Барокът в Италия

Най-големият представител на бароковата живопис в Италия, която започва още с пос­ледните творби на Микеланджело и Тициано, е Якопо Робусти, наречен Тинторето (1518— 1594). Той е ученик на Тициано и се стреми да овладее богатството на неговия колорит, както н да постигне ненадминатия рисунък на Микеланджело. В изкуството на Тинторето има нещо ново, с което то се отличава от Зрелия Ренесанс, Той се занимава повече с вътрешните вълнения на хората, с чудесата, които според религията движат и решават понякога съдбата на човека. В картината «Чудото на св. Марко» е дадена в ракурс фигурата на светеца, конто се спуска от небето.  Сцената  е раздвижена и фигурите са изпълнени с въл­нение. Неговите фигури, понякога стотици в една картина, са едри, мощни, раздвижени и развълнувани. Творческото въображение на Тинторето му позволява да борави с десетки фигури, да ги групира и свързва в най-различни движения и положения. Той ги поставя в особен свят, различен от реалния. Затова спомага и колоритът. Тинторето не борави с много багри като Тициано, а предпочита топлите гами. Ако се сравнят неговите религиозни картини с картините на Леонардо и Веронезе, става веднага ясна разликата в тълкуването на човешките характери и чувства. Хората на Тинторето се вълнуват, а и атмосферата е наситена с тайн­ственост.

Тинторето е художник на масовите сцени. Неговите герои не действуват сами, поотделно, както при Рафаело или Микеланджело, а в големи маси, събрани заедно. Такива негови кар­тини са «Пирът в Кана Галилейска», «Събиране на манната», «Потоп» и др., а в огромната ком­позиция «Рай» (Дворецът на дожите — Венеция), която има размери 22/10 м и съдържа 500 детайли.  Неговата мазка е широка и смело положена.

От светските му сюжети заслужава да се спомене «Сузана и старците» (Виена). Художни­кът е изобразил прелестта на младата женска плът, към която са отправили лакоми погледи немощни старци. Пръв той рисува тази тема и по-късно тя става любима на худож­ниците.

В творчеството на Тинторето има романтика не само в композициите, ио н в портретите му. Те са пълноценни картини, а ие само образи на отделни хора. Той остава съперник на Тициано в областта на портрета и в много отношения не му отстъпва. Тинторето заема едно от първите места в живописта на Барока ие само в Италия, но и в света. Той е един от най-голе­мите портретисти на епохата. Неговите портрети са творения на художник-психолог. Портре­тите на дожите са ярък пример за тази негова способност. До неговия психологизъм достига по-късно Рембранд.

Реализмът на епохата е подет и от други художници. Едни от тях — братята Карачи — основават в Болоня школа и първата в Европа художествена академия, където се учат худож­ниците, а не както преди в ателиетата на майсторите. Те обаче създават една академична и еклектична живопис. От тях най-даровитият еАнибале Карачи.

Друг голям представителка Барока в Италия е Микеланджело да Караваджо (1569—1609), Животът „на“ Караваджо е живот на бохем, изпълнен с многобройни приключения, свади и скандали, поради което е принуден постоянно да сменя местожителството си от Рим в Неапол, в Малта, в Сицилия. Буйнияттемперамент нему дава спокойствие. Умира едва на 35 години. (На съвестта му лежи едно убийство: един от тези, които му поръчали стенописите в църквата Сан Луиджи ден Франчези в Рим, изразил недоволство от работата на Караваджо; в спора той го убива.) Караваджо внася нещо ново в живописта и начертава пътя, по който тръгват худож­ниците от XVIII век в Испания, Фландрия, Франция и Холандия — пътя на един нов реали­зъм, откъснат напълно от школата на италианските майстори на Зрелия Ренесанс. Героите на Караваджо са хора от живота на улицата, кръчмите, хора груби, силни. По отношение на физическата сила, изразена в ярко подчертаните форми на тялото, Караваджо достига Ми­келанджело. Такава е неговата картина «Погребението на Христос» (Рим — Ватикана). Групата на силните мъже се очертава на тъмния фон, а самите те са облени от обилна светлина. Това е друга особеност на живописта на Караваджо, широко застъпена по-късно и в живо­писта на Мурильо, Рибера, Рубенс, Рембранд.

Караваджо рисува и битови картини и там вмъква същите хора от народа — скитници, бедняци, безделници и престъпници. И той ги рисува с един безпощаден реализъм — с всички характерни принадлежности на техния тоалет. Такива са неговите «Картоиграчи», «Гледачки на ръка», «Жена свир_и на лютня»,  Ермитажа,  Музиканти» и др. В някои картини от по-късния период Караваджо съвсем изоставя ярките багри на своите предшественици и рисува в тъмна кафява гама. Това се Дължи на реализма му, от една страна, а от друга, и на дълбоките сенки, с които си служи. В своите религиозни картини Караваджо не внася благо-говение, нито смирение пред религиозното събитие или образ. Неговият апостол Матей е обик­новен човек, с груби и мускулести ръце и крака, с плешива глва и набръчкано чело, а не евангелист. Религиозните картини са ло-скоро битови сцени, лишени от онази святост, която е присъща и на Тициано, и на Ян вай Ейк, н на много други. Караваджо създава много пор­трети, а също и натюрморти, които по вярно предадена форма остават недостигнати до фран­цузина Курбе. Такава е неговата картина «Плодове в кошница» (Милано— Амброзиана). Караваджо е прогресивен в цялото си творчество, защото в неговите религиозни картини няма религиозния мистицизъм, който феода л но-католическа та реакция насажда. Той е бун­тар в изкуството и неговото значение за по-нататъшното развитие на европейското изкуство е  огромно.

Живописта в Италия през XVII век няма водеща роля като през времето на Ренесанса и особено на Зрелия Ренесанс. Най-големите постижения на живописта от тази епоха са вън от Италия. Заслугата обаче за новия преврат в живописта се пада на италианските худож­ници от края на XVI и от началото на XVII век. Тогава там се поставят основите на новия похват в изграждането на картината — чрез свободно положени петна с четката, който се разпростира в цялата европейска живопис на XVII век.

Из_вестен_скулптор и архитект г]рез XVII век е Лоренцо Вернини (1598—1680), почитан и търсен, човек с висок художествен вкус и с изискани светски обноски. Има много ученици и поклонници. Най-значителното негово архитектурно дело е оформлението на площада пред църквата Св. Петър в Рим с Двата реда колони в елипсовидна форма и с огромен обелиск всредата, от двете страни на който има фонтани. Той построява много църкви и кралската стълба във    Ватикана с ^онийски колони.“

В__скулптурата Бернини се учи от Микеланджело и от античното изкуство и създава творби, в конто мраморът е доведен до топлотата на човешката плът, а фигурите пленяват зрителя с мекотата на формите и вътрешния си живот. В неговата група «Аполон и Дафна» Аполон“навява мисли за Аполон Велведерски. Рядко грациозно_е движението на Дафна, уп­лашена от появилия се~Апол~6н.~С още по-голямо маисторство^ернини създава «Е^стазъТТ^а св, Терезз» за църквата Санта Мария дела Виторня в Рим. Двете фигури — на св. Тереза и на_ангела, долетял със стрела в р’ъка, готов да я забие в сърцето на светицата като символ на мистична любов — са положели върху облаци. Тук линиите на гънките в дрехите са чисто барокови — раздвижени, криви и вълнообразни. Лъчите, падащи отгоре, говорят за мястото на действието — небето. Мо_делът-проект за тази скулптура на Берннни се намира вТГрмитажа (Ленинград). Той носи всички качества на завършената творба. Бернини прави и скулптури по гробниците на пана Урбан VIII н папа Александър VI в Св. Петър. И в тях се > забелязва стремеж да се изразят силни чувствал, вълнения, което остава_характс-рна черта на |Барока7 Бернини владее много добре мрамора и създава от него грациозни женски фигури, снай-фин детайл на облеклото. Без да стига до сладникавост, той запазва художествената мярка и въздействието от неговите творби е силно.

Бернини оказва особено силно влияние върху френската скулптура. Той е повикан от Людвик XIV и работи известно вереме в Париж. Скулптурата на Пюже, Худон и на други френски майстори носи неговото влияние. В областта на скулптурния портрет той създава шедьоври. Образцови са бюстовете на Франческо д’ Есте и Людвик XIV, портретите на папа .Инокентий Х и кардинала Сципион Боргезе. В тях е постигната пълна психологична харак­теристика наред със съвършената техника в обработката на мрамора. В Ермитажа се намира н неговият автопортрет — малък по размери, но съвършен по изпълнение.

По това време в Рим живеят и работят художници, които са свързани с академизма на братята Карачи и творят изкуство, изпълнено с митологични сюжети и религиозни теми, лишено от майсторството на XVI век, скучно с големите размери на картините. Такива са художницитеГуидо Рени (1575—1642), Гуерчино (1591 —1668), Доменикино (1581—1641) и др. Тази школа не създава нищо значително.

През XVII век в Италия добива широко разпространение стенната живопис, която из­пълва огромните плоскости в архитектурата на Барока — църкви и дворци. Нейното начало е сложено от Микеланджело в Сикстинската капела н от Кореджо в Пармската катедрала, в кояточрез стенописите той пробива илюзорно купола н разкрива пространството в дълбо­чина. Сюжетният обхват на тази живопис обаче няма нищо общо с тематиката на Микелан-джелоот Сикстинската капела, а е пълен с амури, цветя, летящи фигури, разкош и разточи­телство — в съответствие с вкуса на управляващата класа. Най-големият майстор на тази де­коративна живопис еДжовани Батиста Тиеполо (1696—1770), който твори в Италия и в Ис­пания (Мадрид). В живописта на Тиеполо илюзията за пространство и за реалност на изписа­ните архитектурни форми достига до последната възможна степен. Композицията при него е леко и майсторски построена и обхваща много фигури, раздвижени и жизнени. Колоритът му е богат. Светът, който Тиеполо създава, е далеч от реалната действителност — в него нма само красота и охолство, веселие и безгрижност. Неговите фигури се носят из облаците и пеят. С Тиеполо завършва Барокът в Италия. Той рисува грамадни по размери композиции с маслени бои, разработва алегорични сюжети и исторически теми. Една такава алегорична картина — «Меценат представя на император Август свободните изкуства» — се намира в Ермитажа. Там са и композициите «Квинт Фабий Максим в сената на Картаген», «Повикване на Цинцинат да стане диктатор», «Триумф на пълководеца», в композицията на която учас­твуват и слонове, и «Кориолан под стените на Рим». В музея в Архангелксое, близо до Мос­ква, се пазят още две големи по формат исторически картини на Тиеполо, една от които е «Срещата на Марк Антоний с Клеопатра». Като художествени произведения те имат безспорни качества.

През XVIII век във Венеция работят художници пейзажисти, които рисуват  венециан­ската архитектура, многобройните канали и живота на улицата—празненства и развле­чения. Имената на двама големи майстори блестят във венецианската живопис през този век -Каналето  и   Гуарди.

Антонио Канале, наречен от историята Каналето (1697—4768), майсторски разкрива атмосферата на Венеция с нейните стихнали канали, шумни празненства и тържествени прие­ми. Една от тези негови картини е «Прием на френския посланик във Венеция» (Ермитажа), в която с голямо живописно умение, точен рисунък и богат колорит е предаден този тържествен момент. Десетки фигури изпълват картината и на всяка е намерено мястото, което тряб­ва да заеме. По неговите пейзажи би могло да се направи дори реставрация на фасадата на Двореца на дожите, ако сградата беше разрушена. Един такъв пейзаж притежава пинакотека Брера в Милано. Каналето рисува и във Варшава по поръчка на полския крал. Народният музей във Варшава притежава богата сбирка от тези негови композиции. Те бяха използу­вани от полските архитекти при възстановяването на разрушената част от Варшава. От него­вите пейзажи и композиции диша епохата. В тях въпреки дребните детайли няма изсушаване на формата и колорита. Всичко е обединено в едно цяло — рисунъчно и колоритно — и потопено в обща атмосфера.

Ученик и съперник на Каналето е Франческо Гуарди, който търси своите сюжети предимно из тихите улици па Венеция, из живота на обикновения човек. Привличат го също тишината и романтиката на венецианските канали и дворове, а и блясъкът на архитектурата на двор­ците. Той обаче не рисува като своя учител шумни празненства. Едни от хубавите негови пей­зажи — «Изглед от Венеция» — притежава Ермитажът.