Изводи относно Християнската философия

Тези пояснения може да бъдат продължени и по-нататък, тъй като те засягат конкретни взаимовръзки, водещи в безкрайността. Ние ги сведохме по същество към проста схема, тъй като искахме само да уточним смисъла на проследените от нас различия между философията, разглеждано от гледна точка на нейната природа и философията от гледна точке на положението й в човешкия свят. По този начин ние виждаме, че изразът “християнска философия” описва не просто една същност, а цял комплекс, същност, взета в определено положение. Оттука произтича известна неточност на този израз, отнасяща се до няколко напълно реални неща. Християнската философия не е определено учение, въпреки че според нас учението на св. Тома би могло да бъде за нея най-съвършен и чист израз.  Самата философия, в този вид, в който тя се намира в условията на своето съществуване, съществувание съвършено особено, в което християнството е въвело мислещия субект и за неговия разум някои от обектите са видни и някои от неговите утвърждения са въведени с надлежащи образи, и че в други условия това няма да му се удаде. Именно тази вътрешна качествена оценка позволява да се раздели и определят отличителните черти на известна група учени. Като добавим към това и изказването на г-н Уилсон : ”Два порядка остават различни, въпреки, че тях ги обединява вътрешна връзка”. Тази връзка не е случайна, тя произтича от самата природа на философията, нейният естествен стремеж към колкото е възможно по пълно познание на своите собствени обекти, от самата природа на християнското учение и християнския живот, от това външно и вътрешноусилие, което се съобщава на разума. Що се касае именно до томизма, той от една страна, следва да се каже, че томистката философия се явява философия защото тя е рационална, а не защото е християнска. От друга страна, ако се застане от гледна точка не на формалната причинност, а на историческото развитие, необходимо е да се отбележи, че томистката философия трябва да бъде призната за истинска философия по сила не толкова на изказаните съображения, но и впредвид напомощта свише на този, който следва “Евдемовата етика” не толкова на основата на разума, но и по-добре от разума. Като и да е, във философията за нас е важно не това, че тя е християнска, а че е истинна. Тя се обръща към разума и колкото е по истинна, толкова повече е верна на собствената си природа и е свързана с нея. Ето защо, въпреки някои, които се възмущават по този повод ние намираме особенно укрепващ разсъдъка  факта, че Тома Аквински е получил своето философско оръжие от  най-сериозния мислител на езическата древност.

Слeд казаното дотук от само себе си се разбира, че философиите могат да бъдат християнски и в по-голяма или малка степен да се откланят от природата на философията и тогава към конкретната християнска философия се обръщат по-рядко, отколкото в периода на нейния упадък или разпад, за пример може да служи това време, когато в университетите е господствало учението Оккам.

По такъв начин ние се приближаваме към необходимостта да направим разлика между това, което би могло да бъде наречено органичен християнски режим, с който човешкият интелект е запознат в най-добрия момент на средновековната цивилизация и разпадащия се християнски режим, с който той имал взаимодействие в последвалите времена. Честно казано западната философия никога не се е освобождавала от християнството. Именно в този смисъл Н.Бердяев казвал, че всички съвременни велики философи са “християнски” философи.

Да не забравяме, че за да имаме пред себе си панорама на движението на християнската мисъл в цялата и пълнота, не бива да разглеждаме само философията, а заедно с нея и  богословието и съзерцателната мъдрост. В резултат на разпада на християнския синтез философията наследява различни по рода си задачи, интереси и грижи., които по-рано са се отнасяли към две други сфери на мъдростта. Установявайки се вътрешно по-малко християнска, тя се препълва с късчета от християнството. И тогава става ясен този парадокс, че философията на Декарт или даже на Хегел се оказва по-голям носител на християнството и има не толкова чисто философски вид, отколкото формално следващата Аристотел.

В съответствие с тези две позиции, които ние разгледахме: порядки с обективно значим принос и порядки на субективни придобивки – християнство и въздействие на основание на философската мисъл. В общ вид това, че ние тук наричаме разпадналия се християнски режим, означава катастрофичен разрив, разрушаване на нормалните отношения между двете сфери, да кажем, между предметите и вдъхновението.

Мисълта, която се отклонява от външния свят, се оказва препълнена с християнски неща, клонящи към упадък, които не се явяват повече неща, преживяващи процеса на мисленето защото те действително иначе отсега нататък биха се разпаднали под натиска на все повече необработения разум. Така може в решаващия момент на живота на съвременния рационализъм да се достигне до материализацията на истината и понятиятя, водещи своя произход от християнството. А след това се извършва явление от обратния ред. Лишено от обективно управение и подкрепа, което и то само предизвиква, християнското вдъхновение, в някаква степен лишено от разсъдъка, опустошава, толкова по-дълбоко, колкото е по-величествено, полето на рационалните построения. В различна степен това се отнася до Беме, Якоб, Шелинг, Киркегор, Ницше, техният труд бил изпълнен с прекрасни намерения и има огромно значение. Но истината изисква да се признае, че този труд представлява сам по себе си искажение на философията като такава. Именно оттук произтича най-примитивен вкус.