Аристотел и Александър Македонски

В 343 г. пр. Хр. Аристотел бил поканен от Филип за възпитанието на неговия 13-годишен син Александър. По свидетелство на Квинтилиан, знаменит наставник в ораторското изкуство, се казва, че Аристотел не бил приел върху себе си длъжността за възпитанието на Александър, ако той не беше уверен, че началото на науките в бъдеще, изложени по най-добрия и най-правилен начин, водят към съвършенство. Ритора Дион Хризостом в една от своите речи твърди, че поканването на Аристотел е станало поради невъзможността на самия Филип да обучи сина си на „царското изкуство“.

Филип го знаели обикновено като политически деятел, имащ в себе си голямото желание да покори Гърция, Персия и други страни. Плутарх например говори за това, че Филип твърде много се интересувал от философските науки и изкуства, от музика, и не искал да поверява възпитанието на Александър на обикновен учител.

От свидетелството на известния Елиан четем: „Филип Македонски бил не само сведущ във военното дело и не само притежавал дар на красноречието, но също така умеел високо да цени образоваността“. Така на Аристотел той предоставил големи средства, и благодарение на Филип същият е могъл да получи широки познания в различни области, особено в науката за животни.

Аристотел се ползвал с голям авторитет при двора на Филип, и когато афиняните изпратили до царя легация след Херонейската битка 338 година, той се постарал всячески да им помогне, за да попълни загубите и разрушенията, които той причинил на гръцките градове.

Аристотел бил без съмнение голям авторитет за Александър. Искайки да вразуми разгневения Александър и да успокои царя Аристотел му написал така: „Раздразнението и гнева са длъжни да се обръщат против низшите, а не против висшите. Равни на тебе няма“.

Аристотел постоянно давал мъдри съвети на Александър и затова той правел много полезни неща.

Важно е да се отбележи огромния интерес на Александър към биологията и особено към зоологията, утвърдила се в него по време на второто му пребиваване в Македония. За това, че Александър бил действително добре образован благодарение на своите беседи с Аристотел, може да се съди по следния факт. Когато Александър, водейки своите безкрайни войни в дълбочините на Азия, не винаги е имал книги за четене. По съобщението на Плутарх, царския ковчежник Гарпал изпратил на Александър „Съчиненията на Филист, много от Трагедиите на Еврипида, със Софокъл и Есхил“.

Аристотел бил внушил на Александър и любовта към лекарското изкуство. Царят се е интересувал не само отвлечено от тази наука, но както може да се заключи от неговите писма, той отивал на помощ при заболелите му приятели, назначавайки различни способи на лечение и лечебен режим. Въобще Александър по природа бил склонен към изучаването на науки и четенето на книги. Той считал и не рядко е говорил за това, че изучаването на „Илиада“е добро средство за достигане на военна доблест.

Има още едно свидетелство за това, доколко Александър ценил високата наука, вследствие на което един път между него и Аристотел възникнало малко недоразумение, интересно с това, че в него се споменава едно от писмата на Александър до Аристотел. „Александър очевидно не само усвоил учението за нравствеността и държавата, но се и приобщил към тайните на по-дълбоките учения, които философите наричали „устни“ и „скрити“ и не им придавали широк отглас“. Намирайки се вече в Азия, Александър разбрал, че Аристотел публикувал някои от тези учения в книги, и му написал открито писмо в защита на философията, текста на което гласи: „Александър на Аристотел желае благополучия! Ти постъпи неправилно, публикува учения, предназначени само за устно преподаване. С какво ние ще се отличаваме от останалите хора, ако тези учения на които ние бяхме възпитани, станат общо достояние? Аз исках да превъзхождам другите не само с могъщество, колкото със знания за висшите неща. Бъди здрав“. Успокоявайки уязвеното честолюбие на Александър, Аристотел се оправдава, твърдейки, че тези учения макар и публикувани, все едно не са публикувани. Действително, съчинението за природата е било още в самото начало предназначено за образованите хора, и съвсем не е годно нито за преподаване, нито за самостоятелно изучаване.

Твърде характерно е и това обстоятелство, че Александър се отнасял добре не само към Аристотел, но и към тези хора, които Аристотел почитал и за които разказвал на своя царствен ученик.

Веднъж Александър се задържал за няколко дни в малоазийския град Фаселида и разбрал, че там има статуя на известния ритор Теодект. Теодект бил ученик на Платон и Сократ и дори на самия Аристотел. След обилна гощавка Александър се приближил до тази статуя и нахвърлил към нея т.е. към пиедестала и множество венци. Плутарх по този повод казва: „Така забавлявайки се, той отдал дължимото уважение на човека, с който се запознал благодарение на Аристотел и на заниманията си с философията“.

Възпитанието, което Александър получил благодарение на Аристотел, било достатъчно основателно. То проникнало в самите дълбочини на личността на великия завоевател. Във всеки случай Аристотел написал за Александър книга за това, как трябва да се царува и как е необходимо за царя да бъде добър; и ето редакцията на Александър за тази книга: „Днес аз не съм царствувал, нали аз никому не съм направил добро – говори някой път Александър“.

При строго критично отношение към свидетелствата на древните не трябва да се твърди с голяма увереност, че Аристотел е бил единственият възпитател на Александър.

Понеже Александър се е родил в 356 г. пр. Хр., то към времето на поканването на Аристотел в двора т.е. 343-342 г. пр. Хр., на Александър е текла 14 година. В тази възраст у наследника на цар Филип, вече се появили властни привички, превъзпитаването на които вече било много трудно. Главното се заключава в това, че всички сведения за възпитанието на младия царски син от Аристотел се отнасят към твърде късното време не по-рано от 1 век сл. Хр..

Ако от по-ранните историци се обърне внимание към по-късните, то Плутарх, преди да посочи Аристотел, споменава още двама други възпитатели на Александър-Леонид, който бил родственик на Олимпиада-майката на Александър и Лисимаха от Акарнания. А Аристотел като възпитател на Александър, Плутарх споменава едва на трето място. Вероятно, че не малко значение за Александър е можел да има и Ксенократ, на който даже е било поръчено да напише ръководство за царската власт. Ако това е било така, то възниква въпросът, не са ли били Аристотел и Ксенократ конкуренти при македонския двор, понеже и двамата били ученици на Платон и едновременно напуснали Академията, при това заедно тръгнали на север?

Квинтилиан директно съобщава, че главният учител на Александър съвсем не бил Аристотел нито Ксенократ, а споменатия вече Леонид, на който Квинтилиан приписва отговорността за многото недостатъци в характера на Александър, появили се в него впоследствие.

Климент Александрийски обяснява избухливостта, жестокостта и другите недостатъци на Александър именно от възпитанието му при Леонид, не споменавайки за Аристотел.

Фактите взимащи под съмнение главната роля на Аристотел като наставник в живота и съдбата на Александър, не трябва да се отхвърлят веднага и категорически в полза на други антични сведения за близките отношения между Аристотел и Александър. Да се отхвърля въздействието на Аристотел върху Александър в пълнота не трябва. На ученичеството на Александър и влиянието на Аристотел настояват такива крупни антични писатели, като Дионисий Галикарнаски, Ератосфен, Квинтилиан, Плутарх, и Дион Хризостом, а особено Диоген Лаертски. Обаче да се превъзнасят отношенията на двамата велики мъже до степен на някакъв абсолютен идеал също не трябва. Накрая необходимо е да се счита също и с възможна недостоверност много идващи още с античността известия с честата им неяснота и непълна доказуемост. Плутарх в биографията на Александър привежда различни имена във връзка със слуховете за отравянето на Александър. Такъв слух се носел от цар Антигон, бивш военачалник на Александър. Този въпрос се обсъжда от такива видни историци и писатели на древността като Плиний, Ариан, Дион Касий, византийския историк от ХІІ век Зонара. Говорели също, че отровата била изпратена от Антипатром по съвет на Аристотел. И даже наричали свойствата на тази отрова, която била съставена за Александър като че ли за подстрекаване на Аристотел. Отровата се приготвяла от ледена вода, стичаща се на капки от някаква скала в близост да аркадския град Нонакрида, съхраняваща се само в магарешко копито, понеже такъв друг съд не може да издържи нейната лютина /хапливост, язвителност/. Плутарх предполага, че за болшинството от тогавашните писатели, всичко това е представлявало една измислица.

Съвършено да не вярваме на такива сериозни писатели като Плиний Старши, Ариан или Дион Касий по никакъв начин не можем. От друга страна чудовищността на самия този факт за отравянето на Александър от Аристотел неволно принуждава да се подложи на съмнение истинността на такъв ред съобщение.

Аристотел бил, освен всичко останало, лекар и ботаник и кой освен него е можел да приписва от подобен род рецепти за отравяне? От

всички тези размишления остава едно твърде неприятно усещане на недоговореност, неспоразумение, когато е възможно да се каже нито просто „Да“, нито просто „Не“. Някаква чудовищна история, несъмнено тук е скрита. Но каква?

Някои историци и филолози говорели, че тази измислица е можела да има само политически смисъл, тъй като наследниците на Александър дълбоко враждували помежду си и могли да съчиняват един на друг най-невероятни клевети.

В отношенията между Аристотел и Александър имало сериозни разногласия, в това число свързани с политиката на Александър на Изток.

Работата е в това, че Аристотел без да гледа на широтата на своите философски възгледи, си останал до края на своя живот грък, не признавайки варварите за настоящи хора, и дълбоко почитал изконните /кореняшките/ гръцки обичаи. Що се отнася до Александър, то при цялото негово уважение към всичко гръцко той никога не е могъл да признае варварите, лишени от човешко достойнство. Напротив, той даже считал за своя историческа мисия да обедини гърците и варварите в едно цяло. Всички тези въпроси за национално-политическите различия

на Аристотел с Александър се усложнявали и затова, че Александър осъществявал така да се каже гръко-варварско единство в своя живот. Малко е даже това, че Александър веднъж се разпоредил да обучава над 30 000 варварски момченца на гръцка грамотност и владеене на македонско оръжие. Александър, както е известно, е бил човек твърде избухлив, а и в последните години от живота си подозрителен. Когато неговият другар Клип възразявал против въведените в двора обичаи, характерни за източните деспоти, царят толкова се разгневил, че убил Клип на място с копие. Най-много от всички за това пострадал самият Александър. Той ридал цяла нощ за направената постъпка и никой не можел да го успокои. Тогава довели при него Демокритовия ученик Анаксарх и родственика на Аристотел Калисфен. Аристотел изпратил Калисфен в лагера на Александър в качествата на негов секретар, и трябва да се предполага с благородни цели.

Калисфен бил родом от град Олинфа, бивша афинска колония. Олинф три пъти през 349 г. пр. Хр. искал помощ от афиняните против Филип. Но те били твърде слаби. За да предразположи в своя полза Олинф, Филип даже му отдал съседната Потидеа. Но и след това Олинф продължавал да се съпротивлява и бил взет от Филип през 348 г. пр. Хр.. Градът бил разрушен до основи. Тогава Калисфен бил на около 12 години. Той бил не само родственик, но и голям почитател на Аристотел. Известно е, че Аристотел обучавал Калисфен на история, внедрена му била любовта към Фукидиду и въобще направил от него твърде образован историк и ритор. Калисфен бил секретар на Аристотел

в продължение на известно време и му помагал при съставяне на исторически съчинения.

Аристотел и Калисфен се разделили само през 335 г. пр. Хр., когато Аристотел се върнал завинаги в Афина. Калисфен останал при Александър. Известно е, че те били колеги от обучението си при Аристотел. Но и след заминаването на Аристотел в Афина Калисфен не прекратил отношенията си с него, изпращайки на своя учител различни научни материали, особено от зоологически характер. Аристотел от своя страна чрез Калисфен се надявал да поддържа връзка с Александър.

Но да се върнем към епизода с Клит.

Калисфен се обърнал към царя с твърде кратки и ласкави думи. Обаче Александър въпреки това не го обичал и не се стеснявал да го порицае и то доста сурово. Заедно с това близостта на Калисфен с царя и безупречността на неговата репутация извикала голяма завист.

И ето настъпил момент, когато Александър започнал да го счита за свой враг.

Когато веднъж по време на пир по молба на царя Калисфен произнесъл блестяща ред в защита на Македония, така че всички присъстващи не само аплодирали, но и хвърляли своите венци към него, тогава царят му заповядал да произнесе реч против македонците. И Калисфен произнесъл тази реч с такава страст, че Александър почувствал в него неговия най-зъл враг. Той казал, че Калисфен показал не толкова силата на своето красноречие, колкото силата на своята вражда към македонците. Злото чувство на Александър се засилило още и от това, че Калисфен тръгвайки от пира, няколко пъти произнесъл по адрес на царя известните думи на Гомера: „Умря Прокъл несравнено от тебе с най-превъзхождаща смъртен“./“Илиада“, ХХІ, 107/

Това било намек за това, че Александър е смъртен, ако умирали по-добри от него герои.

Такива постъпки възбудили ненавист не само в самия цар, но и в много приближени, които започнали да клеветят Калисфен в подстрекаване на младежта против царя. Затова, когато бил разкрит заговора на македонската младеж против  Александър  / 327 г. пр.  Хр. /  и когато никой от заговорниците даже под страшните опити не посочил Калисфен като съучастник или организатор на заговора, Александър без малко да екзекутира философа, но вече бил обявил, че ще накаже не само Калисфен, но и тези които са го изпратили, и тези които приемат в

своите градове заговорници против царя. В своите заплахи Александър несъмнено намеква и за Аристотел. За смъртта на Калисфен през пролетта на 327 г. пр. Хр. се говори различно. Едни – че Александър

заповядал да го обесят, други – че той умрял след тежки страдания в затвора в продължение на седем месеца.

Конкретно съобщение за реакцията на Аристотел по повод смъртта на Калисфен няма, макар че за това събитие на него му било разказано от човек, пристигнал от лагера на Александър. Но твърде вероятно е, че още в древност възникнали упорити слухове за това, че Аристотел участвал в отравянето на Александър именно заради Калисфен.

Цялата трагедия на тези десетилетия в историята на Гърция се състояла в това, че болшинството от гръцкото население все още продължавало да живее със старите просветно-демократически, перикловски идеали. Тиранията в Древна Гърция решително проклинала всички, и преди всичко Платон и Аристотел. Гибелта на Калисфен лишила гърците от всякакви илюзии на относително просветна и хуманна природа във властта на Александър и принудила да видят в него източния деспот, жестокия и безчовечен, утвърждаващ своята власт

в безкрайни кървави престъпления. Калисфен станал мъченик, отдал своя живот за свободата и човешкото достойнство, което също така не отдавна, в епохата на гръко-персийските войни, удържало върха над кървавата, аморално-варварска източна тирания. След гибелта на Калисфен всички просветени илюзии относно македонското владичество един път завинаги изчезнали. И ако все още някой продължавал да възхвалява Александър то е само заради безкрайно малодушие.

Трябва да се обърне внимание на един важен въпрос, а именно на тази оценка, която дава Аристотел за различните народи. Ако се спрем на най-главното ние ще бъдем поразени от широтата на неговите възгледи и от неговите чисто гръцки симпатии. Във своята политика той пише: „Народностите, обитаващи в страните със студен климат, на север от Европа, са изпълнени с мъжествен характер, но интелектуалния живот и художествените интереси в тях са малко развити. За това те по-дълго ще съхранят своята свобода, но не са способни към държавен живот и не могат да владеят своите съседи. Обратно, народностите, населяващи Азия са надарени с ум и владеят художествено изкуство, но не им достига мъжественост, затова те живеят в подчинение и в робско състояние. Елинският народ обединява в себе си най-добрите природни качества на едните и другите.

На първо място Аристотел е имал твърде малко исторически материали, за да съди за северните народи, и им приписвал едно качество, напълно понятно за него, а именно качеството на народите,

принудени да се борят за своето съществуване в обкръжението на суровия климат.

Разсъжденията на Аристотел за азиатците са малко по-реалистични, доколкото културно-историческия живот на Азия му била известна. Науки и изкуства на Изток е имало не по-малко и не повече отколкото на Запад. Що се касае за подчиненото и робско състояние, то Древния Изток действително се отличавал с тези качества много повече отколкото Европа в лицето на Древна Гърция, която от рано започнала да проявява в пълнота определени зачатъци на демократически мисли.

Аристотел добре знаел историята на гръцкия народ и въобще бил твърде умен социално-исторически наблюдател. Древна Гърция не била като една голяма държава. Всеки не голям град претендирал за самостоятелна и напълно обособена държавност. Като държава е могъл да бъде само полиса, града, в който всички се познават, виждат и всяко съвместно предприемане се обсъжда и извършва. Приведената по-горе „Политика“ на Аристотел показва, че такава раздробена страна може да процъфтява само под водителството на умен и сериозен човек.

Такъв човек Аристотел в много отношения могъл да намери в Александър. Но да си представя Александър като безусловен идеал той никак не е можел. Той добре е знаел всички интриги при македонския двор и всички негови кървави ужаси. Александър бил умен и образован човек, любител на науката и изкуството, който действително е научил много от Аристотел. Но много пиел в последните години от живота си и умрял след няколко пиянски нощи, слабеейки от ден на ден. Цицерон в своя трактат „За задълженията“ твърди: „Синът на македонския цар Филип, несъмнено го е надминал с подвизи и слава, но с достъпност и доброта Филип, доколкото аз знам, превъзхождал сина си. По такъв начин, бащата винаги бил велик човек, а синът твърде често-глупав“.

Несъмнено Александър имал твърде високо мнение за себе си. Тук възниква твърде трудният за историците въпрос, а именно какво е отношението на Аристотел към Александър. Аристотел бил поразен от това, че Александър обявил себе си за Бог, защото жреца на египетския бог Амон-Ра, който между другото гърците отъждествявали със Зевс-Гелиосом, му казал, че Амон счита Александър за свой син.

Провъзгласяването на Александър за син на Амон в Египет се свързало с ред чудесни произшествия. Направлявайки се към този храм, Александър и неговите спътници вървели през пустинята.

Твърде описателно е следващото разсъждение на Плутарх: „…ако Александър поставил пред себе си някаква цел, да го удържиш било

невъзможно. Съдбата, покровителствуваща неговата устременост, го правела упорит“.

Разбира се това било не само от упорството в характера му, но също и от огромната политическа значимост за обожествяването му на цар. Възможно е Александър първоначално да не е поставял целите на обожествяването, а да е отишъл при този знаменит оракул за потвърждаване на необходимостта от поход в Персия и за утвърждаване на факта за персийско участие в заговора против баща му Филип.

Такова второ потвърждение Александър не получил. Но затова пък оракулът не само потвърдил необходимостта от поход, но го обявил за бог подобно на Дионисий. Идеята за световна империя на Александър Македонски не се осъществила. След неговата смърт империята му бързо се разпаднала. Едва от ІІ век пр. Хр. започва по чудесен начин да се уголемява Римската република, встъпила в управление от времето на Август /І век пр. Хр.-І век сл. Хр./.

По такъв начин, ако хвърлим поглед на историята на древния свят в цялост, то обожествяването на Александър съвсем няма да ни се стори като нещо приказно и фантастично. По-скоро тук можем да видим характерното за античността обожествяване на всички природни сили т.е. пантеистическата ориентировка.

Аристотел наскоро след смъртта на Александър заминал за съседния остров Евбея, където се заселил в Евбейската Халкида. Редица автори като Юстин, Прокопий твърдят, че Аристотел заминал за Евбея заради научни цели – да изучава приливите и отливите на Евбейското море така наречената Еврипа. Според друга версия в Афина Евримедона жрец от висшия порядък предизвикал против Аристотел съдебно дело като го обвинява в нечестие. Оказва се, че Аристотел го обвиняват за този химн, който той съчинил в чест на Гермия, свидетелство за което е надписа на могилата в Делхи. Може да се заключи, че под този вид нечестие на Аристотел са били обвинявани и гръцките демократи, мечтаещи след смъртта на Александър за възстановяване на предишната свобода на Гърция. Великият философ явно се е чувствал в твърде объркано състояние. На него не могли да се доверят македонците и гръцките демократи. Оставало му да бяга там, където е в безопастност и може да се отдаде изцяло на философията и да продължи своите ликейски занятия. Но къде е могъл да избяга? Демосфен, Гиперид и други вождове в борбата за независимост на Гърция били принудени да

се укриват. Но после се оказало, че единствения начин да избягат за тях е била смъртта.

Може ли да се удивляваме, че съществуват антични свидетелства за това как там в Евбея, Аристотел умрял, приемайки отрова.