една голяма част от тях слушат чалга в момента, което е тъжно да се констатира. Защото дори и образовани хора и от добър произход, дори и те, гледам, че слушат тази музика, което за мене е изключително… как да ви кажа… Ние в това отношение ударихме и турците, и сърбите и гърците в земята по простотия особено по съдържанието на текстовете. Такива ги има, че…Но, как да обясниш на хората, че тая музика изразява един елементарен манталитет и усещане за света. Много е трудно да обясниш, просто не можеш да го обясниш. Ако ги няма първите седем години, в които човек да възпитан в някакъв музикален вкус към нещата и да знае какво е кич и какво не е, той после много трудно може да се оправи по-нататък. Но аз не мисля, че съм нещо такова като идол и даже не обичам много тази дума. Дори по-скоро бих казал, че „Щурците” са екологически застрашен вид. Но не може да не ме радва и да не се чувствам щастлив от това, че като ме срещне някой човек и ми казва: „Ние на вашата песен се запознахме с моята приятелка”, или пък „Ние се оженихме като слушахме вашата песен”. Това, че хората наистина обичат и слушат тези песни, ме прави щастлив, това, че тези песни са по-пускани от младите хора. Ние през миналата година издадохме един албум. Той се нарича „На прага на сърцето” с 12 нови парчета. Обаче слушам, че по радията все пускат старите парчета. Това е малко и инерция. Според мене, този албум от миналата година съдържа много хубави песни – и модерни, и разнообразни. Разнообразието е било винаги характерно за „Щурците”, т.е. да не свирим само е един стил – да кажем мелъди-рок или пък хард-рок или ритъмен блус. И в този рок албум е така, но ето, че от тези 12 песни гледам, че пускат само едно или две. „Каменното цвете” най-вече и другите парчета не ги пускат, а там има страхотни песни, като „Зоната на здрача” или „Лудият” и т.н.
БГНЕС: Имате ли си някой изпълнител или група, която да е вашият музикален идол?
Кирил Маричков: Много неща от много групи и състави ми харесват. Разбира се, в началото бяха „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс”. После през 70-те години започна едно състезание. Първо беше кои са по-добри „Лед Цепелин” или „Дийп Пърпъл”, после кои са по-добри „Юрая Хиип” или „Дийп Пърпъл”, след това „Рейнбоу” или „Дийп Пърпъл”. Едната от двете групи обаче винаги беше „Дийп Пърпъл” и затова въпреки, че за мене и моя вкус „Лед Цепелин” са най-добрата от тия групи от 70-те години, смятам, че за България „Дийп Пърпъл” е най-значима. И същото мога да каза и за „Щурците”. Когато се говори за „Щурците” се пита кои са по-добри – „Щурците” или „Сигнал”. Други питат кои са по-добри? ФСБ или „Щурците”, „Диана Експрес” или „Щурците”, „Тангра” или „Щурците”. Но винаги едната от двете групи е „Щурците”. Така че за това си мисля, че са както „Дийп Пърпъл”. Не за света – за България „Щурците” това е най-значимата група.
БГНЕС: Спомняте ли концерта, който изнесохте в Новогодишната нощ на 2007-а. Тогава повечето българи си пожелава за страната ни да няма предпазна клауза при присъединяването си в Европейския съюз. Трите изпитателни години минаха и такава няма да има. Какво е оттук нататък бъдещето на България в Европа, според вас.
Кирил Маричков: Ние, за съжаление, все още трудно се доказваме като хора с европейски манталитет, независимо, че сме членове на Европейския съюз. Имаме си много трески за дялане. Имаме, разбира се, и хубави неща. Ние се люшкаме малко между двете крайности. Едната е „булгар, булгар”, малко като Бай Ганьо да се бием в гърдите, „българи юнаци” и „ние сме най-великите, най-интелигентните въобще с 1300-годишна история”. Това е едната крайност и другата крайност е „абе ние за нищо не ставаме”. Нито едната е вярна, нито другата. Би трябвало да бъдем малко по-големи реалисти и да погледнем, че сме някъде в средата, т.е. нито сме толкова велики, нито сме толкова жалки. И най-важното, което трябва да направим е да се борим със собствения си манталитет, че някой друг трябва да оправи нашите неща. Нашите неща, за да си ги оправим, трябва да си ги оправим самите ние. Не трябва да чакаме Европейския съюз да ни оправи нашите работи, не трябва да чакаме поредния министър-председател-месия, който да дойде и да оправи всичките неща в тая държава, а трябва да се учим сами и повече да ценим правото си на избор. Т.е. да можеш да избираш, да си свободен да можеш сам да си оправяш нещата, а не някой друг да ти ги оправя и ти да си роб, който седи подчинен, хем си псува господаря. Ще станат работите лека-полека, но трябва да се промени начинът на мислене. И тук надеждата ми е наистина в младите хора, защото те са по-различни, по-самостоятелни и повече ценят свободата и правото си на избор и не искат в по-голямата си част някой да решава техните неща. Или както се пее в една песен, пак моя от филма „Дунав мост”, „.., искам сам да вървя, …нека с риск да пропадна поне за миг полетя” („Моят свят”). Е, по-хубаво е, разбира се, да не пропаднеш, но съгласен, че е по-добре да стане, но поне за миг за полетиш.
БГНЕС: И понеже, освен музикален опит, Вие притежавате и политически, като депутат от Велико народно събрание?
Кирил Маричков: Всъщност в единственото народно събрание. Другото Велико е онова, което е приело Търновската конституция. А пък това е единственото от 9-ти септември насам, за приемане на нова конституция, вече е отделно, че тази конституция има недостатъци и аз не я подписах.
БГНЕС: Мисля, че тогава вие представяхте Съюза на демократичните сили. Как се представят според вас сега, тогавашните първи демократи у нас. Каква смятате, че ще бъде политическата съдба на България от тук нататък?
Кирил Маричков: Зависи за кои първи демократи говорим. Аз мога да ги назова в две основни групи. Едната група в СДС тогава беше на тези, които бяха „гласени” за демократи, т.е. по някакъв начин свършиха не това, което трябва, а нещо друго. Т.е имаше си сценарий, както в цяла източна Европа, как бившата тоталитарна власт да премине нова икономическа власт и старите ченгета и комунистически велможи да вземат парите в свои ръце и да станат новите капиталисти. Този сценарий, общи взето никъде не се изпълни на 100 %. Може би най-много той се изпълни в Русия – около 90% и следват Украйна и България, където също този сценарий беше съмнително изпълнен, но в по-малък процент. Да кажем 60-70 %. Но той не се изпълни въобще в страни като Полша, Чехия и Унгария. Там, на североизток, живеят тези, които са много добри в шахмата и умеят да мислят много ходове напред, но когато нагласиха шахматната дъска, не разбраха, че някои пешки се движеха сами. Ето, например Вацлав Хавел или Лех Валенса. Ние нямахме баш такъв човек. И ето в това е цялата работа и за това при нас нещата се развиха по-зле. Разбира се, имаше и друга група демократи – тези, които наистина бяха некорумпирани и честни, с истински възгледи за демокрацията. Но те, повечето, бяха хора без много политически опит и без много познания за това с кого си имат работа и каква многоглава ламя е срещу тях, на която като отрежеш една глава и изникват няколко други. И затова нещата у нас се развиха по-трудно и по-бавно и затова аз съм сигурен, че като разровиш биографията на повечето от днешните богаташи, ще видиш, че са или бивши ченгета от ДС или бивши комунистически величия. Тази група хора си каза своята дума и ето, че демократите се разцепиха на малки партии и вече нямаха тази сила, както когато бяха заедно. Така си мисля. Сега има някаква надежда, някаква решителност нещата да се оправят. Но отново ще кажа, че народът и хората не трябва да се лъжат, че нещата ще се оправят сами.
БГНЕС: Г-н Маричков за какво си мечтаете още?
Кирил Маричков: Аз съм имал много мечти и непрекъснато мечтая. Ако човек няма никаква мечта, животът става много еднообразен и сивкав. Винаги трябва да имаш някакви мечти. Мога ли да не кажа, защото аз съм малко фаталист. Мога само да кажа, че си имам мечти, но нека да останат в тайна. Но колкото и да звучи наивно, моите мечти са свързани с по-доброто бъдеще на тази страна. /БГНЕС