a) Европейската парична система
През 1971 г. САЩ решават да премахнат обвързването между долара и официалната цена на златото, което години наред осигурява валутна стабилност след Втората световна война. С това се слага край на системата на фиксираните валутни курсове. С цел да изградят собствен паричен съюз държавите от ЕС решават да ограничат колебанията на обменните курсове на своите валути до 2,25 % чрез съгласувани действия на паричния пазар.
Това довежда до създаването на Европейската парична система, която влиза в действие през март 1979 г. Тя се характеризира със следните три особености:
референтна валута, наречена „екю“: тя е своебразна „кошница“, която съдържа валутите на всички държави-членки;
механизъм на обменните курсове: всяка валута има обменен курс спрямо екюто; обменните курсове между всеки две валути могат да се варират с не повече от 2,25 %;
кредитен механизъм: всяка страна прехвърля 20 % от валутния и златния си резерв в общ фонд.
б) От Европейска парична система към Европейски паричен съюз
Европейската парична система има твърде сложна история. През 1991 г., след обединението на Германия и възникналите нови валутни напрежения в Европа, италианската и британската лира напускат Европейската парична система. През август 1993 г. страните от системата решават временно да разширят допустимите граници на валутно колебание на 15 %. Същевременно, за да избегнат големите валутни колебания помежду си и за да недопуснат обезценяване на отделни валути с цел постигане на конкурентни предимства, правителствата на ЕС решават да подновят усилията за пълното изграждане на паричен съюз и за въвеждане на единна валута.
През юни 1989 г. по време на Европейския съвет в Мадрид лидерите на ЕС приемат план за икономически и паричен съюз, който да се реализира в три етапа. Планът става част от Договора от Маастрихт за Европейския съюз, приет от Европейския съвет през декември 1991 г.