Активи и активни операции на банката. Видове активи, структура на активите.

І. Структура на активите.

Съществуват 4 основни групи активи:

1) Налични средства и приравнени към тях – тук се включват: банкнотите и монетите, резервите в ценни книжа, остатъците по сметки в други банки, чекове, платежни документи и др. Обикновено делът на банкнотите и монетите е малък, понеже се правят разходи по охрана и застраховката им и те не носят доход. Поради несъответствие между необходимите и разполагаемите наличности и за да могат да извършват взаимни услуги ТБ създават меджубанкови депозити на виждане в банките – кореспонденти. Относителният дял на тези депозити също не е голям. Наличностите са необходими на една банка, за да може да посрещне своевременно плащания във връзка с направени в нея депозити, с отпуснати кредити, за да изплаща работните заплати на свои служители и т.н. Тази група активи има най-висока ликвидност, поради което държавата в лицето на ЦБ и контролните органи изискват ТБ да държат в наличност определена част от всичките си активи.

2) Инвестиции в ценни книжа – с тези инвестиции ТБ формират своя портфейл от ЦК. Техният дял е по-голям от наличностите, като най-голям е делът на ДЦК. Те могат лесно да се препродават и да се превърнат в ликвидни средства, т.е. имат развит вторичен пазар.

3) Кредити – имат най-голям относителен дял. Разпределението на активите в кредитния портфейл зависи от тяхната доходност, рискове, от кредитната политика на банката и др.

Чл. 29 – ЗБ (закон за банките) гласи:

(1) Предоставянето на кредит, чийто размер надхвърля 10 на сто от собствения капитал на банката, на едно лице или на икономически свързани лица (голям кредит) се извършва с решение на управителния съвет, а когато този размер е над 15 на сто – единодушие.

(2) Големият кредит, отпускан от банка не може да надвишава 25 на сто от собствения капитал на банката.

(3) Общият размер на предоставените големи кредити не може да надхвърля 8 пъти собствения капитал на банката.

(4) Тези ограничения не се прилагат, когато сделката е обезпечена със залог на злато или блокиран при банката депозит във валута или лв., стойността на които по всяко време надхвърля с 25 на сто дължимата сума по кредита и когато кредитите са отпуснати от държавата или са гарантирани от нея.

4)Недвижимо имущество – най-малък дял в активите (помещения, сгради, оборудване).

Чл. 30 ЗБ ”Общият размер на вложенията в недвижими имоти и други МДА не може да надвишава 50 на сто от собствения й капитал. Не се отнася за недвижими имоти и МДА, които банката е придобила от реализация на ипотеки, залози и др. обезпечения с цел предпазване от загуби в банковата дейност, при условие че те бъдат прехвърлени в срок от 2 години от придобиването им.

ІІ. Методи за управление на активите:

Основно значение за управлението на активите има формирането на портфейла от ЦК и кредитния портфейл. Главният проблем при управлението на активите е разрешаване на дилемата “ликвидност – печалба”. ТБ трябва да бъдат печеливши, да осигуряват доход. Това ги кара да влагат паричните си капитали в активи, които са най-доходни. Често обаче такива активи носят и голям риск. От друга страна, банките трябва да поддържат достатъчно ликвидни средства, за да посрещат задълженията си. Но понеже ликвидните (наличните) средства не носят доход възниква необходимостта да се поддържат достатъчно ликвидни средства за да посрещат задълженията си.

При разпределението на активите по видове банките не са съвсем свободни – те срещат ограничение от различен характер. Такива са например юридическите ограничения, част от депозитите банките трябва задължително да държат в наличност и др. Банките се стремят да спечелят доверието на своите клиенти, да си извоюват престиж.

Методи.

1. Метод на общия фонд от средства. Това е най-простия метод. Неговата идея е да се обединят всички ресурси, (в) с които банката разполага и да разпределят между отделните видове активи, без да взимат в предвид откъде идват средствата в даден актив.

Ресурсите на банката се разпределят в следните активи:

а) първични резерви – тяхното формиране е първа задача на банката. Тези резерви имат функционален характер и не фигурират явно в баланса на банката. В тях влизат активи, които могат незабавно да се използват за връщане на депозитите и отпускане на кредити. Те са основен източник на ликвидни средства за банката, поради което имат най-голяма степен на ликвидност. В първичните резерви се включват статията на актива “Наличност и приравнените към тях”.

б) вторични резерви – те също имат функционален характер и включват високоликвидни некасови активи носещи доход. Могат максимално бързо и с малък риск от загуби да се превръщат в налични средства. Основното им предназначение е да попълват първичните резерви;

в) кредити – те са основна група активи. Съставянето на кредитния портфейл е важно, защото кредитите носят най-голяма част от дохода, който формира банковата печалба;

г) други ЦК – това е портфейлът от ЦК носещи доход и допълващи вторичните резерви. Тук се включват дългосрочните ЦК;

д) сгради и оборудване – имат най-малко значение.

Вижда се, че при първия метод банката в еднаква степен спазва принципите за ликвидност и доходност, поради което се счита че дилемата “ликвидност-печалба” фактически не се решава. Не се взима в предвид различията в изискването за ликвидност при депозитите на виждане, срочните и спестовните депозити и при собствения капитал.

2. Метод на разпределение на активите. В самата ТБ се разграничават отделни “банки”. Това са:

– банка за депозитите на виждане;

– банка за спестовните депозити;

– банка за срочните депозити;

– банка за собствения капитал;

Тези банки са центрове, в чиито рамки се определя как да се пласират средствата от гл.т. на решаване на дилемата “ликвидност – печалба”. Най-голяма част от депозитите на виждане се насочва в първичните резерви, останалата във вторичните и малка част в краткосрочните кредити. Така се взима под внимание фактът, че при тези депозити изискването за ликвидност е най-силно. Спестовните и срочните депозити имат сходен режим, изискването за ликвидност при тях е по-слабо и затова се насочват главно за кредити и инвестиции в ЦК. Най-слабо е изискването за ликвидност при собствения капитал, затова той се пласира главно в сгради и оборудване и по-малка част в дългосрочни кредити и ЦК с по-ниска ликвидност.

Предимство на този метод е че не се държат излишни ликвидни средства и така се освобождават повече средства за влагане в доходоносни активи, което води до нарастване на дохода и до печалба. Същевременно методът има и недостатъци. При него се предполага, че за депозитите на виждане е характерно най-голямо движение на пари (теглене и влагане). При този метод се предполага също, че източниците на парични средства са независимо от това как се използват съответните средства. Наблюденията показват, че когато един вложител прави повече депозити в една банка той се обръща по-често и за кредити към нея. Също така както в депозитите, така и в кредитите може да има циклични и сезонни колебания.

3. Метод, базиращ се на задача от линейното програмиране. Активите могат да се управляват и чрез оптимизиране и въз основа на задача от линейното програмиране. Оптимизационните модели дават възможности за имитация. При промяна на ограниченията, връзките и други елементи на модела се използват различни решения (варианти) между които може да се направи избор. По тези модели трябва точно да се формулира целева функция каквато може да бъде например максимизиране на доходите (печалбата), минимизиране на разходите и др. по принцип целта на управлението на активите е те да се пласират така, че доходът от тях да бъде максимален, но естествено при спазването на някои ограничения. Този метод се оценява като по-добър и по-точен, но в крайна сметка решение за операциите на ТБ взима нейното ръководство на базата на цялата информация, с която разполага, изхождайки и от други съображения, невключени в модела.

Теория на търсенето на активи (теория за избора на портфейл).

Теорията за търсенето на активи се използва при изучаване проблемите на парите, банковото дело и финансовите пазари. Тя се занимава с факторите, определящи търсенето на активи (парични, финансови и реални активи). Нарича се още теория за избора на портфейл, защото на тази база икономическите агенти формират и управляват своите портфейли с активи. Основно значение имат факторите богатство, очакван доход от актива, риск и ликвидност на актива.

Когато расте очакваният доход от даден актив ще расте и неговото търсене, и обратното, при намаляване на очаквания доход. Между очакваната доходност и търсенето на даден актив има права връзка.

При увеличение на риска от държането на един актив, ще намалява неговото търсене и обратно, когато този риск намалява неговото търсене ще расте. Рискът е свързан с платежоспособността на длъжника по повод на изплащането на главницата и лихвата по дълга. Следователно между риска и търсенето на активи има обратна връзка.

Ликвидността на актива също влияе на неговото търсене. Един финансов актив нормално се купува с цел на падежа да се получи обещания доход от него. Може да се наложи обаче актива да бъде продаден преди падежа. Тогава за купувача е важно той да продаде този актив срещу пари, т.е. дали и в каква степен активът е ликвиден.

При формирането и управлението на портфейли с активи е важен принципа на диверсификация, т.е. за включване в портфейлите на активи с различни характеристики, което позволява да се намалят рисковете и се оптимизира доходността.

Структура на активите.

В следващата схема активите са композирани според степен на ликвидност в низходящ ред – от най-високата степен към най-ниската. Касовите наличности и вземанията от банки включват оперативни наличности. Лихвоносните депозити представляват сметки при други банки, по които се зачислява лихва и могат лесно да се превърнат в парични наличности.

Предоставените на банки “фед-фондове” са еднодневни операции, при които банките, разполагащи с наличности и вземания от банки, надвишаващи оперативните им потребности и изискванията по задължителните резерви ги заемат на други банки, като прехвърлят депозитите при своите кореспонденти чрез Федералната резервна система към банките, които не могат да изпълнят изискванията по задължителните резерви. На следващия работен ден се извършва обратната операция – банката-длъжник превежда заетата сума заедно с лихвата за един ден като цена на използвания ресурс.

Баланс

Активи  Предходна година         Текуща година

Наличност и вземания от банки. Лихвоносни депозити в банки. Продадени фед-фондове и ЦК, закупени по условията на репо сделки. Оборотни активи. Инвестиционни ценни книжа. Вземания по кредити и финансов лизинг. Минус: Провизии за загуби по кредити. Нетна стойност на вземанията по кредитите и лизинга. Нетна стойност на сгради и оборудване. Вземания от клиенти по акцепти. Вземания по натрупани лихви.

Банката купува и продава ЦК, като генерира печалба на базата на спреда, формиран от разликата в покупната и продажната цена.

Инвестиционните ЦК са краткосрочни, средносрочни и дългосрочни вложения в ЦК. Краткосрочните ЦК осигуряват на банката ликвидност, необходима да посрещне тегления на депозити или търсене на кредити. Средносрочните и дългосрочните ЦК формират база за приходите на банката, а задълженията на политически групировки дават възможност да се определи реалния доход.

По-голяма част от кредитите са обект на т.нар. риск “делкредере”, т.е. изпадане на заемоискателя в невъзможност да изпълни условията по кредита. Оценките за потенциалните загуби се изчисляват по отчетни периоди. Общата сума на оценените загуби служи като основа за формиране на провизиите за загуби по несъбираеми вземания.