Индийското изкуство от древността е оригинално по тематика, форми и изразни средства и се отличава рязко от изкуството на Древния Египет и на Двуречието. То е отражение на обществено- икономическото развитие на огромната индийска страна и независимо от влиянията, които е търпяло от изкуството и културата на други народи, остава дълбоко самобитно.
Корените на индийското изкуство трябва да се търсят още в тъмната предистория. От каменната епоха са намерени керамични изделия от печена глина, различни украшения и пещерни рисунки с ловни сюжети. В началото на XX век са направени археологически разкопки по долината на Инд и са открити крайно интересни предмети на изкуството, свидетелствуващи за висока култура, за която се смята, че датира от около 3000 години чр. н. е. Разкопките и изследванията показват, че в тази далечна епоха се е стигнало до ранноробовла-жлски стадий на развитие при наличието на остатъци от първобитнообщинния строй. Находки от този период има по долината на Инд-Харап (Пенджаб) и Мохенджо-Даро, където са открити много интересни скулптурни произведения от различни материали, украсна керамика, ювелирни изделия и печати с релефни изображения на митологкчески сюжети, изработени с голям фин?с на линията и формата. Тези печати са носени на шията като закрилящи амулети. Намерени са и бронзови отливъци на фигурки н домашни животни, конто учудват с вярното виждане на художника. В Харап е открит мъжки торс от червен камък с прекрасно предадена анатомия. Стигналата до нас статуетка на жрец от бял стеатит със застинало изражение на вътрешна вглъбеност има очевидна връзка с по-късните изображения на Буда-
Посочените предмети на изкуството говорят, че през тази епоха съществуват две течения -идното с подчертан реализъм в претворяването на действителността, а другото с тенденция към условност и фантастика. Към второто течение може да се причислят статуетките на разни божества, олицетворения на природните сили. Намерените керамични изделия в селищата по долините на Инд-Джхунор, Джангар,
Мохенджо-Даро, Амри са разнообразни по форма и техника, както и по сюжет на изображенията по тях. Рисунките представляват геометрични фигури, стилизирани растения и птици н макар с наивна линия, се свързват добре със съда и допринасят за неговото декоративно въздействие. Изображенията са черни върху карминеночервен фон. Развито е било и ювелир-ното изкуство, от което има запазени отделни предмети, поразяващи с финеса на формата н майсторската шлифовка на твърдите скъпоценни камъни.
Чии са тези творения на изкуството, не може с положителност да се каже. Съществуват отделни хипотези. Според една от тях те са на племето дравиди, чиито градове (според недоказани предположения) са били покорени през II хилядолетие пр. н. е. от други племена от групата на арийците. За живота на тези арийци в периода на установяване на робовладелския строй се говори в литературните паметници, известни под името «Веди». Създаването на тези литературни произведения може да се отнесе към края на III и началото на II хилядолетие пр. н. е. Поетическото претворяване на разнообразната природа на Индия е характерно за «Ведите». В него са вплетени мистичните образи и на демони и богове, които владеят света.
Общественото развитие в Индия минава същия път, по който минават и народите на Продна Азия — от първобитнообщинния строй до класовото общество, което в Индия стига до още по-ярко изявено социално неравенство. Тук се утвърждава кастовото деление – богатата браманска аристокрация и военните, от една страна, и безправният народ, от друга.
В Индия обаче не се създава учение за задгробен свят като в Египет. Религията на народните маси била свързана с обожествяване на природата – природните явления се обяснявал» с митически представи. Свещени животни били кравата и маймуната, които и днес се ползуват в Индия с тази почест. Вярата в духове и дълбоката привързаност към миналото, легендите н митовете допълват тази примитивна религия. С течение на вековете сред просветените кръгове на управляващите касти се заражда стремеж към по-висша и диференцирана религия. Твори се поезия, която успява да задоволи изискванията на висшите слоеве, но остава далеч от народните маси. В архитектурата се създава така наречената «ступа» – плътен масив във форма на голямо полукълбо с височина до 15 м, направено от тухли и камък. Около ступата има стълба, а вън от нея обикаля ограда с четири кули, обърнати към четирите посоки на света. Такава е ступата в Санча от III век пр. н. е.
Историята на индийското изкуство в сравнение с тази на другите народи от Дрезния Изтск започва късно от IV век пр. н, е., с династията Маури. Най-старите стигнали до нас произведения на скулптурата са от III век пр. н. е. Л.-обим сюжет на индийските скулптори е образът на младо момиче – «якшич», символ на плодородието в растителното царство (според древноиндийските митове, когато целомъдрено момиче се допре до-дърво, то се разцъфтява). Този образ прераства в образа на богинята на растителното царство. Той идва още от дълбока древност. В тези статуетки е отразен и идеалът на индиеца за женската красота: подчертано едър бюст, мощни и закръглени форми на таза и бедрата – символи на плодородието. Пластичното изграждане на формата е на високо ниво и говори за големите възможности на индийските майстори в обработката на камъка. Една такава статуетка от полиран пясъчник е намерена в Дидарганджа от времето на династията Маури. Момичето е в разцвета на красотата си. В дясната си ръка то държи преметната през рамо опашка на як. Младото лице с- озарено от вътрешна светли н а. Това е по-скоро статуя на жизнерадостна млада жена, отколкото на богиня. В Патна е намерена теракотна глава на смеещо се момче, изпълнена с непосредственото впечатление от живия модел и заразяваща със своя смях. Този реализъм е характерен за цялото изкуство вън от религиозните сюжети.
В 326 г. пр. н. е. Александър Македонски завзема Пенджаб. Владичеството на македонците не трае дълго. Народът въстава и под водачеството на Чандрагупт възвръща свободата си. Чандрагупт основава династията Маури и създава силна държава. При неговия внук Лшоке почти цяла Индия е обединена в могъща империя. Робовладелският строй по това време стига своето връхно развитие. Разцъфтяват търговията, занаятите, изкуствата. През 216 г. пр. н. е. в Индия се въвежда като държавна религия будизмът, който оказва голямо влияние върху бита, културата и изкуството.
Като всяка религия, която има нужда при своето разпространяване да бъде «обслужвана» от изкуството, будизмът дава тласък в развитието на скулптурата и живописта. Създават се много статуи на Буда, различни по размери и интерпретация на типа: в Индия индо-европейският (арийският) тип, а в Китай и Тибет, гдето също минава будизмът – монголоидният. Срещат се и стенописи с образа на Буда. В едни изображения той е прав, с широки дрехи и протегната за благословия ръка. Това е благославящият Буда. В други той е седнал с кръстосани крака – поза, която напомня седналия египетски писар. Новото в образа на седящия Буда е стремежът на скулптора да предаде вътрешната вглъбеност на съвършения човек, прераснал в божество. И в много от статуите на Буда това състояние е постигнато. Позата е фронтална н фигурата може да се включи в един равностранен триъгълник. Намерени са многобройни статуи на Буда, но една глава на Буда от Ява има подчертани високи качества и в художественото майсторство, и в психологизма на образа. Създаден с образ на чист човек, превъзмогнал земните страсти, нещо, което не съществува в изкуството на Древния Египет и Двуречието, а се появява едва в изкуството на Средновековието на Запад и във Византия. Ако се сравни образът на този Буда с някой от образите на древногръцките богове, вижда се ясно разликата: в индийския бог има много повече човешки черти, той изглежда по-земен. С течение на вековете обаче Буда постепенно се идеализира н стига до студения, условен тип на божество.
Религията на Брама също допринася за развитието на скулптурата в Индия. Храмовете се украсяват с релефи, които много често, особено в скалните храмове, покриват стените от горе до долу. Изобразени са сцени из живота на боговете, народния епос и митологията. Характерна за тях е грацията в движенията на телата, добре пропорционирани и украсени с огърлици, гривни и други украшения. Мъжките фигури са предимно голи. Тази религия създава типове, които не се срещат в религиите на други народи – многоглави и многоръки божества, символи на мъдрост и могъщество. Брама има четири глави, конто гледат на четирите страни на света, и четири ръце. Богът Шива има също четири ръце, а богът Агни – две глави и четири ръце. Тези хибриди, родени от човешкото въображение, поставят пред индийските скулптори особени задачи – да композират многото глави и да закрепят убедително многото ръце към тялото. И те се справят добре с тези задачи. Върху индийската скулптура оказва влияние древногръцката култура, пренесена от войските на Александър Македонски при похода му към Индия (327-325г.пр.н.е). Гръцкото влияние се изразява в композицията на релефа – фигурите се нареждат на ленти и разказват събитието, в което отделните моменти са разграничени с рамки. Къдрите на косите н прическите, както и диплите на дрехите също напомнят древногръцките.
В скулптурата личат и персийски, и мохамеданскн влияния. Най-много паметници на будистка скулптура са намерени в областта Гандара – Северозападна Индия, Те се съхраняват в музеите в Калкута иМадрас, в Лувъра.Освен гандарийската школа в Индия се оформяват и други школи, но тю художествено майсторство и пропорции на фигурите гандарийската школа има предимства (без с това да се омаловажава прекрасният наивитет в произведенията на другите школи).
През IV век в Индия започва царуването на династията Гупта, която обединява големи области около Ганг и Инд и владее от 320 до 480 г. Изкуството, което се развива през този период, продължава да влияе до VII век. В статуите на Буда от V век са отразени нови естетически възгледи, излезли вън от философско-естетнческите разбирания на цудизма и по-близка до тези на браманизма, който съществува и влияе върху обществено-политическия и културен живот на Индия наред е будизма. Браманизмът под названието индуизъм успява да замени будизма след династията Гупта. Той става религия на строгото кастово делене и на феодалния строи.
Периодът на династията Гупта се характеризира с икономически възход развиват се търговията, занаятите, техниката и земеделието. Заражда се и укрепва феодализмът. В резултат на този подем се развиват и изкуствата: архитектура, литература, театър и изобразителни изкуства. Строят се храмове с подчертано изящни пропорции, а будистките общини създават пещерни храмове и манастири. Областта Аджанта (в щата Бомбай) е прочута с такива храмсве. Те са строени в продължение на около осем века и половина от II век пр. к. е. до 642 г, на н. е. Изрязани са 29 пещери, от конто 5 за храмове и 24 за манастири. Тяхната украса е богата – скулптури, стенописи и позлатени предмети. Художественият облик на тези пещери в Аджанта с връхната точка в развитието на изкуството на Гупта. Особено ценни в художествено отношение са стенописите, които се появяват още през II век пр. н. е. п стигат до разцвет през V век. Тяхното създаване продължава до VIII век. Литературни паметници говорят за съществуването и на кавалетни картини, но такива не са стигнали до нас.
Стенописите в Аджанта дават почти цялостна картина на живота в Индия от онова време – пейзаж, бит, архитектура и т, н. С високо художествено и техническо умение са изградени тези великолепни творения. Ръцете на незнайни живописци са преплели легендните оказания и реалната действителност в завладяваща колоритна симфонията стихнала и приглушена, ту мажорна в отделни пунктове. Рисунъкът и формата са свободно, плавно и изящно изградени, без плоскостно стилизиране. Впечатлението е свежо и завладяващо. Тези стенописи говорят за безмерната любов на техните създатели към човека, към природата на Индия, претворена във величави форми и образи. Те сочат огромните творчески възможности на индийския народ и остават едно от великите постижения в световното изкуство. Сложните многофигурни композиции са подчинени на един свободен ритъм в линии и маси, обединени от основната идея на твореца. Движенията са изразителни, жизнени и характерни. Сцените се разкриват на фона на отделни откъси от пейзажи. В една сцена «Слонове в джунглите» животните са изобразени с безупречно вяриа и експресивна линия и са включени в свободна, раздвижена композиция, подсказана на художника от непосредствените му впечатления от действителността. В друга сцена раджата Махаджанак тръгва на посещение на един от шелник. Той е заобиколен от придворни, подчинени и войници, а пред тях танцуващи девойки. Прекрасно е изображението на коленичилата гола танцьорка, обхванала с ръце краката на господаря (фиг. 280 и 281). В други композиции са представени небесни изселници — танцуващи жени и певци (наречени «апсари»), понесени сред облаците и заобиколили своя върховен вожд бога Индра. Движенията са леки, грациозни, а колоритът облъхва зрителя с топлотата на охровожълто, розово, кафявочервено, за да го пренесе в един свят на поезия и грация.
Богатото въображение на творците на стенописите в Аджанта, лекотата, с която са композирани многобройните сцени, сбрали стотици фигури с най-разнообразни движения, колоритното богатство всичко това прави стенописите забележителен паметник на творческия гений на индийския народ.
Подобни стенописи са запазени и в С и т а н а в а с а л (от VII век), в Багх. в Бацам (от VI век) и другаде. Тази традиция на стенописите продължава и в дървената архитектура на храмовете и дворците.
През тази епоха се създават и прекрасни творения на архитектурата -скалните храмове, украсени със скулптурни фигури и релефи. Забележителен е храмът на Кайлас от VIII век. Архитекти и скулптори в творческо единство са покрили стените на храма с образите на митологични същества, слонове и лъвове, за да създадат един монолит на красотата, който завладява и държи в плен зрителя със своята монументалност. Особено сполучлива е връзката на архитектурата с околната среда (фиг. 283, 284). Друг подобен храм се намира на остров Елефант, в който е скулптиран образът на бог Шива, висок 5,44 м и с обиколка 6,94 м. С грижата и майсторството на велик ювелир творецът е изрязал в камъка сложната орнаментална украса на короната на божеството. Притворените очи и очертаната дебела долна устна придават на лицето нямо величие. Този образ на Шива е олицетворение на религиозната мистика и на класовия характер на феодалното общество, според идеологията на което (поддържана от жреческото съсловие) обикновеният човек е недостоен да бъде изобразен чрез скулптурата. Това не позволявало да се създават статуи на обикновени хора. Изключение правят раджите, които според тази религия били от божествен произход (идеология, подобна на тази на египетския деспотизъм).
Царуването на династията Гупта в Северна и Централна Индия през IV-VII век е свързано с разцвет на изкуствата. Това е време на синура между отмиращии робовладелски строй и зараждащия се феодализъм. Във възход са скулптурата и живописта.
Скулптурата в Южна Индия през VII век се развива по свой път и се изявява особено ярко в скалните релефи в Махабалипур, където е изобразена легендата за слизането на река Ганг на земята. Върху площ от 9 м височина и 27м дължина са изсечени релефи с живи и изразителни движения на фигурите.
След VIII век настъпва западане на скулптурата – тя се откъсва от архитектурата и се насочва към търсене на техническо майсторство и към усложняване на композицията. Така се стига до претрупансст и същевременно започва да се чувствува липса на непосредствено наблюдение на действителността. Такава е скулптурата през Х-XIII век. В съдържанието й навлиза символизмът на индуизма. Крепителите на религията представителите на жреческото съсловие бдят старателно за това.
Но наред със символ и етичното течение в скулптурата се появява и друго, което черпи сюжетите си из народния бит и живата действителност. Такива са скулптурите «Майка с дете», ‹‹ Жена, която играе с топка», «Жена с огледало», в които е подчертана женствеността на образите. Движението на тялото е изразително, пълно с грация. Червеният пясъчник се е превърнал в жива плът под вещата ръка на твореца, овладял художественото майсторство до виртуозност. За изучаване на професионалното майсторство били писани указания, в които се включвали и известни канони. (Те напомнят нашите църковни «ерминии», по конто зографите рисували стенописите.) Тези кагонн постепенно се засилват и почват да сковават личната творческа инициатива, а оттам общо и изкуството през XV-XV век. В противовес на монументалното изкуство, което запада, се развиват приложните изкуства, като народно творчество – керамика, текстил с богата орнаментика, ювелирни изделия, инкрустации върху оръжия и др.
Когато Северна Индия пада под властта на мюсюлманските турци, в индийското изкуство настъпват промени. Мохамеданите, чиято религия не позволява изображения на живи същества, започват да рушат индийските храмове и скулптурата им, а много от тях превръщат в джамии. Така архитектурата приема нов облик —строят се джамии, минарета, гробници. През времето на монголските династии архитектурата наново търпи изменения — става по-декоративна. Последният връх, до който достига през XVIII век, е мавзолеят Тадж Махал (около 1650 г.). Той представлява цял комплекс от сгради, свързани с мавзолея. В продължение на 18 години 20000 работници участвували в изграждането на това прекрасно архитектурно творение, предназначено да прибере тялото на Мумтаз Махал, жена на императора Шах Джехан. Съвет от най-големите архитекти от Индия, Турция, Иран и Двуречието ръководил строежа на това неповторено архитектурно чудо. Главният проектант бил уста Мухамед Иса Ефенди от Мала Азия. Строителен материал е белият мрамор. На четирите страни се издигат четири минарета. Общата височина на мавзолея е 74,20 м.
Английското колониално робство се отразява и върху художественото творчество на индийския народ. Монументалната архитектура, създадена в миналото, се заменя с новата европейска архитектура. Народните традиции се запазват и се изявяват предимно в по-малките жилищни постройки и в народното творчество – в приложните изкуства.
През XVII век в Индия се развива килимарството и индийските килими с право си завоюват слава в страните на Средна Азия. За широко потребление на народните м;щи се тъкат килимчета от памук и бамбукови пръчици, които и днес се изработват от много народи на Азия. Особен разцвет достига обработката на скъпоценни камъни за украса на оръжия (дръжки на ятагани, ножове), за украшения от сребро и др. В областта на приложните изкуства народните майстори създават пълноценни художествени произведения. И днес в Индия са запазени традициите на народното творчество и художествените занаяти в тъканите от Кашмир, глазираната керамика, резбата върху слонова кост и др.
Друга област, в която изкуството на Средновековието в Индия създава шедьоври, е миниатюрната живопис. Развиват се отделни школи -Гуджартската (началото на XII век) и Бенгалската (XI век). През следващите векове миниатюрата запада. за да се изявн в нов разцвет през XVI-XVII век. Сюжетите на миниатюрната живопис са взети из народния епос – легенди, разкази за военни подвизи, сцени из завоеванието на Индия от монголците. През XVII век сюжетният кръг се допълва със сцени из харемите и из живота на придворните. Особен разцвет добива портретната живопис.
Характерни черти за индийската миниатюра независимо от школата са високохудожествено майсторство, прецизен рисунък, богатство и разнообразие на колорита и яснооргани-зирана композиция, В миниатюрите на Раджпутската школа пейзажът заема по-голямо място, отколкото в другите школи. В отделни центрове на страната възникват местни школи на миниатюрната живопис, които следват традициите на Раджпутската или монголската. Такива са школата «Пахари» в лредпланините на Хималаите, школата по долината на Ганг и др. В тази миниатюрна живопис се изявява националният гений на индийския народ, но тя не успява да закърми новата индийска живопис, която се развива под влияние на европейската, пренесена от англичаните.
Съвременната индийска живопис сезараждакъм края на XIX век и първиятхудожник е Ради Варма (1848—1906). Той работи в духа на европейската живопис и включва в тематиката си сцени из живота на индийския народ, потискан от колонизаторите, а също така и портрети.
В Калкута, Бомбай, Мадрас и други големи градове се основават художествени училища, в които обучението се води в духа на европейската живопис. Това откъсва индийските художници от традициите на националното индийско изкуство. За възвръщане към него и за включване на национални черти в съвременната индийска живопис работи Абаниндранатх Тагор. живописец, който застава начело на създалото се течение «бенгалско възраждане». Той н неговите последователи усвояват техниката на акварела и гваша и изучават старинните индийски миниатюри и живопис, за да ги използуват в своето творчество. Черпят и сюжети из фолклора и по този път обновяват националните традиции. В това е и тяхната голяма заслуга. В изкуството на това течение навлизат поезията на миниатюрата и лекотата на декоративната стилизация. Едни от най-известните художници на «бенгалското възраждане» са Гагаяендра Тагор, Самарендра Натх Гупта, Мукул Чандра Дей и др.
Друг жанр, в който се изявяват национални и характерни особености на индийската живопис, е рисунката, изпълнена на хартия с акварел, темпера и гваш, с тематика из бита на индийския народ и пейзажа на индийската природа. В много от произведенията на този жанр са постигнати мекота и хармония в тоналното решение, простота в композицията и завладяващо настроение. Като пример може да се посочи творбата «Пролетя на Пратап Сен: две млади момичета завършват тоалета си и ще излязат да се порадват на пролетта. Композицията е решена диагонално, рисунъкът е стегнат и верен, долавя се далечен полъх от националната живопис. Друга творба, която трябва да се отбележи заради нейните живописни качества и поетичност, е «Малабарска красавица* на В. Н. Джиджа. Млада девойка със съд в ръка е застанала за миг пред отворената врата, готова да влезе. В багрената хармония е вложено от красотата и поезията на националната индийска живопис. Същите качества имат и композициите на С ипиендра Натх Банерджи – «Разсаждане на ориз» и «Селски труд». По този път на реалистично виждане и отразяване на съвременната действителност с оттенък от похватите на националната живопис от миналото вървят и други индийски художници.
Пейзажът също заема голямо място в съвременната индийска живопис. В пейзажа индийските художници успяха Да стигнат до дълбоко почувствувани състояния на природата и до лекота в художественото изграждане, която удивлява. Едно от най-хубавите и зрели произведения в тази област е «Когато започва дъждът» от Деви Прасад Рой Чоудхури. Нюансите на топлозелената гама изразяват атмосфера на стихналост, а извитото дървено мостче, което прорязва в диагонал композицията, подчертава характеристиката на пейзажа. Фигурата с чадъра, изкачила се на моста, допълва тази характеристика. (Тази картина бе показана на изложбата на индийското изкуство в София.)
Маслената живопис в съвременното изкуство на Индия се различава от акварелната живопис. Под влиянието на модерното френско изкуство, от което главно се учат индийските художници, в нея проникнаха по-дълбоко различните течения на формализма. Реалистичното направление обаче има талантливи представители, които създадоха значителни произведения в многофигурната композиция, пейзажа и портрета. Едни от тях са пейзажистьт Гуан-гли, портретистът Атул Баш и др. Портрети като този на Рабиндранат Тагор от Атул Бзш сочат подчертано възможностите на индийските художници като психолози.
Съвременната индийска скулптура по художествена стойност стои след живописта. Тематиката и е из живота ~ «Глава на миньор» от Шамбунат Шил, «Портрет на Ганди» от Чичтаман Кар и др. Скулптурната форма е ясна, обемна и художествено изградена.
В областта на графиката съвременното индийско изкуство постигна големи успехи, особено в гравюрата на дърво. Художниците създадоха гравюри с тематика из живота на индийските трудови хора. Тук трябва да се отбележат здравият реалистичен път, разнообразната техника и умелото художествено изграждане. Тези качества носят гравюрите на Харен Дас -«Риболов» и «Отиват в морето». Във второто произведение е изобразена безбрежната водна шир. На преден план израстват фигурите на рибарите, които носят ладията, за да ч пуснат във водата. В цветната си гравюра «Чифт гълъби» този художник е създал интимна сцена, наситена с дълбоко чувство и поезия, с приятна и мека тоналност. Млада жена. опряла се на бамбуков навес, гърбом към зрителя наблюдава два гълъба. В гравюрата е вложено нещо и от традициите и красотата на националното изкуство (фиг, 288). Индийските художници работят с любов в тази област, която им дава възможност да отразят много моменти от непосредствено наблюдаваната действителност.