На 20 ноември т.г. швейцарците с референдум забраниха строежа на минарета към джамиите в конфедерацията. Това стана 190 г. след като на българите в Отоманската империя бе разрешено да строят камбанарии към църквите си. И 247 години след като Жан Жак Русо, гордият гражданин на Женева, написа своя “ Обществен договор“. Там той, наивният просвещенец, беше казал: „Понеже няма и не може да има изключителна национална религия, всички религии, които толерират другите, трябва да бъдат толерирани“.
Как е възможно два века и половина след Просвещението, което създаде идейната основа за разделение на религията от държавата, за правов ред и демокрация, религиозната нетолерантност да се възражда с нова сила както в арабския свят, така и в стара Европа?
Повечето от просвещенците – от Волтер до Томас Джеферсън – не бяха атеисти. Но те бяха деисти. Вярваха, че има един Бог, който е отвъд всички вероизповедания, деноминации и религиозни митологии: един Архитект на една рационално конструирана Вселена. Бог за тях беше Разумът зад материалното мироздание. Просвещенците вярваха в разделението на религията от държавата. И нещо повече – вярваха във възможността за интеркултурен и дори интеррелигиозен диалог в света: защото Аллах, юдейският Бог и християнският Бог Отец са Един висш разум или Едно начало. Просвещенците положиха основите на модерната демокрация – обществото на толерантност към другите и равнопоставеност пред закона.
Но дали и демокрацията като революцията не изяжда децата си днес, двеста и петдесет години след Просвещението?
Демокрацията е възможна само ако имаме идеята за обективно добро и зло. Без правов ред, без равенство пред закона и ефективното прилагане на закона демокрацията се изражда в анархия, във война на всеки срещу всеки, в джунгла, където уж всеки е свободен, обаче на практика силните са по-свободни от слабите, защото единственото право е правото на по-силния.
В този смисъл Цветан Тодоров забелязва в „На предела“, че концентрационнният лагер – мястото на абсолютната не-свобода, парадоксално прилича на джунглата – мястото на абсолютна свобода: и на двете места сьществува само правото на силния и се води безмилостна борба за оцеляване. Демократичната държава трябва да е точно обратното и на джунглата, и на лагера – разумно и хармонично място, където се спазва трудното равновесие между индивидуална Свобода и Равенство пред закона.
Демокрацията е общество на толерантност. Но както е казал и Русо в „Общественият договор“, не може да се направи ясна разлика между религиозна и светска толерантност. Ако сме убедени, че нашият съсед от друга вяра – или атеист – е лош човек, човек прокълнат от Нашия Бог, рано или късно тази религиозна нетолерантност ще се превърне в социална нетолерантност и преследване на инакомислещия или инаковярващия под една или друга форма. Затова религията трябва да се отдели от държавата.
Днес мнозинството хора в демократичните общества разбират разделението между черква (или синагога, джамия и т.н.) и държава просто като атеизъм. И мултикултурността – като съжителство на затворени общности, съжителство без интератрактивност. Светът няма център и се е атомизирал на милиарди центрове.
Постмодерните релативисти обявяват за фундаменталист всеки, който не харесва релативизма. Ако вярваш, че има една обективна истина и един разумен Принцип, си фундаменталист. Само парите ли обединяват днешния свят? Бог е мъртъв – да живеят парите? Но моралният и естетическият релативизъм на практика оправдават всички престъпления. (Освен бедността.) Печеленето на пари е единствената възможна житейска цел, щом няма безсмъртие на душата или обективно Добро и Зло.
И мутрите, и новите търговци на хора, и човекоядците дори си имат своя „малък наратив“ – те са си прави за себе си – не можем ние с европейския си колониален „голям наратив“ да им се бъркаме в частния свят! Всеки отделен атом е добър за себе си!
Безспорно всяка институционализирана религия, и особено християнската черква, както и индивидуалният човешки фанатизъм, носят вината за огромни престъпления в течение на цялата човешка история! Но да се превръща постмодерния морален релативизъм в нова религия е друга форма на същото. Ако отречем съществуването на обективна истина, съществуването на обективно Добро и Зло, тогава на практика оневиняваме всички престъпления: те могат да се обяснят с някаква частна представа за добро, някакъв „малък наратив“, в който ние нямаме право да се бъркаме. Но тогава и фундаменталистите, и религиозните фанатици също са си прави за себе си.
А крайният морален релативизъм неизбежно поражда своята противоположност – религиозния фанатизъм. В глобалния пазар, в този колаж от лични истини и амбиции, атеистът, ислямският, християнският и еврейският фундаменталист са равнопоставени играчи. Но всеки отрича на практика възможността другият също да е прав. И това рано или късно води до ново преследване на инакомислещия, до нова война на цивилизациите в джунглата на разглобения глобален безцентърен свят.
Така демокрацията изяжда децата си. Ако отречем просвещенската вяра в обективното добро и зло, отричаме възможността за правов ред, а без правов ред не е възможна никаква демокрация. И рано или късно християните ще започнат пак да рушат минарета, мюсюлманите – камбанарии. Терористите ще убиват невинни деца на друговерци. А радикалните пост-модерни релативисти ще продължават да рушат самата основа на обществото – идеята за обективно добро и зло, за общовалиден морал.
Владимир Левчев