Възгледа на Аристотел за морала е изложен в две съчинения, две „Етики“: „Евдемова етика“, наречена така по името на Евдем-ученика на философа и „Никомаховата етика“, наречена според името на сина му Никомах. Първата се състои от седем книги /61 стр./. От някои тя се счита извлечение от втората, а други я считат оригинал, който по-късно
е разширен. „Никомаховата етика“ е в 56 книги /37 стр./. Освен тях съществува и една трета книга, така наречената „Голяма етика“, която в същност е най-малката /две книги в около 22 стр./. Нарича се „голяма“, поради това, че обединява в много отношения възгледите, изложени в двете други етики. За нея се приема, че не принадлежи на Аристотел, макар и да му е била приписвана, а представлява извлечение направено от двете етики от някой негов ученик, с оглед нуждите на обучение в лицея.
Аристотел споделя общото убеждение на гърците по онова време, че цел на човешкия живот е щастието. Но в какво се състои щастието?
То не е според Аристотел в ядене, пиене и телесни наслади, защото това е присъщо и на животните и растенията, а се постига чрез духовна разумна дейност, която е специфично човешка проява.
Когато работи с разум, човек лесно се убеждава, че всичко прекалено, прекомерно не носи щастие и спокойствие на човека. Затова Аристотел учи, че основен принцип в етиката е запазването на мярка във всичко, придържане, така наречената „Златна среда“. Той подробно се спира на конкретните добродетели и посочва между какви качества са те, среда, например:
Храбростта е средна между страхливост и безумен риск.
Въздържанието/умереносттта/-скъперничество и прахосничество.
Достойното-себеунижението и главозамайването.
Великодушието-безчуственост, еснафство и разпуснатостта.
Таkтичността-избухливостта и равнодушието, тъпотата.
Дружествеността-подлизурството, докарването.
Братствеността-грубостта и нечестивост.
Правдивостта-насмешливата дързост и лицемерната преструвка.
Срамежливостта-безочливостта, цинизма и прекомерната свитост.
Справедливостта се състои в това, да не отдаваме на другите нито прекалено много, нито прекалено малко.
Всички гореизброени добродетели са етически. Сиреч те засягат направо нравственото поведение, характера, волята на човека и се проявяват при практическата му дейност.
Освен тази категория добродетели Аристотел говори и за една втора категория добродетели, така наречени дианоетически, интелектуални добродетели, добродетели на човешкия ум, на човешкото мислене. Името им „дианоетически“ произлиза от гръцките думи /dianoia/=мислене, способност за мислене, разсъдък, разум /itos/=навик, нрав, характер, начин на мислене.
Основна добродетел на човешкия ум представлява мъдростта /sophia/. Нейни частни прояви са любезнателността, възприемчивост, наблюдателност и прочие.
Аристотел не употребява думата „добродетел“ в днешния чисто етичен смисъл на думата. За него „добродетел“ означава приспособеност, пригодност, подходност на всяко нещо за целта, която му се поставя. Затова говори, че „добродетел“ на окото е най-добре да се вижда, на ухото-най-добре да чува, на краката най-добре да вървят и прочие.
Между дианоетическите и чисто етическите добродетели Аристотел поставя на първо място по значение дианоетическите, умствените добродетели, защото първо трябва да знаеш кое е добро, кои са средствата и методите на постигането му, кои са пречките към него и прочие. А за всичко това е необходима мъдрост, съобразителност, разум. Но от друга страна Аристотел съвсем не е склонен като Сократ да отъждествява добродетелта със знанието, защото за добродетелността, както той я вижда, е необходимо дейно, практическо прилагане с усилията и твърдостта на волята. Казано на днешен език, той много добре виждал добродетелта в неделимостта на теорията от практиката. Това, което приемаме с разум и знание за добро, само тогава ще стане фактически добро, когато се преодолеят чрез дейността на свободната човешка воля пречките и се осъществят в живота.
Аристотел, за разлика от Платон, който е учил за аскетизъм и за постепенно умиране на телесния живот, е чисто приземен. Според него добродетелите не ни трябват, за да заслужим един вечен живот отвъд гроба и над това материален телесен живот, а те ни трябват, за да можем да проявим първо в пълнота всички съществуващи в нас възможности, да разгънем своите физически и духовни сили, което само по себе си е вече щастие за човека и второ чрез тях ние ще можем да уредим своя съвместен, обществен живот. Така че идеалът на Аристотел не е аскетичен, а е идеал на една нравственост за пълнота, красота, справедливостта на този отсам гробен живот. Висшето благо, върховното добро не е извън границите на този свят, а е в самия него и се състои във всестранното му развитие, в усъвършенстването му. Затова
и добродетелта не е отчуждаване аскетически от околната действителност и от телесното изобщо, а е всестранно себепроявление, но естествено като човек, като разумно духовно същество, а не като буйстващо, безумно животно.
Така и тук Аристотел се явява синтетик: той не противополага временното на вечното и „отсамното“ на „отвъдното“, а вижда как те са
свързани и неделими-отвъдното действа в самото отсамно, вечното пронизва и осмисля самото временно.