Премиерът отправи пожелание за здраве и успехи на всички славянски народи и призова българите да помнят делото на светите братя Кирил и Методий.

Същия ден, в църквата „Св. Георги” ще се извърши молебен за здраве и благоденствие на военнослужещите от Българската армия.

Началото на церемонията в Гербовата зала е в 15.30 ч., а на молебена в църквата „Св. Георги” е в 16.30 ч. на 5 май 2010 г.

]]> http://svyat.com/%d1%86%d0%b5%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%be%d0%bd%d0%b8%d1%8f-%d0%bf%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b8%d0%b7%d0%b2%d0%be%d0%b4%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d1%84%d0%b8%d1%86%d0%b5%d1%80%d0%b8/feed/ 0 http://svyat.com/%d0%bc%d1%8a%d0%b6-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b0%d0%bb-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b8-%d0%be%d1%82-%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba%d0%b2%d0%b0-%d0%b2-%d0%ba%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b8%d0%bc/ http://svyat.com/%d0%bc%d1%8a%d0%b6-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b0%d0%bb-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b8-%d0%be%d1%82-%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba%d0%b2%d0%b0-%d0%b2-%d0%ba%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b8%d0%bc/#comments Sun, 25 Apr 2010 11:47:01 +0000 свят http://svyat.com/?p=43941 Мъж, откраднал пари от църква в Кричим, бе заловен от полицията. Вчера в РУ-Стамболийски бил получен сигнал от игумена, че от храма на манастира са откраднати 50 лева от непознат мъж. В резултат на извършените полицейски действия заподозреният в кражбата – Г.Д./46г./ от Кричим, е заловен.
Три жени и двама мъже са заловени в Пловдив при специализирана полицейска операция на служители от сектор “Криминална полиция” и Шесто РУМВР. Около 21 часа в жилище на ул. ”Възход” били задържани 28-годишната М.М., 36-годишната П.А., 50-годишната П.А., И.А./54г./ и М.А./30 г./ със 7.8411 грама хероин.
Същия ден полицаи от Пето РУ са заловили в ж.р. ”Тракия” Н.А./20г./ с три пакетчета марихуана с общо тегло 1.277 грама.
Още един мъж е задържан с дрога този ден. Около 16.30 часа на пътя Пловдив-Белащица при проверка на лек автомобил “Пежо” полицаи от Първо РУ са намерили в колата 0.0976 грама хероин и таблетка, съдържаща клоназепам.

По време на срещата посланик Петров изказа признателност и благодарност за благосклонното отношение към Българската православна община в Лисабон и за предоставената ни от Римокатолическа църква в Португалия възможност да ползва неин храм, в който български свещеник извършва богослужения. Същевременно посланик Петров отправи настоятелна молба до Негово Високопреосвещенство кардинал – патриарх Поликарпо да разгледа с присъщата му и всепризната добронамереност възможността да бъде предоставен на Българската православна община в Лисабон неработещ църковен храм за богослужебните нужди само на нашата общност и  за целта му връчи писмо в този дух.

Негово Високопреосвещенство кардинал – патриарх Жозе Поликарпо сподели, че този въпрос стои на вниманието на църквата в Португалия и ще се търсят възможности за неговото положително разрешаване.

На състоялия се разговор присъства и Негово Благовейнство протойерей Гоце Христов – представител на Българската православна църква в Португалия.

Той допълни, че според решението Българската църква „Св.Стефан“, намираща се в квартала Фатих и позната още като Желязната църква,  ще бъде реставрирана съвместно от Истанбулска голяма община и Валийството. Църквата се намира на Златния рог, между кварталите Балат и Фенер и принадлежи към Българската екзархия.

В началото на церемонията на площад „Народно събрание“ бяха посрещнати знамената-светини на българската бойна слава – сред тях и копие на Самарското знаме.

На церемонията присъстваха вицепрезидентът Ангел Марин, председателят на Народното събрание Цецка Цачева, министър-председателят Бойко Борисов, министри, депутати, висши военни, представители на Българската православна църква и на Главното мюфтийство, дипломати, военни аташета, много граждани.

В словото си българският държавен глава изрази признателността си към хилядите войни от различни националности, загинали за свободата на България, както и към интелектуалния елит на Европа, обявил се в подкрепа на българското национално-освободително движение.

Президентът Първанов подчерта решителния принос на делото на Паисий Хилендарски, Георги Раковски, Васил Левски и Христо Ботев, на апостолите на Априлското въстание и подвигът на опълченците за освобождението на България. Те доказаха, че българският народ не се е примирил, че той се пребори, не просто преживя робството. Пребори се за своята свобода и показа, че е узрял за независимост, за самостоятелно и модерно развитие, заяви българският президент.

Георги Първанов посочи също така, че най-големият урок, завещан ни от Апостола на свободата Васил Левски е, че ние, българите, успяваме тогава, когато сме обединени в своите задружни сили. Той подчерта, че в първата българска народна конституция – “Наредата” – се изисква всички да спадат под един и същи закон, т.е. законът да бъде прилаган еднакво към всички, без разлика на положение в йерархията, в институциите.

Президентът отбеляза и необходимостта днешните политически лидери да потвърдят ангажимента си към борбата за социални промени. Казвам го, защото днешните европейски лидери може би повече от всякога са твърди и категорични в своите социални ангажименти, когато става дума за преодоляването на безработицата в условията на кризата, когато става дума за борбата с бедността, впрочем 2010 г. е годината на борбата с бедността.

По-късно държавният глава и г-жа Първанова бяха домакини на традиционния прием по повод националния празник в Националния исторически музей в резиденция “Бояна”.

В словото си президентът Първанов изтъкна, че Трети март е признат от българския народ за негов национален празник далеч преди да бъде записан от държавните институции в официалните документи. Държавният глава посочи, че българският народ духовно се беше освободил далеч преди руските освободителни войски и българските опълченци да прекосят дунавската ни граница и че тази духовна свобода се дължи на движението за новобългарска просвета и съпротивата на Българската православна църква.

Георги Първанов заяви, че днес страната ни има своя исторически шанс да реализира идеалите на българските възрожденци и да ги изпълни с ново съдържание, чрез утвърждаването на достойното място на България в Европейския съюз. Един от големите уроци след Освобождението е, че апостолите на българското съпротивително движение водеха битка срещу една империя, а не срещу един или друг етнос и нация. Техният стремеж беше да съединят усилията на всички, без разлика на етнос, религия, пол, възраст. И урокът на тази толерантност трябва да бъде прочетен и сега по модерному, по европейски, подчерта президентът. Той добави, че това послание днес отправяме и към нашите съседи. Заедно бихме могли да постигнем много повече по нелекия път към приобщаването на всеки един от балканските народи към Европейския съюз.

Каролннгското изкуство е представено и чрез много миниатюри, с които се украсявали евангелията, псалтирите и другите църковни книги. Запазен е Утрехтекият псалтир, в ми­ниатюрите на който има много жизненост, постигната чрез свободно положената експресивна линия и подчертания вътрешен живот в някои от изобразените фигури. С такива миниатюри са украсявани и богослужебните книги на феодалната аристрокрация.

Романското изкуство обхваща XI и XII век. То започва в края на Х век в Ломбардия. Южна Франция, Испания и други страни и се изявява главно в архитектурата, и то църков­ната. Църквите - еднокорабни и трикорабни базилики  се строят от ломен камък.

През XI век настъпва зрелият период в развитието на романското изкуство и тогава започва строеж на големи църковни сгради, които се отличават със свои особености в различ­ните страни, даже и в различните области. Едни от най-хубавите паметници на романската архитектура са катедралните църкви в Шпаер н Вормс (Германия), в Дърхам (Англия), в Клюни и Кан (Франция), прочутата църква с наклонената кула в Пиза и др.

През XII век започва строеж и на големи феодални замъци с високи кули, издигани на определени стратегически пунктове и предназначени за отбрана и убежище при вражески на­падения. Често тези замъци се издигат и в градовете и са символ на мощта на феодала. Такъв замък има в Залцбург (Австрия), в Чорщин (Полша), в Чехия, в Германия и другаде. Со­циалните противоречия, характерни за робовладелския строй, съществуват и при феода­лизма с тази разлика, че вместо робовладелци сега има феодали, а вместо роби закрепостени селяни, чиито права не са много по-големи от тези на робите. Засилва влиянието си и църквата, която от спасителка на човешката душа се превръща в мощна държавна организа­ция. Тя често дели властта с императори и крале, а понякога взема и надмощие над тях. Цър­квата участвува активно в потискането и експлоатацията на народните маси. Изкуството е подчинено на феодалната държава и църквата. Папа Григорий Велики изказва мисълта, че изкуството може да стане свещено писание за неграмотните. Цялото средновековно изкуство носи църковен характерът. То се твори главно в манастирите и църквите. Мана­стирските игумени и управи са и меценати на изкуството.

В романското изкуство се сливат местните традиции с влиянията на средновековния Из­ток (Византия, Сирия), а към тях се прибавя и интересът към античното изкуство и по-спе­циално към архитектурните паметници на Древния Рим, откъдето идва и името «романско», Но общо романското изкуство носи много свое а не може да се нарече компилативно. То отра­зява характерния за западната църква ритуал и взема целия л художествен реквизит. В 1054 г. става окончателното разделяне на църквата на източна и западна. Двете църкви се отличават значително една от друга по догматика и по естетически концепции. В източната църква главна роля играе живописта. В западната църква стенописите заемат по-малко място в сравнение със скулптурата, която покрива и външната фасада на храма, изпълва и вътрешното пространство с многобройни образи на небесни жители. Романското изкуство за първи път създава човешки изображения и цели композиции в стъклописа, който също става характерен за западната църква.

В романското изкуство скулптурата покрива почти всяка свободна плоскост. Създава се така нареченият повествователен капител, покрит с многофигурни композиции, а водосточните улеи се украсяват със странни чудовища. Скулптура покрива и фасадите на църквите – тимпаните над вратите, арките и стените.

Художественото ниво на романските релефи е далеч от това на античните. Те са наивни до степента на детското творчество, но имат и неговата експресивност, което е най-голямото качество на романската скулптура. Диспропорционираните фигури с големи глави и ръце, с тела, несъразмерни за главата и крайниците, са изпълнени с религиозен екстаз, скръб или душевно вълнение, а погледът на големите очи е отправен някъде в пространството. Чрез релефните изображения са разказани цели откъси от евангелието и библията. Изковани от бронз, те покриват вратите на църквите и са разбираеми за средновековния човек, скован от църковната мистика и схоластиката, които недопускатда проблесне научна мисъл. В тази епоха на мрак блестят само рицарските шлемове и ризници. Романското изку­ство може да се сравни с нашата народна каменна пластика, която незнайни майстори – самоуци оставиха като украса на чешми, църковни врати и стени.

На романското изкуство се дължи възвръщането на статуарната скулптура, изоставена в продължение на едно хилядолетие от християнската религия. Една от най-старите романски сгатуи е «Христос на ослицата» (Берлин). Тя също носи наивитета на релефните изображения. На романските скулптори е чужда идеал из аци ята на образите както в релефите, така и в статуарната скулптура. Те стигат до най-дребните детайли, чрез които подчертават душевното състояние на изобразяваните лица. Разпънатият Христос например за тях е човек, който е издъхнал като всеки обикновен простосмъртен  лицето и тялото са свити от физическа болка.

Чрез тази скулптура, която се свързва много добре с архитектурата, романските архи­текти и скулптори разкрасяват сградата, придават й по-тържествен и внушителен вид. Архи­тектурата постепенно излиза от първия стадий на романския стил, когато се гради отломен камък. В различните страни на Запад се създават скулптурни школи.

В романската скулптура се забелязва връщане към характерния за изкуството на Египет и на Древния Изток мащаб на отделните фигури в изображението. Едно пт най-зрелите пости­жения на романската скулптура е западният портал на катедралата в Шартр (Франция. Стройните тела на светци и светици продължават ритъма на колоните, а гънките на дрехите падат свободно – вертикално или следващи движението на тялото. Лицата са спокойни, за­мислени и техните мисли са вън от реалния свит. Моделировката е мека, формата ясна. Без да се приближават ни най-малко до художественото ниво на кариатндитеот Ерехтейона, тези скулптурни фигури са наситени с красота и тяхното емоционално въздействие е силно.

В Германий романската скулптура е представена с порталите на катедралата в Хилдес-хайм, на Аугсбургската катедрала и др. Германската романска скулптура е характерна с по-малка претрупашст на композицията в сравнение с френската.

В миниатюрата романските художници се връщат към египетските похвати в разполага­нето на фигурите; те не се стремят към композиционна връзка   и зависимост, а само към хро­нологичен разказ. В романските миниатюри рисунката е наивна, а багрите са малко на брой и с първична сила  синьо, жълто и червено. Липсва полутонът на византий­ската живопис. И в приложните изкуства се създават забележителни произведения. Романското изкуство проникна и у славянските народи, които приеха католицизма Чехия и Полша, но малко паметници са запазени от това време. Заслугата на романското из­куство е, че продължава пластичното начало в ахритектурата,   като   се основава на   антич­ността. То е нов, по-висок етап в развитието на християнското изкуство, а по човечност на изо­браженията е по-напредот античното, което обаче не можа да догони но художествена форма.

В хода на разговорите бяха обсъдени възможностите за съвместна дейност в областта на театъра, музикалното изкуство, литературата, превода, издателската дейност и киното. Ще бъдат подготвени специални споразумения за филмови копродукции и за пряко сътрудничество между оперите в София и Белград. Министър Небойша Брадич изрази желанието на своята страна за сътрудничество и в опазването на нематериалното наследство.
Преди срещата двамата министри дадоха кратка пресконференция в Министерството на културата. Те съобщиха, че ще разговарят с директори на наши театри, за да уговорят общите инициативи за 2010 г. „Народният театър „Иван Вазов” ще играе спектакъла на Александър Морфов „Дон Жуан” в Белград през април”, сподели министърът на културата на Сърбия Небойша Брадич. „За да улесня българските артисти, им донесох превода на пиесата на сръбски”, допълни министър Брадич. Той припомни, че Белградският национален театър гостува през декември в Народния театър с „Фалшификаторът” на Горан Маркович.
„Скромните бюджети няма да попречат на обмена на артисти и културни прояви, на връзките между културните институти на двете страни”, отбеляза министър Рашидов.
По-рано днес сръбският министър на културата разгледа Боянската църква и Националния исторически музей, а вечерта ще гледа новата постановка на Народния театър „Иван Вазов” „Госпожица Юлия”.
В рамките на своята визита в България министър Брадич присъства миналата вечер в Младежкия театър „Н. Бинев” на прожекцията на документалния филм „Чехов по 3. Хроника на едно сбогуване”, посветен на Крикор Азарян.

Близо до град Вирит имало голямо езеро, в което живеел страшен змей, той често излизал и много хора ставали негова жертва. Когато пък доближавал градските стени дъхът му отравял онези, които били на близо и го вдишвали. Гражданите се опитвали да се преборят със звяра неведнъж, но нямали успех.

Така един ден те решили да помолят техния владетел за помощ, той пък от своя страна издал заповед, с която разпоредил всеки ден да предават на змея по едно от децата си и тъй да да се спасят останалите. Издавайки тази заповед той уверил хората, че когато дойде неговия ред и той ще предаде дъщеря си на чудовището. И така всеки ден отвеждали на брега на езерото по едно от децата си докато не дошъл ред на дъщерята на управителя. Kогато това станало, гражданите поискали от бащата да изпълни думата си.Tой заповядал на детето си да облече най-хубавата си премяна и да отиде на брега на езерото.

Когато змеят излязъл, се появил св. Георги яхнал бял кон и отишъл при девойката.Попитал я защо стои там и плаче, а тя като му обяснила защо е там викала към него да бяга. В този час светецът-воин препуснал към змея и го пробол с копието си.После наредил на момичето да го върже с пояса си и да го завлече в града. Народа, като видял това се разбягал от страх, но св. Георги им заговорил, да не се страхуват, защото Господ Иисус Христос го е изпратил да ги избави от това зло, за да повярват в Него. Подир тези думи светият воин отрязъл с меча си главата на змея, а хората повярвали в Бога и всички до един се покръстили, а те били двадесет и пет хиляди освен жените и децата.

На това място по късно била съградена голяма църква на името на Божията Майка и друга една на името на св. Георги Победоносец. Тук именно станало и друго чудо, при освещаването на този храм избликнал извор с жива вода, която лекувала много душевно и телесно болни.

Привлечени от необичайното място, над 6 000 души се запознаха с паметници на средновековната българска история от столиците Плиска, Велики Преслав и Търновград.

Изложените експонати предизвикаха силен интерес у посетителите. Предметите, заели място във витрините, умело се допълваха от постери, съчетали теренни снимки от последните археологически разкопки, графични идейни възстановки на дворцови и храмови постройки, на важни паметници.

Желанието да бъдат видени в обем отдавна разрушени постройки, от които следите са дори трудно забележими, най-ярко пролича от интереса на посетителите към макет на Кръглата „златна” църква във Велики Преслав (автор арх. Б. Игнатов).

Вълнуващи за публиката бяха ценни паметници като многосъставния златен нагръден кръст-енколпион от Плиска (IX в.) и керамичната икона на св. Теодор Стратилат от манастира „Св. Пантелеймон” при Патлейна (до Велики Преслав) ( Х в.), които често представят българската средновековна култура и изкуство в световни изложби. А иконата „Св. Богородица с Христос” от Несебър (XIV в.), освен с духовното си пречистващо въздействие, напомняше чрез надписа върху златната обкова, че е важно човек да бъде щедър, да уважава и пази сътвореното за общо благо.

Стотици посетители, провокирани от инициативата и експозицията, записаха своите впечатления и пожелания в специално подготвената за това книга. Едно от най-често срещаните пожелания в нея е тези срещи със свидетелства от историята ни да бъдат по-чести.

От декември 2009 г. са одобрени 140 проекта за разкриване на “обществени трапезарии” на стойност 1 870 887 лв. Проектите се реализират на територията на 27 области и София – град в 135 общини. От възможността за получаването на топъл обяд се възползват 11 185 лица. Социалните трапезарии ще продължат да функционират до края на месец март 2010 г.

Мониторингът и проверките на предоставяната услуга, извършвана от Фонд „Социално подпомагане” на МТСП сочат, че проектът е ефективен. Ползвателите на услугата са доволни от нея и тяхното желание е програмата да продължи да работи, уточни министър Младенов. Заместник-министър Валентина Симеонова обобщи, че към момента са обхванати най-уязвимите групи. Средно месечно за продължаването на проекта след 31 март 2010 г. ще са необходими около 450 000 лева, показват извършените разчети на база действащите проекти за обществени трапезарии към настоящия момент.

В България проектът обхваща най-уязвимите групи в 360 населени места, каза изпълнителният директор на Националното сдружение на общините в Р България Гинка Чавдарова, като уточни, че заявките за ползването на услугата са многократно повече като потребностите. Председателят на Управителния съвет на Български дарителски Форум Алексей Христов подчерта, че инициативата е благородно начинание, насочено към хората.

Желаещите да се включат в инициативата могат да получат повече информация от Фонд „Социално подпомагане” на МТСП на телефон 02/9808854.

При Сократ основен постулат – връх на неговата философия е разбирането му за Бога, вярата в Разума, в безусловната висша разумна норма имат своето дефинитивно оправдание и израз в признаването на висшия разум – Бога. В етиката и логиката на Сократ, обаче се открояват изискванията на рационалното познание и поведение. Нерядко цялото значение на Сократ се свежда до установяване на нормативни начала, но най-висшият от неговите принципи, този Идеал, от Който той се е вдъхновявал и на Който е служил, е Идеалът на Съвършенния Разум./Ср. С. Н. Трубецкой, Курс истории древней философии, ч. первая, м., 1912, с.226-227./

Сократ не само, че основава своята етика върху вярата в Бога и божествените закони, но и счита почитането на боговете за едно от най-важните задължения. Като не се задоволява с обикновената вяра в

Божието съществувание, той се стреми да приведе достатъчни основания за това. Човешкият разум, който представлява духовно начало, различно от тялото, е част от универсалния Божествен разум. Последният действа в човека и природата и действията му са добри, разумни и целесъобразни. Съществуванието на идеална цел в нравственото съзнание на човека и съзнание за общите неписани нравствени закони са първото свидетелство за този висш Разум. Освен в своята душа Сократ намира следи от действията му в общата хармония, в стройния космически ред и в целесъобразното устройство на организмите. Този начин поставя началото на теологическото доказателство за Божието битие. Съществуващата целесъобразност в природата говори за битието на безусловно разумно начало. Явленията, в които вътрешната целесъобразност е така очевидна, че не могат да бъдат обяснени като резултат на сляпа случайност или на механическа принципност са най-силно доказателство, че те са дело на Божествения разум. Такива явления са сетивните органи, инстинкта за самозапазване, общата жажда за живот, родителски инстинкт, храненето, съзнанието, реда и красотата на цялото мироздание и др. Теологическото обяснение, което дава Сократ, не само че е вярно, но оказва много благоприятно влияние върху развитието на философската мисъл.

Терминът „богословие“ произхожда от древногръцката философия, от Сократовия ученик Платон и изразява в тогавашното критично, религиозно-философско мислене пътя от мита към Логоса – пътя към разкриване истината за Божественото/1/. Аристотел я определя като „theologike philosophia  респ. като „episteme„ със значение на философско, метафизическо разглеждане и умозрително изследване на съществуващото като битие и е основната тема на т. н. от него „първа философия“ като „учение за Божественото“. „Умозрителните науки са за предпочитане пред всички останали, а учението за Божественото /thelogia/ е с най-голямо предимство пред всички останали умозрителни науки“/2/.

При Сократ основен постулат – връх на неговата философия – е разбирането му за Бога. Вярата в разума, в безусловната висша разумна норма има своето дефинитивно оправдание и израз в признаването на висшия Разум – Бога. В етиката и логиката на Сократ обаче се открояват изискванията на рационалното познание и поведение. Нерядко цялото значение на Сократ се свежда до установяване на нормативни начала, но най-висшият от неговите принципи, този идеал, от който той се е вдъхновявал и на който е служил, е идеалът на съвършения Разум /3/.

По този повод се изказва още Ксенофонт. Сократ не е бързал да146146съобщи на своите последователи формалната способност на словото, на действието или на каквото и да било изкуство. Преди всичко той счита за необходимо да внедри в тях „мъдрост“. Той бил убеден, че тези, които обладават тези способности, нямайки мъдрост, са най-несправедливи и са склонни да вършат зло. Ето защо преди всичко той се стреми да направи последователите си мъдри „относно  боговете“. Наистина, Ксенофонт дава само два образеца за богословските разсъждения на Сократ. При това той се позовава на лица, записали от някои други свидетели неговите мисли. Сам Ксенофонт, защитавайки Сократ, желае само в общи черти да отбележи положителния религиозен характер на неговия морал, който не оставя настрана и богословските измерения на проблематиката /4/. Сократ пита: Антифонте, ти изглежда мислиш, че щастието се състои в лукса и в развлеченията; аз, напротив, считам, че колкото по-малко човек прекарва в празни забавления, толкова повече той се доближава до Бога. И тъй като Бог е съвършенство, този, който се е доближил най-много до Бога, той се е приближил до най-високия нравствен идеал“/5/.

Философията, така както я разбира Сократ, не е само умозрително изследване на природата, а учение затова, как трябва да се живее. Но тъй като животът е изкуство и за усъвършенствуване в изкуството е необходимо знание за него, то и основният практически въпрос на философията трябва да предшества проблема за същността на знанието /6/. Така Сократ полага началото на традицията, характеризираща класическата философия в цялост. Нейните най-добри образци са драгоценен опит в непрестанното търсене на истината, при което са наложителни и полемиката, и диалогът /7/. Истината не възниква и не се намира в напълно готов вид в главата на отделния човек. Според Сократ тя се ражда в беседата между хората, съвместно търсещи истината /8/. И ако съвременният човек разбира, че Сократ, Платон, Сенека, Лайбниц или Кант са му необходими не само „като източници на информация“, но намира в трудовете на класиците импулс и за собствен творчески размисъл, то това означава, че тази традиция е жива и днес, и продължава да върши доброто си дело. Сократ показва, че религията не е нещо чисто ирационално; примерът на неговата изключителна личност е също така доказателство, че нито вярата, нито нравствеността могат да се изграждат единствено върху логиката. Дори неговите приятели не са могли да отричат голямата му вътрешна притегателна сила. И ако той би бил само философ, обсъждащ в повечето случаи отвлечени понятия с желаещите да беседват и спорят с него, той никога не би имал такава

власт над човешките души. Тайнственото му обаяние произтича от тоя Сократ, който е могъл с часове да стои потопен в съзерцание, да предчувства едно съвършено ново учение за човечеството в бъдещето, да слуша своя „вътрешен глас“ и с цялото си същество да вярва в действителността на Божественото Добро. За разлика от мистиците, той не намира слова, за да разкаже за виденията си и глъбинните си прозрения на духа. Но именно такъв, загадъчен, вслушан в „Божесвения глас в себе си“, който следва винаги неизменно и докрай принципно, той пленява своите ученици, като им внушава вяра във висшето Благо /9/. И не случайно някои отци на Св. Църква са причислили Сократ към един от „християните  преди Христа“/10/.

За Сократ философията не е някакво занимателно забавление, а своего рода свещенодействие. „Атинският мъдрец е целият проникнат от вяра в благия смисъл на човешкото съществуване. Той само говори, че този смисъл не се намира на повърхността на нещата, а е поставен като задача“/11/. Истината не е статична даденост. Тя е процес, непосредствено свързан с живота, с неговия смисъл и съзидателен устрем. Тя не може да бъде дадена като рецепта, като предписание за изпълнение на буквални правила за поведение, като казуистика. Всяка житейска ситуация – исторически неповторима, тъй както и човешката индивидуалност – поставя съдбоносни въпроси, за които човек трябва сам и свободно да намери творческо разрешение като задача в осмисляне на действителността „Познай, себе си!“ Тази прочута максима, приписвана на спартанеца Хилон, един от седемте мъдреци на древна Елада, и след това поставена като надпис на Делфийския храм, в сократовата философия е въведена до основен метод на познание. Изследвай всичко в себе си, което имаш като знание, като възглед за действителността и човека. Опознай твоята човечност! В това се състои отговорността на човека пред Бога, пред обществото, пред собствената му съвест. Това е прозрение за смисъла, това е самосъзнание, в което няма кабинетна методичност, но непосредствен верен усет, че в определен момент ти или си човек или си против човечността. Или си обикновен егоистичен консуматор на блага, или си съпричастен в овековечаването – още тук на тая земя – на частица истина, правда и красота в живота. Възхождането на истинската човечност означава утвърждаването на божественото начало у човека /12/. Така сократовият метод на самопознание води до религиозно-философски и богословски изводи. Вникването в човека като „микрокосмос“ дава решение на много въпроси и за „макрокосмоса“. Истините, постигани по пътя на самопознанието, свързани с осмисляне предназначението на човека, се

основават на висшето Благо /to agathon/, което има безусловен и всеобщ характер.

Богословието произтича от цялата философия на Сократ. Както сам той е указал в своята „Апология“, човек, съзнаващ нищожеството на знанието си, с това признава безкрайността и безусловността на съвършеното, Божествено знание/13/. Човек, признаващ, че той нищо не знае, има разбиране за това, какво е истинското и съвършено знание. Ако има каквото и да било условно знание, ако има знание въобще, то ние необходимо идваме до идеята за безусловното, абсолютното познание. Цялата мъдрост на Сократ не е нищо друго, освен признаване на Божествената Мъдрост/14/.

По такъв начин доказателства за Божието битие собствено няма. Сократ съзнава и намира свръхсетивния универсален Разум в своето собствено съзнание и го отличава от себе си, както всеобщото от частното. Познанието, разумността, разумът, не могат да се изчерпват от единичния ум.

„Мислиш ли ти, че в тебе има нещо разумно, а извън тебе нищо разумно няма? Ти знаеш, впрочем, че твоето тяло съдържа в себе си неголеми частици земя и вода, които сами по себе си толкова велики обширни; ти знаеш също така, че то е устроено от малки частици от останалите велики стихии. Как ти мислиш, че ти по щастлива случайност сам си побрал в себе си целият разум, който го няма никъде другаде и че всичко съществуващо в своята безпределна величина и безчислено множество е благоустроено от сляпата, неразумна сила?“/15/. По такъв начин Разумът е универсален и толкова повече отделен от своите частни прояви.

Разумът има съществено – нравствен, практически характер. Световният разум, всеобщият Разум е нравственото съзнание на човека като всеблаго Божество, действащо в природата. Неговите действия трябва да бъдат несъмнено благи, разумни, целесъобразни. Самото присъствие на идеалното, общата цел в нравственото съзнание за всеобщите неписани закони на нравствения порядък свидетелстват за свръхличния и благ Разум.

Като намира божествения Разум в своята душа при философското самопознание, Сократ навсякъде го търси, указвайки на следите му в цялата природа. Нейното всеобщо единообразие в безкрайното и живо различие, стройният порядък на Вселената, целесъобразността в устройството на организмите – всичко това сочи още на предшествениците на Сократ единството и разумността на първопричината. Оттук възниква и телеологическото доказателство за

Божието битие, почерпено от вникването в целесъобразното устройство на природата.

Проникновеният философ проучва внимателно съчиненията на Анаксагор, натурфилософските хипотези на предидущите елински мъдреци, както и възгледите на софистите, но не остава удовлетворен.

„Един ден чух едного, който бил чел книга на Анаксагор, в която се казвало, че Умът е уреждащият и Причинителят на всички неща. Та зарадвах се на тая причина и реших, че положението „умът е причина за всичко“ /става дума за съчинението на Анаксагор, бел. на прев./ в определена степен е правилно. И сметнах, че ако това е така, Умът който урежда всичко, ще уреди и разположи всяко нещо тъй, както е най-добре за него. И ако някой реши да открие причината, защо се поражда, погива или съществува всяко отделно нещо, тогава трябва да открие как е по-добре за него да съществува, било да претърпи или да направи каквото и да е друго. Изхождайки от тази причина – продължава Сократ, – човек на нищо друго не бива да обръща внимание – що се отнася и до него самия, и до останалите неща – освен на най-съвършеното и най-доброто. Необходимо е да познава и лошото, защото то е предмет на същото знание. Та разсъждавайки така, изпълнен с радост, аз мислех, че съм си намерил в Анаксагор, учител, който ще ми разкрие причините на всичко съществуващо, като се съобрази със собствения ми ум“/16/. Явно Сократ търси в учението за разумната основа на битието логически последователно разработен телеологическия принцип, като от него извежда и идеята за Бога. По-нататък той размишлява, но вече с явно разочарование: „И не можех да предположа, че покрай твърдението, че тия неща са уредени от Ума, Анаксагор ще има да прибави и някоя друга причина освен тази, че е най-добре да бъдат такива каквито са. Отреждайки причина на всяко нещо поотделно и общо за всички неща, аз очаквах, че той ще обясни подробно за всяко отделно нещо и общото за всички благо. И не се оставих дълго на надеждите си, ами изпълнен със старание, заех се с книгите и незабавно се отдадох на четене, за да разбера колкото се може по-скоро какво представлява най-доброто и какво по-лошото.

Да, ама бързо се понесох далече от чудесната си надежда, след като напредвайки в четивото, се уверих, че той съвсем не си служи с Ума и че не в него търси причините за уреждането на нещата, а във въздуха, ефира, водата и в другите неща – и много, и странни“/17/.

В действителност Сократ първоначално приветствува Анаксагор, че при него „Разумът“ /Nous/ е разбиран като устроител на света и като причина. Някои интерпретатори на история на философията от по-ново

време схващат централното понятие „Nous„ при Анаксагор като „безкраен, всичко привеждащ в порядък Дух“ /der unendliche ordnende Geist/, още и като   „Weltordner„ и или като  „вещество, което мисли“ /Denkstoff/ /19/. Други пък разглеждайки „Nous„   от богословска гледна точка, считат, че Анаксагор пръв въвежда във философията „понятието за духа“/Bedriff des Geistes/   и  в това се състои неговата непреходна заслуга /20/. От своя страна обаче Сократ логически последователно подлага на жестока критика учението за „Nous„ на Анаксагор, като разкрива, че при всички случаи се използват не телеологически, а чисто физически или физиологически причини за обясняване на явленията в природата /21/. Аристотел също така порицава Анаксагор, като указва, че той прибягва до  „Nous„ само тогава, когато във философската му система възникват затруднения и другите причини се оказват недостатъчно основателни /22/. Сократ, Платон и Аристотел виждат основния недостатък в учението на Анаксагор, че „Nous„ дава само „първия тласък“ на първичното състояние на света, който се е намирал най-напред в пълен покой /panta omou/ и с това го привежда в движение и порядък. Сам Анаксагор твърди: „Бог бе, Той е и ще бъде; Той всичко управлява и над всичко господствува. Бидейки Разум, Той приведе в порядък всички безчислени неща, които преди това бяха смесени“ / Филодем „За благочестието“, с. 4 а, р. 66 /Гомперц/, /Дох. 532// /23/. Божественият Разум при Анаксагор действа в космогоническия процес само като т. н. „първи тласък“ на намиращия се в покой свят, с което започва движението и движението на всичко съществуващо, но по-нататък Той липсва в обяснението на динамиката и развитието на космоса /24/. Картината на света у Анаксагор е механистична, а учението му е всоего рода деизъм и това именно не удовлетворява Сократ.

Но възможно ли е от нашето ограничено познание за явленията на природата да се изведе всеобща разумност на нейното устройство? Говорейки за целесъобразността на природата, не и ли приписваме често мними цели и не е ли самото понятие за целите чисто субективно? От гледна точка на Сократ е било достатъчно да се приведат само някои целесъобразности в природата, за да се разкрие в нея присъствието на разумното, а следователно и безусловно разумно Начало, тъй като принцип на всяка една цел е разумът, а начало на всеки разум е безусловният и всеобщ Разум.

В действителност Сократ / според Ксенофонт / привежда примери на рационални явления от природата, при които вътрешната

целесъобразност е очевидна и които са необясними като резултат на сляпата случайност или на механическата причинност /25/.

Преди всичко Сократ се позовава на психологически явления: на сетивата и на органите на чувствата, сетивно-възприемателната система с приспособените към нея за възприемане външни предмети, цветове, звукове, мирис и вкусове. Те не са могли да се образуват случайно, да възникнат сами по себе си, и първото, което поразява ума, разглеждащ тяхното устройство, е вътрешната им и външна целесъобразност както и мъдростта на тяхната психофизическа структура. Така например окото, при цялата своя голяма сложност, е създадено от своя страна във вид на зрение – вътрешен, психически акт; от друга – това е оптически апарат, устроен съобразно природата на физическата светлина. Такава хармония и съответствие между духовно и физическо, между невеществено съзнание и материя е факт, необясним по силата на сляпата случайност или вследствие на действие на механически причини. Такова съгласие непременно предполага разумна причина, единен разум, който произвежда съзнанието и заедно с това създава външната природа. По-нататък Сократ указва на инстинкта за самосъхранение, на всеобщата жажда за живот, на половите и родителски инстинкти, които, както и всичко органическо, също така не могат да бъдат елементарен резултат на случайно съвпадение на механически действия. Размножението, храненето, сетивността, съзнанието, разсъдъкът и познанието – всичко това са процеси, необясними механически, в които намираме толкова сложно и целесъобразно съответствие и заедно с това всеобщо, закономерно единодействие.

Насрая Сократ се позовава на цялото устройство на Небето и Земята, на порядъка и красотата, на мирозданието, управлявано от неизменни и общи закони /26/.

В частност много примери на Сократ, приведени от Ксенофонт, ни се струват наивни и целите, приписвани на природата, понякога се явяват външни. Но телеологическият принцип на Сократ е верен и се е оказал дълбоко плодотворен впоследствие. Телеологията не служи на Сократ за обяснение на явленията, а за указване на разумното в тях; в това отношение едно позоваване на психически и психофизически явления, както напр. на инстинктите, на дейността на органите на сетивата и чувстването е напълно достатъчно и доказателствено. И това не е умозаключение от условното към безусловното, но разкриване безусловното в явленията, непосредствено разглеждане на Разума в природата /27/.

Но най-живото и убедително доказателство, или по-точно проява на Божеството, Сократ намира в разглеждане нравствения живот на човека. В постоянно самоизпитание, при непрестанно внимание към себе си той вижда на всяка крачка във великото и малкото толкова очевидни следи на Божествения Промисъл, че съмнението му се струвало невъзможно. Животът на духа му се представял в непрестанно общение с Божеството.

Сократ вярвал безусловно във всеведущия и всеблагия Бог, в благата мироправяща Мисъл. Този Бог, или всеобщият Разум, „устройва и обединява в стройна хармония Вселената, в която са включени всички блага и всяка красота“. Той я обновява във вечно млада красота и сила и дава на всяко създание това, което му е нужно. Премъдрият Демиург /sophos Demiourgos /, Създател на света, е Бог благ, жизнелюбец /philozoos/.

Демиургът не може да бъде ограничен с общо и отвлечено определение, той се грижи за всичко действително. Сократ вярвал, че боговете се намират във всичко, грижат се за всичко и знаят всички дела, думи и съкровени мисли на човека. Боговете са за него като че ли оръдия на всеведущия Промисъл: Божието око вижда всичко едновременно, Божията мисъл, „мисъл съществуваща във всичко“, се грижи за всичко едновременно. И ако боговете са много – „Божественото“ е едно във всички: един е всеведущият Промисъл, един е Демиург, Вселенският Разум, „от началото създал човека“. И „такава е силата и величието на Божественото, че то всичко вижда и слуша, навсякъде присъства в едно и също време и за всичко едновременно се грижи“ /28/. А Минуций Феликс – автор на първата, написана на латински език християнска апология – като коментира стремежа на древногръцките мислители към по-възвишено и съвършено понятие за Бога, отбелязва за сократовия ученик Платон: „Така в „Тимей“ Платон говори, че Бог по Самото Свое име е Отец на целия свят, Творец на душата, Създател на небето и земята“ /29/.

Учението за Промисъла произтича от основната концепция на Сократ. Ако човек съдържа в себе си нещо божествено, то и външната му съдба не може да бъде нещо случайно, независимо от това божествено и разумно в него. Самите условия и външен образ на случайните обстоятелства, от които се състои нашата съдба, трябва да се поставят в разумно цяло /което е немислимо без допускане на Промисъла, на висшия Божествен Разум/. Това трябва да има пред вид всеки мислител, признаващ безусловното достойнство на човешката личност, точно тъй както и всеки вярващ човек. Оттук произтича и

практическата религиозност на Сократ – служението в неговото признание и призвание. Той бил убеден, че човек, вярващ в Божествения Промисъл, никога няма да бъде изоставен от неговите указания; тях той намира и в самия себе си и във външните явления.

Не птиците, не вътрешностите на жертвите ни предвещават каквото и да било, но Божественият Промисъл посредством тях ни открива своята тайна воля /30/.

Лично пособствените му думи и свидетелството на учениците му, Сократ имал особен духовен дар, „нещо божествено“, нещо като „знамение“, вътрешен глас, който той слушал от самото си ранно детство и до смъртта си, явяващ му се във видения. Този глас го удържал от извършването на много постъпки, и при това не само постъпки, осъдителни в нравствено отношение, но и морално безразлични /31/. На много от своите близки и приятели Сократ давал съвети, дори относно житейските им дела, въз основа именно на този вътрешен глас. Неговите ученици му вярвали и, по думите на Ксенофонт, изпълняването на неговите съвети винаги им принасяло полза, а непослушанието – вреди /32/. За това божествено свидетелство съществува голяма по обем литература. Неоплатониците виждали в него действие на специален „демон“ /33/. В по-ново до нас време едни виждали в него халюцинация, други – явление на особен медиум, накрая трети признавали „вътрешния глас“ на Сократ за обикновена алегория, с която философът иронично прикривал своя здрав смисъл. Но тия обяснения не са удовлетворителни. Като се сравнят всички източници, както и едногласните свидетелства на Сократовите ученици, е ясно, че сам философът и неговите ученици вярвали в „нещо божествено“ в някакъв реален глас, слушан от Сократ. Той вижда в него провиденциално откровение на висша Сила и сам се стреми – по думите на св. Юстин Философ – да накара хората да търсят Оня, невидим Бог, Който се разкрива чрез Логоса. Сократ според този свети отец имал в някаква степен знание за този Логос, защото Син Божи е лично явление на Логоса, живущ вътрешно във всеки човек.

Същевременно цялото учение на Сократ е пропито от вярата в безсмъртието. Много доказателства за това се съдържат в съчинението „Киропедия“ на Ксенофонт, но най-ярко и с дълбока пламенна убеденост идеята за безсмъртието на човешката душа е развита и защитена в диалога „Федон“. В това отношение първият аргумент на Сократ е взаимопреходът на противоположностите. Той пита: „Ако всичко причастно към живеене умираше, а след като умреше, оставаше завинаги в тази форма и не оживяваше отново, нямаше ли по

необходимост всичко да се окаже мъртво в края на краищата и нищо да не остане в живота? Защото ако живота се поражда от нещо друго и умира, възможно ли е да се попречи на това всичко да се изчерпи в смъртта? – Абсолютно невъзможно е рече Кебет… Да, рече Сократ, мене ми се струва, че е именно така и че не се мамим, като приемаме, че тия неща стоят тъй: действително съществува оживяването и от мъртвите се раждат живите и съществуват душите на мъртвите – и това съществуване е по-добро за добрите души, а за лошите по-лошо“ /34/.

Вторият аргумент се свежда до следното: ако душата съществува и преди това и ако, отправяйки се към живот и раждане, е нужно да се ражда не от другаде, а от смъртта и от това, което е умряло, не е ли нужно, ако трябва да се ражда наново да продължава да съществува, след като умре? Та както казах, оказва се, че е доказано“/35/.

Третият аргумент е, че душата е тъждествена сама на себе си и е неунищожима. „Душата прилича на божественото, а тялото на смъртното“ /36/.

Четвъртият аргумент за безсмъртието на душата е, че тя е идея /eidos/ на живота и нещо принципно противоположно на смъртта. „Като приемаме, че безсмъртието е  и неунищожимо, значи и душата освен, че е безсмъртна, ще бъде и неунищожима… Предполагам поне за Бога, рече Сократ, за самата идея на живота и за всички други безсмъртни неща всички ще се съгласят, че те никога не погиват“ /37/.

Самата личност на Сократ, много повече от всякакви писания, изпълнена с духовен живот, свидетелства също така за безсмъртието. Неговият образ, неговите идеи за висшето Благо и за вътрешния божествен глас в човека не са отмрели, но са станали нравствена сила за човечеството, за всички, които са осъзнали неумиращата сила на човешкия дух.

„Сократ стои пред нас като една от онези велики пластични натури /индивиди/, издялани изцяло от един камък, както сме свикнали да ги виждаме в онова време – като съвършено класическо художествено произведение, което само се е издигнало до тази висота. Такива личности не са създадени, а са се изградили самостоятелно до онова, което са били; те са станали това, което са искали да бъдат, и са му били верни до края на живота си“ /38/.

Едва ли би се намерила по-точна характеристика за тоя велик мислител, за когото най-верният му ученик Платон пише: „Можем да кажем, че беше най-добър, а и най-умен и най-справедлив измежду тия, които познавахме на онова време“

Огромна дупка зейна в пода на църквата, което образува множество деформации и пукнатини по стените. След направен оглед от специалисти се оказа, че свищовската църква се руши от повърхностни води или аварийни течове от ВиК-системата.

В Общинския информационен център е поставена каса, където всички желаещи могат да дарят средства за храма. Колективно дарение за църквата „Свето Преображение Господне“ ще направят и всички общински служители.

Първи български хор „Янко Мустаков“ също инициира набиране на средства за храма. „В тази църква е запял за първи път свищовският хор и е поставено началото на хоровото изкуство в България. Тук последните години хор „Янко Мустаков“ изнасяше своите Коледни и Великденски концерти, провеждаха се концертите от православна музика в рамките на традиционните хорови празници „Янко Мустаков“, чието 13-то издание предстои на 11-13 юни тази година“, обяснява диригентът на хора Елизабет Людмилова. Тя апелира към всеки свищовлия да отдели 2 лв. за възстановяване на пострадалата църква.

За улеснение на гражданите в канцеларията на читалището, в рамките на работното време, всеки може да се включи в тази инициатива, където ще бъдат вписвани и събирани даренията. След набиране на определена сума, тя ще бъде внасяна по обявената банкова сметка./DarikNews/

Иконите били откраднати навръх Нова година от православния храм „Св. великомъченица Параскева“. Те са рисувани през периода XVII-XVIII в., като стойността им на черния пазар се оценява на около 200 млн. рубли (около 4,6 млн. евро). За кражбата са задържали двама заподозрени. Местният протойерей Олег Добринский е изразил благодарности на милицията за кратките срокове по разкриване на престъплението и „изцелението на раната, нанесена на миряните от престъпниците“. /Интерфакс