Зад исковете за определяне на граници обикновено не стоят толкова конфликтни житейски ситуации, както по останалите вещни искове, тъй като в интерес и на двете страни е да уредят спора и да изяснят вярната имотна граница. Поради това и позицията на ответника обикновено не е толкова активна. Все пак, ако се ангажира ответна защита, тя може да бъде на общо основание насочена срещу активната легитимация на ищеца. Ответникът може да твърди и че самият той не е собственик на имота, но е длъжен да се подчини на определението по чл. 152 ГПК, ако наистина е титуляр на правото на собственост. Тук обаче съдът не може да приложи разпоредбата на чл. 128, ал. 2 ГПК, защото действителните права на страните следва да бъдат несъмнено установени. Дори и да се приеме за безспорно правото на собственост, без представяне на доказателствата от двете страни не може да се установи върху какъв точно имот се простират правата им, а оттам не може да се определи и границата. Не е предвидена възможност по ГПК съдът да налага глоби на страните по делата, ако не представят доказателства. Ако няма друг начин за снабдяване с доказателствата за правото на собственост на ответника, би могло да се помисли за приложението на санкцията по чл. 201 от Закона за съдебната власт. Без да са събрани доказателства за правото на собственост на ответника обаче, при положение че ищецът е ангажирал активно поведение за събирането им, решението няма да е правилно и обосновано.