Стрелците са отлични родители и прекрасни домакини.

Стрелците са привикнали да витаят в облаците. Те трябва да се опитат да станат по-практични и често да се спускат на земята. Трябва да се научат да различават лъжата от истината. Твърде са оптимистични и остават всичко на самотек, оставайки нещата недовършени, като се надяват, че всичко ще стане от само себе си. Трябва да разберат, че не всички одобряват постоянното им желание да странстват.

Национална кръгла маса на тема “Изконните ценности на полицейската етика в европейските държави: как да засилим прилагането им в професионалните практики с цел превенция от корупция” започна днес и ще продължи до 13 май в Академията на МВР. Тя се провежда в изпълнение на туининг проект под надслов: “Усъвършенстване и укрепване на системата за управление на човешките ресурси в МВР като фактор в борбата с корупцията сред служителите”, в партньорство с Генерална дирекция на френската полиция. Основната цел на проекта е прилагането на най-добрите европейски практики и стандарти в борбата с корупцията.
”Проектът си поставя амбициозни цели, свързани с разширяването и укрепването на административния капацитет за прилагане на утвърдените европейски стандарти и практики в професионален и организационен аспект, което е приоритет за МВР на Република България” – подчерта зам.министърът на вътрешните работи Веселин Вучков в  приветствието си при откриването на форума. “Оптимизирането на управленските механизми в МВР има за цел създаването на по-ефективна организационна среда, която да гарантира максимална мотивираност на полицейските служители за осигуряване на ефективни действия за гарантиране на правата и свободите на гражданите при стриктно спазване на Конституцията и законите на Република България”  – добави зам.министър Вучков.
Участие в дискусиите взеха и представители на 5 неправителствени организации – Център за изследване на демокрацията,  Фондация «Отворено общество»,  Център за развитие на медиите, Клуб «Журналисти срещу корупцията», Съюз на  офицерите и сержантите от запаса.
Френските и белгийски партньори по проекта представиха нови концепции и професионални практики от своите страни. Като основни принципи, прилагани с цел превенция на корупцията  бяха изведени прозрачността, неподкупността, лоялността и достойнството на човешката личност. Френски експерти по европейско право и философия представиха пред участниците значението  и ролята на понятията прозрачност, непредубеденост и информираност. Ролята на гражданския контрол и предоставянето на обективна информация на обществеността също бяха изведени като приоритети в презентациите на френските експерти.
Представители на френската полиция и специалисти от белгийското вътрешно министерство обмениха с колегите си от България опита си за различните  аспекти в областта на превенцията на корупционното поведение.
Тунинг-проектът, чийто финансови средства възлизат на 900 000 евро, стартира през първата половина на 2009г. и е пряко свързан с поетия  ангажимент България да разполага с модерна, отговорна и надеждна стратегия за борба с корупцията, както на национално ниво, така и в структурите на МВР. Повечето от дейностите по проекта са изпълнени и в момента се подготвят стратегическите документи, свързани с реформата на системата за управление на човешките ресурси за създаване на необходимите условия за намаляване на предпоставките за корупционно поведение сред служителите на МВР. Проектът трябва да приключи през септември т.г.

Премиерът Борисов заяви пред парламента, че назначението ще подобри усвояването на еврофондовете, което е приоритет за правителството.

Томислав Дончев е роден на 6 август 1973 г. в Габрово. Има магистърска степен по философия и втора специалност по журналистика. Бил е учител, редактор в Радио Габрово, изпълнителен директор на Високотехнологичен бизнес инкубатор – Габрово, главен секретар на клуб „Отворено общество” в града и програмен директор в институт „Отворено общество” в София. От 2007 г. е кмет на Габрово.

В действителност богословието има свой предмет, подход, метод, вцялост различен от тези, с които разполага философията. богословието е вкоренено във вярата, то се позовава на авторитета на словото, яваващо се като откровение и произхождащо ex causa prima, нейният предмет е самото откровение, което се опитва да обясни от позицията на разума. когато на основа на едно от подобните изследвания се намира отговор на философския въпрос, то отговора се получава не като философски, цялата философска работа трябва да се изпълнява в друг план, това не парализира философията, а по-скоро я въодушевлява. На практика в християнския век се наблюдава огромен подем на интелектуалното любопитство, вече е в сила величието на тайните, които те са предложили. Доколкото става дума за формулировката philosophia ancilla theologiae, то нейният произход трябва да се търси при Петър Дамиан, който по този начин би искал да накара философията да замълчи. Позицията на схоластиката е съвсем друга. Когато богословието използва философията като инструмент на истината, за да се направят не философски, а богословски изводи, само тогава философията се изявява в качеството си на дисциплина, обслужваща богословието; ancilla, non serva, или тя се третира от богословието по своите собствени закони – това не е роб, това е  държавен секретар.

Но когато философията преследва свои собствени цели, тя не е робиня, тя е свободна, тя е мъдрост. Аз добре разбирам, че откровението “учи” на някои истини, в това число и философски. Само Бог не подлежи на обучение, ангелите се обучават един друг, а обученото същество не губи свободата на духа и говори за това, как е създадена свободата. И за всеки сътворен дух съществува примат на истината даже над опита за познание, колкото и благороден да е той. Някои съвременни философи, невярващи в християнското откровение съдят за това откровение от позицията на предубеждението, имащо значение само в  нехристиянската система. Не трябва да се признава такъв метод за добър. Ако не вярваме, че самата Първородна Истина ни просвещава с формулите на вярата, ако считаме, че вярата ни преподава простото правило повиновения на човешката традиция, ние разбира се няма да приемем подчинението на философията на вярата. Искам да кажа, че в крайна сметка никой няма да се съгласи, че философията изпитва притеснения. нито нехристиянина, в очите на когото вярата може да ограничи философията и да и попречи да я види. нито християнина, в очите на когото вярата не може да се стесни философията, така както я укрепва и и помага да я види по-добре.

Впрочем повече или по-малко сериозните неудобства от жизнено важната солидарност в християнския режим между иерархизираните добродетели и достойнствата на интелекта могат да възникнат от случай в случай, както и във всяка органична система. така в Средните векове философските проблеми, предизвикани от богословието, често са ставали зависими изключително от богословието. томистката философия е претърпяла от това известна загуба, не по отношение на нейните вътрешни достойнства, а по отношение на своята организационна автономия. Една от причините за недоразумения, разделяща днес “схоластиците” и “съвремените” мислители се заключава, както ни се струва в това, че удивителното множене на първите, чистотата, дълбочината на тяхната философия, нейното приобщаване към външния свят са забавили нейното техническо развитие на пътя на самостоятелното учение, водещо собствен живот извън богословието и осъществяващо се във всички свои части в съответствие със собствените методи и прийоми, свойствени на философията. Да кажем, че напълно различната от богословието томистка философия, която обитава и е длъжна винаги да обитава едновременно както в своето собствено лоно, така и в лоното на богословието, предстои немалко работа по подреждането и преразпределението на материалното, което трябва да се изпълни, за да се размести – като при това не се прекъсне жизнено важната за нея връзка с богословието.

Но ние мислим, че неудобствата, за които става дума, произхождащи от признатия режим на подчинение, са по-малко сериозни, отколкото тези, които са предизвикани от подчинението на философията на богословието и неизказаната мистика.

Във всеки случай, не само на Платон, но и на много други средновековни богослови и философи съвременния запад е задължен за самите понятия за пълнота на обективната наука за всичко, което това понятие е взело от аскезата за ума. Това умозрително очистване е едно от достиженията на християнската философия.

Накрая ние вече отбелязахме, че разликата не е  отделеност. Въпреки, че между философията и теологията съществуват съществени разлики, нищо не пречи на това, че мисълта, намираща се в разпореждане на тези две дисциплини, извършва само единственото конкретно движение една към друга.

Което се разделя от школите се обединява от живота. Свободната християнска мъдрост, съединяваща без да смесва, философското и богословско просвещение, може по този начин да функционира в съответствие с движението на мисълта, която напомня, ако желаете, движението на мисълта при Малбранш, но без смесването, което е при него на формалните обекти.

Слeд казаното дотук от само себе си се разбира, че философиите могат да бъдат християнски и в по-голяма или малка степен да се откланят от природата на философията и тогава към конкретната християнска философия се обръщат по-рядко, отколкото в периода на нейния упадък или разпад, за пример може да служи това време, когато в университетите е господствало учението Оккам.

По такъв начин ние се приближаваме към необходимостта да направим разлика между това, което би могло да бъде наречено органичен християнски режим, с който човешкият интелект е запознат в най-добрия момент на средновековната цивилизация и разпадащия се християнски режим, с който той имал взаимодействие в последвалите времена. Честно казано западната философия никога не се е освобождавала от християнството. Именно в този смисъл Н.Бердяев казвал, че всички съвременни велики философи са “християнски” философи.

Да не забравяме, че за да имаме пред себе си панорама на движението на християнската мисъл в цялата и пълнота, не бива да разглеждаме само философията, а заедно с нея и  богословието и съзерцателната мъдрост. В резултат на разпада на християнския синтез философията наследява различни по рода си задачи, интереси и грижи., които по-рано са се отнасяли към две други сфери на мъдростта. Установявайки се вътрешно по-малко християнска, тя се препълва с късчета от християнството. И тогава става ясен този парадокс, че философията на Декарт или даже на Хегел се оказва по-голям носител на християнството и има не толкова чисто философски вид, отколкото формално следващата Аристотел.

В съответствие с тези две позиции, които ние разгледахме: порядки с обективно значим принос и порядки на субективни придобивки – християнство и въздействие на основание на философската мисъл. В общ вид това, че ние тук наричаме разпадналия се християнски режим, означава катастрофичен разрив, разрушаване на нормалните отношения между двете сфери, да кажем, между предметите и вдъхновението.

Мисълта, която се отклонява от външния свят, се оказва препълнена с християнски неща, клонящи към упадък, които не се явяват повече неща, преживяващи процеса на мисленето защото те действително иначе отсега нататък биха се разпаднали под натиска на все повече необработения разум. Така може в решаващия момент на живота на съвременния рационализъм да се достигне до материализацията на истината и понятиятя, водещи своя произход от християнството. А след това се извършва явление от обратния ред. Лишено от обективно управение и подкрепа, което и то само предизвиква, християнското вдъхновение, в някаква степен лишено от разсъдъка, опустошава, толкова по-дълбоко, колкото е по-величествено, полето на рационалните построения. В различна степен това се отнася до Беме, Якоб, Шелинг, Киркегор, Ницше, техният труд бил изпълнен с прекрасни намерения и има огромно значение. Но истината изисква да се признае, че този труд представлява сам по себе си искажение на философията като такава. Именно оттук произтича най-примитивен вкус.

Опирайки се на изследванията на г-н Пиаже, г-н Леон Брунсвик често потвърждава, че схоластичната менталност – това е менталност на детството, характерна за децата във възрастта от осем да единадесет години, мисля също така, че доколкото тези тестове са справедливи, те засягат само пределите на сравненията. Това утвърждаване би могло да се окаже рисковано и като добавък да изобилства от грешки, но в едно отношение на нас ни харесва твърде много. Щастлива е тази философия, която не е загубила връзка с детството, която запазва не инфантилността, а жизнената сила и този запас на изначална увереност, който се формира в нас от момента на пробуждането на разума Словото, освещаващ всеки човек идващ на този свят! Тя ще контролира, тя ще критикува тази увереност, тя няма да я остави в покой.

Но да поговорим за работата на духа, веднъж вече роден във философията. Тя има определено усъвършенстване на интелекта. по мнението на Аристотел, това е висшата степен. по мнението на св. Тома философията, бидейки сама по себе си естествена, остава низша по отношение на съвкупността от богословски добродетели и дарове на Светия Дух. И така, висшите добродетели помагат на нисшите в тяхната собствена сфера, силата на вярата прави това, че философът, който по чисто рационален път познава битието на Бога, се сдобива чрез разума с още по-голяма сила с тази истина. По този начен habitus на съзерцанието прояснява, примирява, одухотворява философския habitus в неговата собствена сфера. В света на богословието метафизическите истини се проявяват с такъв жив и истински блясък, че философския труд става от това по-лек и плодотворен и че метафизиката, не изпитвайки привличането на богословието, не може да обрести в главата на хората своите най-завършени очертания, а богословието също така не може да ги  придобие без привличането на вродената мъдрост. Тази синергетика и тази жизнена солидарност, тази динамична приемственост на “хабитусите” по мнението на томистите, които различават не за това, за да се разделят, а за това да се съединяват и да усилват значението на философската дейност и да обострят субективния момент.

Съществуват и други придобивки, отнасящи се към областта на крайните цели. Явява ли се човек княз или само негов министър, това не променя природата на човека, но много силно променя неговото положение. Явяването на християнството в известен смисъл е свалило от трона  философската мъдрост, за да възвиси над нея богословската мъдрост и мъдростта на Светия Дух. Ако философията признава този ред, то нейното положение претърпява дълбоки изменения. Ние мислим, че във всяка велика философия има мистическо устремление, което при това има много големи възможности да я изтръгне от устоите и. Намирайки се в християнски режим, философията знае, че тя може и е длъжна да задълбочи това желание, но че на нея не и  е дадено да го изпълни, тя в цялост е ориентирана към висшата мъдрост и това я отделя от нея самата и я избавя от известна тежест.

Накрая, както беше упоменато по-горе, човекът в своята природа бил поразен от първородния грях и ако това поражение засяга преди всичко сферата на нашата любов и отношението ни към крайната цел, сромността на нашите желания, противоречащи на разума ни, то именно в областта на умозрителното мислене, може би, отзвука от този безпорядък и тези препятствия, които той поражда оборачиваются наиболее постъйднъйми духовни загуби. Та нали благодатта не само оказва върху нас своето чисто свръхестествено действие, божествения живот, който тя вдъхва на душите ни, има целебно значение за природата, винаги поразена, но от този момент оздравяваща, тъй като тя носи чистите рани на Спасителя и ги пренася на грешните рани на древния Адам. Би било безсмислено да се очаква от gratia sanas, че тя ще възмезди философския habitus или ще направи невъзможни даже най значителните отклонения. Но точно може да се каже, че колкото повече философът е верен на благодатта, толкова по-лесно той ще се избави от празните дела и слепотата.

В края на краищата, ясно е, че не само от страна на предложените предмети, но така също и от страна на разума с неговите най-силни подбуди положението на философията се е променило. Именно във връзка с това следва да се каже, че вярата води и направлява философията, veluti stella rectrix, не засягайки при това нейната автономия, или философията винаги съди за нещата по своите собствени закони, на основание на принципите и реалните критерии.

В реалния свят има цяла редица предмети, които сами по себе си, са достъпни за природните възможности на човешкия разум. Ако това беше по друг начин би било безполезно да се прави разлика между естественото и свръхестественото, между областта на природата и сферата на благодатта.

За да се реализира или да не се реализира сред хората и това да стане с по-малки загуби и неточности, знанието, което само по себе си е управлявано от разума в този свят на естествено достъпните предмети, това знание има по този начин своята ясно определена същност. То е само по себе си е естествено или рационално.Тома не превъзнася разума така, както Декарт или Спиноза, неговото тълкувание на разума не е било рационално, но в същото време е било цяло и е разглеждало философската мъдрост като съвършено произведение на човешкия разум, perfectum opus rationis.

Ако не считат философската сфера сама по себе си достъпна за изключително естествените способности на човешкия разум, то тази или онази концепция, призната от философията и я отричат.

Утвърждаването на същността на тази естественост или рационалност на философията се явява при св. Тома основополагаща. Може да се каже, че тя, благодарение на неговото християнство, се сдобива с нова оценка и ново разбиране в сравнение с концепцията на Аристотел, който не е имал представа за сферата на откровенията. Уточнявайки и прояснявайки собствената позиция по отношение на знанието от позицията на вярата и към богословското знание, от което философията ясно се разграничава, такова утвърждаване дава възможност да го разглежда като придобиване на благо. Ако ние по никакъв начин не искаме да позволим да и предпишем, това е така, защото искаме да предпазим собствената си природа на вяра и разум и да останем верни на нейната основа, за да съхраним изначалната разлика между естествения и свръхестествения ред.

Разглеждана от гледна точка на това, че във формално отношение тя се утвърждава като философия, томистката философия, не казвам, томистката теология – томистката философия е напълно рационална, нито един аргумент, идващ от вярата не прониква в нейната тъкан, тя вътрешно принадлежи само на разума и се поддава на рационална критика, като философия тя притежава своята устойчивост чрез опита, разума и доказателствата.

От тези съображения следва, че в своята специфика философията в цялост зависеща от своя формален предмет, заедно с този предмет, отнасящ се целия към разряда на естественото, черпи сам от себе си, става ли дума за главата на езичника или главата на християнина, тя се подчинава на един и същ вътрешен критерий, строго естествен и рационален, и по такъв начин, названието християнска, придадено към философията, не се отнася към това, че тя образува в своята философска същност, като философия, reduplicative ut sic тя не зависи от християнската вяра нито в своя предмет, нито в принципите, нито в методите.

Само да не забравяме, че ние разглеждаме по този начин само чисто абстрактната същност. би било твърде лесно да се материализира абстракцията, да се облече тя в дрехите на конкретното съществувание, което би направило от нея идеалното чудовище. Което по моему и е станало с тези рационалисти и неотомисти, които критикува г-н Жилсон.

От историческа гледна точка ми се струва, че във времената на Гийом де Вера и Шарон, а по-късно и на Декарт всичко се е случвало така, че мислителите, оставайки християни си представяли, че са чисто природни хора, призвани да философстват и към това добавили човека изпълнен с теологически добродетели, задължен да заслужи царството небесно. По-късно рационалистите, нехристияни, повече последователни в същата заблуда, били длъжни да отхвърлят този човек и да се убедят в това, че за пълноценното философстване съответстващо на изискванията на ума, трябва само да се вярва в разума, иначе казано да бъдеш само философ. Те не забелязвали, че по този начин превръщат философа в прост hipostasierung на философията и му отказвали човешко съществуване или изисквали от него самоотричане в името на своя предмет, но ако той повече не бил човек, това значи, че не бил и философ.

или още в тези граници, в които ние се придържаме, между природата и фактическото положение,

казвам, че е необходимо да се различава природата на философията или това, което е тя сама по себе си и нейното място, т.е. нейното фактическо, исторически определено място в живота на човека-субект и това, което съответства на условията за нейното съществуване и функциониране в конкретни условия.

От само себе си се разбира, че това различие предполага, че философията има своята природа и че тя сама по себе си представлява нещо определено. Ако ние можем да разглеждаме по този начин природата на философията това е възможно с помощта на определени абстракции. Това не е лъжа, това не е тази абстракция, която древните са наричали abstraction totalis, родова абстракция по отношение на видовата, съвършено логична по отношение към нейните части, която е била донаучна; древните много добре са я познавали.

Това е  обаче тази абстракция, която те са наричали abstraction formalis, абстракция на мислената действителност или комплекс от формално наблюдение върху предметите, които са и  нейните  носители. Тази abstraction formalis според нашето мнение лежи в основата на всяка научна работа и именно тя ни позволява да говорим за философия. Тя отвлича нашия поглед от условията на съществуването, за да го обърне към същината на порядъка, тя намества пред нашата мисъл възможното, тя поставя настрани мястото, за да разгледа природата.

Тази разлика между природата и мястото няма голямо значение по отношение на знанието в тесния смисъл на този израз, т.е. това знание, което се отличава от “мъдростта”. Всъщност от гледна точка на науката, човешката мисъл не познава друга съществена разлика, освен разликата между състоянието на безкултурие и състоянието на култура при което разликата в историческите условия оказва почти еднакво външно и епизодично влияние на научната работа.

Може много да се говори за “античната  математика” или за “индийската логика”, но всички тези преизчисления обхващат чисто материални предмети.

Иначе казано, тук ще стане дума за мъдростта, а ние предполагаме, че философията е мъдрост. Именно мъдростта, сама по себе си, по думите на Аристотел, знание по-скоро божествено, отколкото човешко, което ние извечно владеем поради слабостта на нашата природа “ служи толкова много на внимаващите”; човек по отношение на мъдростта може да пребивава в съвършено различни положения.

А/ Това течение, източниците на което се намират в достатъчно отдалечен период – може да се каже, към цялата свещена мъдрост на Израел – тегне към отрицанието на човешката мъдрост и философия, имаща автономен характер по отношение на религиозната вяра; в този случай се признава, че философията, доколкото тя е учение за истината, изисква християнска вяра или в краен случай известна първична радост от живот във вярата или определена положителна ориентация по отношение на този живот. При това, установяването на различията между чисто природната, естествена мъдрост и мъдростта на Светия Дух се разглежда като богохулство.

Б/ Някои руски мислители от своя страна предполагат, че обръщането на човека във вярата изменя философията в нейната същност, дават й нова природа, нови принципи, нов чист свят.

В/ Друга традиция се вдъхновява по-скоро от елинската Атина – богинята на мъдростта. Рационалистите и даже някои неотомисти считат, че философията , отличавайки се от вярата, няма нищо общо с нея освен чисто външното сходство, така че самото понятие “християнска философия” не само е съставно, но и “незаконородено”, то не е в състояние да осъществи анализ.

В това съждение има доста основания, които позволяват да се мисли като че ли това е така. Най-лошото от всичко е, когато първите и вторите си мислят, че са прави, когато упрекват своите противници, но това не е достатъчно за тяхната абсолютна правота и напълно е достатъчно за това, че разсъдъкът от самото начало може да изпадне в определено затруднение.

Етиен Жилсон неотдавна даде на този спор мощен тласък и постави въпроса по недвусмислен начин като му даде точно историческо изясняване в труда си: “Духът на средновековната философия”. Да отбележим тук нашият и негов дълбок съюз. А дотолкова, доколкото той се изправя пред взора на историята, тук вече съществуват моменти на теоретическо решение, над които ние ще се опитаме да се съсредоточим.

нищо не греши; той е същински цар, управител, художник, предсказател, кормчия. Той е свободен от всякакви потребности и страдания и е

приятел на боговете; неговото щастие е като щастието на боговете: „само по трайността на живота си мъдрият се отличава от боговете“. Мъдрият е непобедим; никой не може да му пречи, защото неговата дейност е в духовната област, където всякакво външно насилие е невъзможно. Пълната му свобода се отнася до собствените страсти, до външните хора и дори до самия Бог. Никакви затруднения и обстоятелства не могат да го принудят, защото види ли се от нещо принуждаван, той има последното убежище на своята свобода – сам да сложи край на живота си. В това отношение, стоиците за разлика от всички други школи, са узаконявали самоубийството. У Сенека например има риторично възхваляване на самоубийството като път към пълната свобода.

Учението за мъдреца е било, разбира се, само идеал. Иначе стоиците съзнавали, че дори най-добрите философи не са го достигнали, а само са устремени към него. Между всички мъдреци стоиците считали, че съществува вътрешна връзка и те образуват световното братство.

Стоическата нравственост била разработена постепенно до големи подробности и често изпада в дребнавост и казуистика. Но общо взето всред разлагащото се древно общество те издигали един възвишен морал за следване повелите на разума. Този идеал влияел дори в християнско време върху такива личности като християнските апологети Тертулиан и други.

В стоицизма се преплитат две тенденции. Едната е идеалът на циниците: пълно освобождаване от всякакви потребности, от всякакви връзки, от всякакви ангажименти, от всякакви стремежи, усилия и борби – пълна атараксия и апатия. Другата е точно противоположна поради съзнанието, че човекът е частица от едно разумно, телеологическо устроено цяло. От това следва изводът за духовната връзка на всекиго с всички и се извежда задължението да се служи на цялото, особено на себеподобните, с пълна любов и себеотдайност. Специално за брака и семейството, както и за гражданската патриотична доблест те имали най-възвишени възгледи. Но те не се ограничават с отечеството, а първи в древността са издигнали идеала на универсализма, на всечовешкото братство. Дори често са изпадали в същински космополитизъм, сиреч с подценяване отделното отечество и обявяване човека за гражданин на цялата вселена: светът, вселената е нашето отечество. Няма повече атинянин и коринтянин-всички човеци са братя, чеда на един и същ баща. Поради съзнанието за тази световна и божествена принадлежност

стоиците създали възвишен обществен морал, където отделната личност намира високо призвание и своето върховно щастие и служение на

общото. Само на тази обща основа израстват такива героични постъпки като самоизгарянето на Муций Сцевола пред очите на противника в служба на отечеството, на Менений Агрипа с прочутото сравняване на държавата с човешкото тяло. Вместо Аристотеловското обявяване човека просто за обществено животно /зоон политикон/, което посочваше размера и характера на обществото, стоиците обявиха човека за гражданин на Вселената, с което придават и по-възвишен характер и по-широки граници на общността. Защото те логично заключават, че щом във всички човеци живее и действа един и същ Дух, един и същ Разум, макар и не в еднаква степен, там може по същество да има само една държава, едно право, един закон на всички човеци. Така стоиците стигат до основния възглед за хуманизма, изобразяван особено от късните стоици с особена топлота и красота. При това съвсем определено той има религиозен характер, защото достойнството и ценността на човека се извеждат от неговата принадлежност към Божественото.

Учението на стоиците е подчертано религиозно. Според тях навсякъде в света и същевременно над света владее Абсолютен Разум. Бог, от Който всичко произлиза, Който всичко управлява и движи. Той е като някакъв огнен Дух, проникващ и обгръщащ в себе си всичко.

Поради това учението за присъствието Божие навсякъде в света, стоицизмът дълго време съвсем неправилно са считали пантеистичен.

Всъщност учението му е истински възвишен пантеизъм, тъй като според него Бог наистина пронизва навсякъде света, но съвсем не се отъждествява със света, а бидейки негов Творец и Двигател, той същевременно се счита за абсолютно несводим към него, трансцедентен и несравним по достойнства на света.

Бог, човеците и по-нисшите същества са свързани според стоиците в неделимо тяло, проникнато от Божествения Разум. И религията не е според тях нищо друго освен смирено, съзнателно и предано покоряване на вътрешните божествени закони на това цяло. Благочестието е познание и правилно постоянно практикуване почитанието на боговете, счита Марк Аврелий. Това почитане пък по своята същност е създаване правилни представи за тях, послушание към тяхната воля, следване и подражаване на тяхното съвършенство, чистота на сърцето и на намеренията. С една реч благочестието не е нищо друго освен мъдрост и добродетелност. Истинската религия съвпада с истинската философия.

Основател на неоплатонизма е някой си Амоний Сакас, който първоначало бил надничар – хамалин и оттам получил прякора си чувалоносец, но по-късно останал в Александрия блестящ преподавател на философията на Платон. Умрял към 242 г., без да остави каквито и да било съчинения. Не само това: дори устно учението му било много малко разпространяване, тъй като първите му ученици са се клели да не го правят достояние на профаните. А той е имал знаменити ученици, между които освен Плотин известно време се числил и знаменития църковен деятел Ориген.

Най-характерно за Амоний било това, че по време , когато последователите на Платон и Аристотел водели помежду си война на живот и смърт, като били готови дори да фалшифицират собствените си учители, само да докажат, че те не са имали нищо общо и близко с противника, той смело и обосновано учел, че Платон и Аристотел в основното не си противоречат, а си съвпадат и се допълват. Но за да твърди това, той основно е познавал и двете системи и умеел да различава същественото от несъщественото.

Неоплатонизмът намерил много ревностни последователи, но никой от тях не може да се мери по сериозност, дълбочина и богатство с интуитивното познание на Плотин, чиито дълбоки мисли продължили да оказват влияние не само през средните векове, но и до ден днешен върху развитието на философията. Плотин се счита само верен ученик, последовател и тълкувател на Платон, но фактически в неговото учение са превнесени – сам той да осъзнава и оценява достатъчно това – много елементи от аристотелизма и стоицизма, както и от учението на Филон Александрийски. Точно тези допълнителни елементи ни дават право да говорим за неоплатонизма у него, а не за чист платонизъм.

За живота и съчиненията на Плотин  /роден 204 г. сл. Хр./  ни дава сведения неговият пряк ученик Профирий в съчинението си „Животът на Плотин“. Роден е в Ликопол, в Среден Египет. Слушал е в Александрия най-различни учители,но не бил задоволен от някого. Когато чул Амоний Сакас, той бил тъй очарован, че възкликнал: „Тогова търсих!“ и останал с него цели 11 години /до самата му смърт/ негов неразделен ученик. През 243 г. се записал доброволец в похода на Гордиан на Изток, с надежда да достигне до Индия и непосредствено да се запознае с тамошната философия, но походът пропаднал, тъй като Гордиан бил убит. Така мечтата на Плотин не се осъществила, но тя вече ни говори, че той все пак имал някаква представа за дълбоките инидийски философски учения. През 244 г. той се преселил в Рим и тук развил широка философска дейност, изразена главно в четене на отделни доклади. Спечелил широко влияние. Самият император Галений и императрицата Залонина станали негови покровители. С тяхна помощ по едно време бил замислил да основе дори град на името на Платон и там да изпита на практика неговите обществени идеи /които сам Платон, както знаем, напразно се опита да проведе при Дионисиевци в Сиракуза/, но завистници осуетили плана. Но иначе влиянието на философа всред народа било неотразимо. За това допринасяли освен дълбоките му оригинални мисли още и извънредната му скромност, честност и морална чистота. Умрял е в Кампания през 270 г. Последните му думи били: „Нека съединим божестевеното в нас с божестевеното във вселената“.

От Плотин са останали 54 съчинения, които са , както казахме, доклади по отделни въпроси. Тези съчинения Профирий разделя според характера им на шест деветки, така наречени „Енеади“, като им дал окончателна редакция и ги е издал. Според тези енеади те биват и до ден днешен цитирани. Първата „енеада“ разглежда нравствени проблеми, втората и третата-космологически, четвъртата-психологически, петата-невидимия духовен свят и шестата-проблемите на въпросите за Бога. Така че, освен първата „енеада“, има последователност и система, като се възхожда от по-нисшето към все по-висшето.

Казахме, че Плотин се счита сам последовател и тълкувател на Платон. Но той внася и съществени изменения. Така например Платон приема, че съществуват четири сфери на общото Битие: сфера на Божественото, светът на идеите, светът на явленията и светът на материята. При това тези сфери са някак си една до друга, макар и с различна степен на битийност, тъй като Бог е абсолютно Битие, а на другия край на редицата е материята, като нещо нереално, небитийно. Плотин също приема четири сфери: Божественото, духовния свят, психичното у човека и материалното. Но у него те са съподчинени и изтичат едно от друго, като по-нисшето изтича от пряко стоящото до него по-висше, така че са разположени концентрично.

Също така и в нравственото си учение Платон и Плотин се различават. Платон учи за отпадане, провиняване на отделните души, които заради това биват наказани с въплъщение. То е за тях като затвор, докато се осъзнаят и освободят от него. Вместо това, Плотин учи, че самото съществувание на по-нисшите сфери е вече отпадане, провиняване, проявяване на центробежност. Така че от индивидуално-нравствено, както у Платон, отпадането при неоплатонизма се превръща в космично и не е вече проява на лична свобода, а на космическа необходимост.

При така изникналата потребност започнало усилено търсене на богооткровената мъдрост на Стария Завет. Плод на това търсене са били такива факти, като превеждането на Стария Завет на гръцки език – прочутият, изключителен превод на 70-те /“Септуагинта“/, както и образуването на някои общества и секти, като тези на терапевтите и есеите, които съдържат в себе си елементи от елинската мъдрост и от еврейското богооткровено учение. Подобен опит за съчетаване богооткровеното монотеистично учение на Стария Завет с основните мисли на Платон и на стоицизма направил и то с голям успех александрийският евреин Филон.

Филон е роден около 30-20 г. пр. Хр. в Александрия от знатен и богат род. Още от детинство той се запознал с гръцкия език и култура: познавал литературата и философията и ги ценял много високо. Но от друга страна той бил дълбоко вярващ иудеин, затова се опитал да приведе еврейската религия във вътрешна хармония с античната философия. Това му се струвало лесно осъществимо, тъй като той схващал Откровението Божие като най-висша философия. Според него Мойсей не бил само голям пророк и религиозен учител, но бил и най-голям философ и дори той схващал Петокнижието на Мойсей като първоизвор на цялата антична философия. Измежду философите той предпочитал ония, чиито системи и идейно съдържание били сродни с еврейската религия: най-напред Платон, тогава стоиците, особено Посейдоний, сетне питагорейците, Аристотел и дори скептиците.

Филон умрял около 50 г. сл. Хр.. От него са ни останали доста съчинения, които се разделят главно на три категории:

а/ чисто философски;

б/ тълкувания  на Свещеното Писание;

в/ биографически и исторически.

Към първите спадат:

1. „За вечността на света“, в което критикува учението за вечността на материалния свят и учението на стоиците за периодично изгаряне на света. Филон отстоява библейското учение за сътворяване и по-нататъшна непреходност на света.

2. „За свободата на мъдрите“ – обосновава стоическото и библейско учение за вътрешната свобода на човека по отношение на целия свят.

3.„За Промисъла“ – доказва разумността и целесъобразността на света.

4.„Александър, или върху въпроса, дали животните имат

разум“ – отрича наличието на разум при животните.

Към втората категория съчинения на Филон спадат редица негови тълкувания особено на Мойсеевото Петокнижие. В третата категория влизат съчинения върху Авраам, Йосиф и Мойсей и върху терапевтите и есеите. Писал е и върху редица отделни въпроси: за творението, за наградите и наказанията, за законите, за добродетелите, за посланичеството му при Калигула и прочие.

Методът, който прилага Филон, за да може да примири Библията с античната философия е двустранен. От една страна той учи, че всичко ценно в античната философия фактически е създадено на почвата на Библията, за която твърди, че е бивала превеждана още много по-рано от

превода на 70-те. От друга страна самата Библия той тълкува алегорично и символично. Според него всичко казано в нея има едно буквално, обикновено, просто значение достъпно за всички, и едно символично или алегорично дълбоко значение, което е достъпно само за мъдрите и е духовно. Буквалното значение е тялото, а духовното – душата на библейското учение. Така обрядът обрязване – духовно означавал отрязване на всички влечения и страсти. Шестте творчески дни според него не са реални, защото дни е имало само след създаване на светилата, но означавали една свещена шесторка като в питагорейството. Адам значело дух, раят – централната духовна способност. Грижата за дърветата в рая означавала грижа за добродетелите. Четирите райски реки са четирите кардинални добродетели. Ева значи сетивност и чувственост. Каин означавало „добивам“. За алегоричното тълкуване Филон уверявал, че сам Бог му е дал пряко откровение и му разяснил смисъла на казаното в Библията.

Основният въпрос, който Филон разглежда е този за битието и за свойствата на Бога. Тук Филон съчетава възвишеното богооткровено учение за единния Бог, Творец на света, с постиженията на античната философска мисъл. В Стария Завет Бог се изобразява в човешки черти. Вместо това, той учи, че трябва да се пазим от всякакъв антропоморфизъм и затова твърди, че Бог е абсолютно неопределим и непознаваем. На него не можем да приписваме никакви качества. За Него знаем, само че съществува, не знаем обаче как съществува. Знаем за Неговата дейност, но нищо не знаем за Неговата същност. Използвайки гръцката митология, Филон определя Бога като Съществуващото, като такова без по-нататъшни определения. Този, Който е „Господ Сий“/Изх. 3:14/. Най-общото, всеобхватното, което е без определени качества… Не само не може да се мисли, че има нещо по-високо от Бога, но не може да се допусне, че има и нещо равно на Него. Всичко извън Него е различно, другото е тварно. Бог е създал света не от своя потребност или под нечие давление. Преди сътворяването и след сътворяването, Той си е само достатъчен и пребъдва „без страдание и без страх, непричастен на злото, от нищо не повлиян, без грижи, неуморим, изпълнен с несмутимо блаженство“. Той стои по-високо от питагорейските единици и от Платоновите идеи. Той е издигнат над всичко световно и същевременно прониква всичко. Целият свят не е достоен за Негово пребивалище, защото Бог е над всичко, обаче всичко друго, което в сравнение с Него е с недостатъци, усамотено и пусто, Той го обхваща и изпълва, докато Сам от нищо не се обхваща: „Той е едно и същевременно – всичко, като остава всякога Същият“.

Така започвайки от чисто отрицателно апофатическо богословие, според което Бог е неопределим, Филон фактически и сам дава съществени определения за Него: Той е върховна реалност, духовна Личност, Творец, Който стои неизмеримо високо над света. Той е активното творческо начало, за което учеха и стоиците. Той стои над всяка добродетел и над всяко знание, над всяка красота и над всяко добро.

Извън Бога като активно творческо начало, Филон приема съществуванието на пасивно, страдателно начало, материята, която той описва с много черти, заети от питагорейците и стоиците, от Платон и Аристотел. Тя е неустроена, дисхармонична, безкачествена, хоатична, безжизнена сама по себе си, но способна да бъде устроявана и формирана. Тя не е творение Божие, а е съществувала наред с Него из вечност. В себе си тя крие смесица от злото, защото само Бог е чист от смесица. Така по въпроса за творческото Филон прави съдбоносното отклонение от учението на Библията. Не признава Бога за Творец на материята, а само за нейн Устроител, защото смята, че тогава трябва да приеме, че Бог е Творец на злото, а приема само устрояването на света от Бога. Но, от друга страна той чувства, че ако наред с Бога съществува извечно друга реалност, тогава Бог не е истински Бог, абсолютен Творец, затова по подобие на елеатите и на Платон признава на материята само видимо, призрачно битие. Филон дори счита, че и в „Битие“ се говори само за устрояване на съществуващата вече материя, а не за сътворяване на материя от нищо. С помощта на материята той търси да обясни образуването на конкретните световни неща.

Сътворяването на света, по право устрояването му от страна на Бога не е станало според Филон пряко, чрез непосредствено Божие въздействие върху материята. Не би отговаряло на достойнството на Бога, Който е символ на съвършенство и добро, да влиза в пряко съприкосновение с материята, в която се съдържа несъвършенството и злото. Затова Бог използвал посредничещи духовни същности като Свои помощници и служители. Тези духовни същности се схващат от Филон трояко: те от една страна са духовни сили за самия Бог, Негови качества, между които основни са добротата и силата, могъществото: от друга страна те са Негови мисли, идеи или намерения, планове относно света, които подобно на разума у стоиците проникват целия свят и така му придават духовност, разумност, целесъобразност и смисъл. На трето място те са и самостоятелно съществуващи живи същества, които имат

служебна роля в делото на Божието домостроителство: Те са ангели. И в трите си същности обаче те образуват един общ духовен свят, който предхожда устрояването на видимия материален свят и участва в неговото устрояване и по-нататъшно поддържане. Този невидим духовен свят /и в трите му значения/ Филон нарича с общото име Логос. Тъй като Логосът е създаден преди видимия свят, Той е първороден Син Божий, но не е божествено Единосъщен, както учи християнството, а е творение Божие и Божия мъдрост, проникваща света. Логъсът стои между Бога и света: не е Бог, но не е и чисто световен: „нито е нероден като Бога, нито е роден като нас, но стои между двете противоположности и ги свързва.“ „Той е богоподобен, но не е Бог. Човекът от своя страна не е богоподобен в пряк, първичен смисъл, а само във вторичен, тъй като е логосоподобен“. Така тълкува Филон „Битие“/1:27/, че Бог не е създал човека по Свой образ, а го е създал като образ на създадения от Бога Логос. Както Бог е най-общото и всеобхватното изобщо, така Логосът е най-общото и всеобхватното всред тварите.

Но като обявява така Логоса за творение, Филон от друга страна му приписва качества, които християнството приписва на сина Божи. Чрез Логоса Бог е създал света. Чрез Него стои във връзка със света. Логосът е домоуправител Божи на земята. Той като посланик предава Неговите заповеди и ги тълкува. От друга страна Той като върховен служител представлява човеците пред Бога, застъпвайки се за смъртния род пред Бога Вечни. Той е ходатай и застъпник на човеците пред Бога.

Според Филон всички човеци са създадени от Бога, докато добрите обаче са създадени от Божията благодат, лошите са създадени от Божия гняв /според „Бит.“ 6:7/. В човека има растителна душа на хранене, животинска душа и усещания, и разумна душа или дух, който е душа на душата, отпечатък и отблясък на божественото. На тази част на душата, на духа Бог е дал като скъпо достояние свобода на волята, каквато няма в цялата останала природа, както и нравствена отговорност.

Преди да бъдат въплътени в тела, душите са съществували във висши духовни сфери, както учеше Платон. Въплътяването е затвор и вериги за душата, което я въвлича в грехове, от каквито никой човек не е свободен – дори най-съвършеният. Ония души, които осъзнаят нищожеството на земното битие, след разделянето от тялото отлитат във висшите духовни сфери и там пребъдват вечно. Другите, склонните в една или друга степен към телесното, след телесната смърт се прераждат в нови тела, за да се очистят и това прераждане се продължава, докато

станат способни да се освободят и възвисят към безплътното безсмъртие.

В своята етика Филон различава два вида цели: една чисто нравствено-практическа и една висша религиозно-мистическа. Нравствено-практическата го сближава със стоиците. Като тях той учи, че трябва да се живее природосъобразно и под това разбира живеене съгласно разумната човешка природа. Като тях учи, че има четири кардинални добродетели – мъдрост, храброст, въздържание и справедливост, на които се противопоставят четири страсти или основни афекти – наслада, желание, страх и печал или горест.

Тези страсти не само трябва да бъдат сдържани и ограничавани, но и напълно изкоренявани, за да се дойде до пълна несмутимост, безстрастност. Който е мъдър, той напълно се е освободил от страсти и вълнения, напълно ги е отхвърлили и изкоренил, за да дойде до безстрастие. Така достига спокойствие и блаженство.

Но според Филон и идеалът на това нравствено издигане и очистване не е обиколен. Той прилича на плуване с весла, когато нямаме благоприятен вятър за платната. Затова той стои на второ място по важност. Истинската задача на човека е в това, да се уподобява на Бога, да пребъдва при Него, да се слее с Него. Едва тогава човекът се издига

не само над сетивния материален свят, но и над духовния сътворен свят. Тогава не е вече син и творение на Логоса, а направо дело и син Божи. Но тъй като Бог е непознаваем по обикновените пътища на разума и познанието, то единението с Него не става чрез познанието, нито чрез някакви морални косвени заслуги, а става само по пътя на мистичния екстаз. Това е състояние на богоозареност и боговдъхновеност, когато душата като че ли излиза извън себе си, освобождава се от своите нисши растително-животински влечения и вълнения и в блажено упоение пие от амфората на богообщението. Това състояние на откъсване от нисшето свое „аз“ и минаване към Бога е най-висшето блаженство, отредено за човека. Затова и най-висшата религиозно-нравствена задача е в това да се достига трайно екстазно състояние. „Връх на блаженството е неотлъчно и неизменно да пребъдваш само в Господа“.Филон не проявил особена оригиналност и дълбочина в своята философия, но самото съчетаване между Стария Завет и античната философия е негова несъмнена заслуга, като мислител.

Поради това учението за присъствието Божие навсякъде в света, стоицизмът дълго време съвсем неправилно се считал за пантеистичен. Всъщност това учение е истински пантеизъм, тъй като според него Бог наистина пронизва навсякъде света, но съвсем не се отъждествява със света, а бидейки негов Творец и Двигател, Той същевременно се счита абсолютно не свободен към него, трансцедентен и несравним по достойнства на света.

Бог, човеците и по-нисшите същества са свързани според стоиците в неделимо цяло, проникнато от Божествения Разум. И религията не е

според тях нищо друго, освен смирено, съзнателно и предано покоряване на вътрешните божествени закони на това цяло. Благочестието е познаване и правилно постоянно практикуване почитането на боговете. Това почитане пък по своята същност е създаване правилни представи за тях, послушание към тяхната воля, следване и подражаване на тяхното съвършенство, чистота на сърцето и на намеренията. С една реч благочестието не е нищо друго освен мъдрост и добродетелност. Истинската религия съвпада с истинската философия.

При такова възвишено нравствено схващане за религията стоиците са отхвърляли като суеверие, като антропоморфизъм и като направо неморални  много от представите, разказите и особено от обрядите на народната религия. Но въпреки това стоиците не са врагове, а са истински фанатични защитници на народните религиозни традиции. От една страна защото в привързаността на народа към обредите те виждат доказателство за всеобщността и неизкоренимостта на религията и от друга страна, – защото не искат да накърняват морала на народа, който в религията има своя главен извор и главна опора. Те не искат да отричат народните вярвания в името на философските възгледи, а точно обратно: желаят философията да черпи от свежите и живи народни вярвания, за да създава своите представи за боговете. В това отношение стоиците, за да съгласуват грубите натуралистични представи на народа с по възвишени духовни представи, тълкуват алегорично народната митология. В почитането на природните сили и стихии, на герои и водачи, на небесни светила и явления, те виждат само неадекватен, и груб израз на правилната насоченост на човека към Божественото. Тъй като според тях всичко е проникнато от Бога, то и почитането на Бога под образа на едни или други Негови творения е пак богопочитание, само че – тъй да се изразим – периферно, косвено, неадекватно.

Стоицизмът многократно е критикуван от привържениците на различните школи. Скептиците и академиците нападат неговата гносеология, епикурейците – неговия фатализъм. Уязвимостта на стоиците отчасти е свързана с тяхната увереност, че те се движат само в границите на чистия разум, като фактически те проповядват – всъщност едно „догматическо учение“. С това те напомнят други философски рационалисти, които считат, че техните прозрения се изграждат само върху разумни основания, докато в същото време те са плод на вярата и на вътрешното убеждение.

Освен гносеологията, лоша страна на стоиците се оказва и техният монизъм. Объркването на Твореца със сътвореното поражда мрачна

теология, у която Провидението се превръща в Съдба. Идеята за Бога, отъждествяван с природата, в крайна сметка се оказва чудовищна./Ср.Э. Светлов, На пороге Нового завета, Брюссель, 1983, с. 137-141 /

„Подобно на това, разсъждава Сенека, – както водата в бистрите потоци тече равномерно, сякаш следващите води се стремят да ги настигнат, така са свързани и събитията във веригата на вечното повторение на Съдбата, а нейният пръв закон е да се пази това, което е решено“. Този непрекъснат движещ се Космос, обаче, напълно съвпада с механическата Вселена на Демокрит и Епикур, който се свежда единствено до атомите. От тук и несъответствието между надеждата да се изведе от природата житейският идеал и резултатите от този опит. Стоическото богословие и натурфилософия в крайна сметка водят не само до фатализъм, но и до песимизъм /както подчертава А. Швайцер в своето изследване по етика/. И наистина, ако всичко без мислено се повтаря, и ако светът е едно еднообразно въртящо се колело, какво му остава на човека? – Висшият героизъм. А това е търпеливо да се понася всичко, с което е изпълнена тази сурова и неуютна Вселена, без илюзии и без надежди.

Това обаче, което стоицизмът поставя в центъра на нравствения идеал върху основата на вярата, го извисява в сравнение с другите философски учения. Нищо, че богословието на стоиците се оказва толкова слабо, колкото и следващите опити да се осмисли Божественото в рамките на „естественото откровение“. Зенон пръв провъзгласява, че решението на моралните проблеми в живота трябва да се търси в самата същност на битието, в Бога. Като утвърждават, че верността към дълга и съвестта е вярност към самия себе си, стоицизмът съвсем не строи „атомна етика“. За него законите на нравствеността са отражение на висшите Божествени закони.

Затова независимо от своите пропуски, стоицизмът остава на Запад до появата на християнството, най-привлекателната и популярна система от възгледи. Царе и пълководци, роби и сенатори, учени и поети непрекъснато попълвали редовете на привържениците на древната Стоа.

Стоиците създават нов жанр – духовно-нравствената литература. За пръв път в античния свят въпросите за вътрешния живот на човека са разкрити с такова тънко разбиране, с такава проникновеност и дълбочина.Светите Отци на Църквата не само дават висока оценка на творенията на стоиците, но и в много случаи те усвояват техния стил и понятия.

Стоиците се стараят да смекчат грубостта на митологията с алегорична интерпретация. Сам по себе си този подход е плодотворен:

той показва, че в древните символи често могат да се долавят сериозни и възвишени идеи. Но вярата не може да живее единствено върху почвата на разсъдъка. Стоиците не са в състояние да създадат нов тип религия. Те и не са претендирали за това. За болшинството от своите привърженици, стоицизмът остава само „идеология“, а религията – това е животът. /Ср. Э.Светлов, пос.съч., с. 146-147/

Опитите да се възроди религиозният дух идва от друга страна. В същото време, когато рационализмът безпределно господства в умовете, отново се пробужда потребност от мистическо откровение. Затова не е удивително, че религиите на Изтока придобиват за древния гръко-римски свят съвсем ново обаяние и интерес.

Начало на елинистичния период полагат големите завоевания на Александър Македонски. Тогава Гърция загубва своята политическа независимост, но затова пък се отварят широко вратите за всестранно културно влияние на гърците върху всички народи, включени в голямата Александрова, а по-късно в Римска империя. Затова и философията не е вече съсредоточена, както досега в отделни места и културни огнища, а чрез завоеванията на Александър Македонски достига далече на Изток и по-късно чрез завоеванията на Рим, достига на Запад чак да Испания. Но вътрешното и духовно съдържание и дълбочина през този период далеч не отговаря на нейното външно широко разпространение. Прекарала своята младежка устременост и самоувереност през първия период и своята зряла творческа сила през втория период, сега, през третия период, античната философия се намира вече в своята по-късна, но отслабваща в теоретическите си възможности старческа възраст, която при това по време трае почти три пъти по-дълго, отколкото първите два периода взети заедно.

Единият се характеризира с взаимно проникване между гръцката култура и културата на източните народи. Политически съзнанието на

гражданите вече е разкрепостено от патриотичната свързаност с малката собствена държавица /polis/ и е обхванато от космополитични настроения. Икономически също настъпват големи промени, вътрешни противоречия и борби. Отнета е завинаги дотогавашната уседналост и сигурност. Културно пък започва кръстосването и взаимното проникване на най-различни учения от Изток и Запад. Гърция се превръща в кръстопът на международния културен обмен, а гръцкият език става международен световен език. Това са все условия, които решително влияят върху развитието на по-нататъшната философия.

Преди всичко тази философия не можеше вече да остава в рамките на ограничени и разпалено воюващи по между си школи. Срещането на най-различни противоположни философски и идейни течения неминуемо намаляваше собствената самоувереност и довеждаше от една страна до еклектизъм – стремеж да се признае частица от истината на всички противоборстващи школи, от друга страна – до скептицизъм – склонност да се отрича изобщо възможността на човека да достига до истината и да не се признава истинността на никое от ученията.

По своя характер, философията през този период е нравствено практическа. Като няма вече чисто теоретически ентусиазъм от първия период за изследване на външната природа и като няма широките обществени и патриотични интереси и пориви, които спомогнаха през втория период за създаване на обществените идеали и системи на Платон и Аристотел, през третия период човекът се отдава на чисто практически изследвания, чрез които иска по-пряко и по-сигурно да достигне до лична сигурност и до лично щастие. Затова в системата на стоицизма и епикурейството, които господстват през този период, пътища и средства се препоръчват различни, но целта е еднаква: достигане на спокойствие, сигурност и щастие.

Точно в такива несигурни за отделната личност времена, когато са разрушени тихите и дотогавашни пристани и тя е изведена в бурното открито море, най-добре се чувства безсилието на човека да си даде и създаде сам покой и щастие било чрез знание, било чрез практическа дейност. Затова през разглеждания период философията стига до смирено признаване безсилието на чисто рационалното познание и преминава в мистицизъм и в дълбоки религиозни търсения – насочва вниманието си към въпросите за Бога. В тази насока системите на новопитагорейството, на александрийската юдейско-гръцка философия на Филон и особено ново платонизмът на Платон и неговите последователи изпъкват пред нас като последни свежи цветя в градината на античната философия. Започнала като космология през първия

период и преминала в широка антропология, себепознание на човека и универсална философска система през втория период, тя завършваше своето развитие като истинска дълбока теология.

]]> http://svyat.com/%d1%82%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%be%d0%b4-%d0%be%d1%82-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0/feed/ 0 http://svyat.com/%d0%bd%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%be%d1%81%d0%be%d1%84%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d1%81%d0%bc%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b3%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b8-%d0%b2%d1%8a%d0%b7%d0%b3/ http://svyat.com/%d0%bd%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%be%d1%81%d0%be%d1%84%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d1%81%d0%bc%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b3%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b8-%d0%b2%d1%8a%d0%b7%d0%b3/#comments Sat, 13 Feb 2010 13:21:18 +0000 свят http://svyat.com/?p=21504 Ако по този начин първата философия, метафизиката фактически се превръща по своя предмет на Богословие и получава името „Теология“, то останалите науки-и преди всичко физиката-имат за предмет видимия материален свят. Ако метафизиката ни говори за първо двигатели, физиката има да ни говори за реално съществуващите в света движения по-подробно. Под движение, древните разбираха всяка промяна в света. Затова Аристотел наброява четири вида движения:

а/Субстанциално, което се състои в произхождането или изчезването на известна същност напълно като такава.

б/Количествено-количествено увеличаване и намаляване. в/Качествено-изменяне, получаване нови качества.

г/Обикновено пространствено движение, което се състои в сменяне своето място, отиване от едно място на друго.

Тези видове движения веднага от своя страна извикват основни философски проблеми. Така например, според Аристотел не може да се

говори за субстанциално произхождане и изчезване в абсолютен смисъл, тъй като материята с промените в нея е вечна. Светът е вечен. Следователно става произлизане и изчезване на конкретни вторични образувани предмети. С други думи и самото понятие същност /oisia/ получава не вече метафизически общ смисъл, а физически конкретно значение и означава отделните неща. Също така при обикновено движение като преместване извиква въпросът за пространството. Според Аристотел пространството не съществува обективно извън материалните неща, а то е определителност на самите предмети. Така че самият израз „движение в пространството“, който буди представата за празно пространство като някакъв съсъд, в който се движим, е неправилен. Също така и времето не съществува като обективно извън произлизащите с нещата промени. Извън материалните неща няма нито  празно пространство, нито така да се изразим, празно време. Това Аристотел напълно е обосновал главно срещу Атомистиката, която учела за празно пространство. Времето е само броят на движенията от първото към по следващото /последното/.

Между четирите вида движения Аристотел счита основно последното, пространственото, тъй като всички други видове зависят от него, а то е и по замах най-голямо, тъй като обхваща целия световен кръговрат.

Вселената, според Аристотел е устроена кълбовидно. Разделена е на две половини от луната: половина над луната и половина под луната. Горната, над лунна част е съставена от етер. Тя е неизменна дори в своята подвижна част. Долната- под лунната половина е съставена от четири елемента: земя, вода, въздух и огън с присъщите им четири основни сили или качества: топло и студено, мокро и сухо. По силата на тези свойства произлиза постоянното съчетание на елементите и постоянното им качествено изменение, което Аристотел също изрично подчертава за разлика от атомистите. Без качествено изменение на елементите и преминаването им един в друг, според него не може да се обясни много развитието на качество на нещата в света. Неизменяем е само етера, който е пети елемент /quint essentia/.

Но като говори за елементите и силата, Аристотел решително се бори срещу материалистическия механичен възглед за света. Напротив: вселената, природата е според него напълно телеологично устроено цяло, в което самите качества не са случайни, а съществуват с оглед на общата цел. Общата цел обхваща всички частни цели в света. Цяла редица изказвания на Аристотел са все в духа на това телеологично схващане. „Природата прави всичко, заради една цел“./ 641, в.12/ Точно

така, както разумът /nois/ е деен с оглед на една цел, така е и природата. /415, в.16/ Като всеки добър домакин природата се грижи да не отхвърли нищо, от което би могло да произлезе нещо полезно. /744, в.16/ Като всеки разумен мъж, и природата разпределя винаги всичко според нуждата. /687 а/ „Нищо от това, което произлиза от природата и съобразно природата, не е без ред, тъй като природата именно е първопричината за реда във всички неща“./ 252, а 11/

В съчинението „За небето“ стои забележителното изказване: „Бог и природата нищо не правят без някаква цел.“ /271 А 33/

Така че схващането на Анаксагор и Питагорейците, а още по-рано от Анаксимен, че света е космос, красиво и целесъобразно устроено цяло, у Аристотел намира приложение във всички области на действителността. „Природата, обяснява Аристотел, не прави нищо безцелно. Тя се стреми винаги към най-доброто. По възможност винаги тя прави най-хубавото. Нищо в нея не е излишно, нищо не е напразно, нищо не е съвършено. Във всички нейни действия, дори и в най-малките, има нещо божествено. Дори отпадъците, тя, като добър домакин употребява, за да произведе нещо полезно. Това ни показва наблюдаването на природата, което навред открива и в най-голямото и в най-малкото удивителна целесъобразност“. /14, 202/

Известен и през много столетия вреден за науката е бил геоцентризмът на Аристотел. Според него, земята, която е иначе много малка в сравнение с другите планети, се намира в центъра на вселената и всичко се движи около нея. Тя самата е кълбовидна, непосредствено до нея се намира сферата на водата, след това на въздуха и най-сетне на огнената материя.

Тогава идват небесните сфери, чиято материя е толкова по-фина, колкото са по-далече от земята. Най-крайната, външната сфера е тази на неподвижните звезди, наречена от Аристотел „Първо небе“. По долу се намират другите сфери. Всичко Аристотел приема, че съществуват 56 такива сфери. Най външната се движи от Бога, като първодвигател, но и другите сфери имат подобни първодвигатели. „Всяка от тях, също като първото небе дължи движението на една вечна, неподвижна, следователно безтелесна субстанция, на един нейн принадлежащ дух, така че има толкова духовно, колкото сфери. Също така и звездите се схващат от Аристотел като одушевени, разумни, високо над човека стоящи божествени същества. /206/  И за да не се помисли, че учи за някакво многобожие, Аристотел посочва определено своето мнение, като цитира един стих от Илиадата, в който се казва „многовластието не е хубаво: един да бъде владиката, господарят“.

Върху земята, пък и изобщо в подлунната сфера Аристотел различава две основно различни области: областта на неорганичното и органичното. Самата терминология „неорганична“ и „органична“ идва от него, и то е в един много дълбок смисъл. Гръцката дума „орган“ /organon/ значи оръдие, инструмент за постигане на известна цел. Аристотел има предвид това, че тялото в този случай е „организъм“, следователно инструмент, оръдие на вътрешната „ентелехия“, която при растенията и животните е тяхната душа. Тя е движещата и целенасочващата сила. Тя води от потенции към актуалност. Затова именно от Аристотел идва схващането, че душата изгражда необходимото и тяло, тя го формира и развива, има го като свой съсъд и средство. Ако целият свят е целесъобразно устроен, то още повече това важи и още повече се вижда при органичното, дето всичко още от началото е пресметнато с оглед нуждите и действията на душата.

Всред органичното именно, в зависимост от душата Аристотел различава растенията животните и хората. Растенията имат душа за хранене, растене и размножаване. Животните имат душа освен за хранене, растене и размножаване, още и за усещане, желание и движение-самопроизволно и нарочно. Хората най-после имат освен хранене, растене, размножаване, усещане, желание и движение, още и мислене. За животните и хората душата пребъдва в органа на централната телесна топлина-сърцето, а растенията нямат подобен център. Телата са съставени от еднакводелна материя-омиомерии, които от своя страна са смес от различните елементи. Размножаването и зараждането на инсектите и някои риби става във водата.

Аристотел е несравним майстор в охарактеризиране животинските и растителни видове. Според него има развитие в рамките на отделните видове, но няма еволюцизъм в Дарвинистически смисъл, тъй като всички видове са съществували едновременно от вечност. Хората, конкретно винаги са съществували като хора, а не са произлезли вследствие на еволюция от други видове. Основното деление Аристотел вижда в кръвността или безкръвността на животните. По-нататък той различава девет вида животни: раждащи живи малките си четвероноги, снасящи яйца четвероноги, птици, риби, китове, пълзящи, мекотели, твърдокожи /черупчести/ и инсекти.

Аристотел учи, че в света съществува пълна постепенност и непрекъснатост в преминаването от едно към друго, така че няма нито празнини, нито скокове /natura non facit saltus/, както са изразявали това схващане по-късни изследователи. „Защото природата постъпва континуително и върви от безжизненото чрез посредничеството на това,

което наистина живее, но още не е никакво животно /растение/ към същинските животни“.

Този именно дял впоследствие, както видяхме, получи името метафизика. Тя има за предмет не някой отделен сектор от битието, както другите, специални науки, а има за предмет света, битието като цяло и изучава неговите основни начала и принципи. За нея Аристотел казва, че е „E ton proto arhon kai aition teoretiki“-                                                             „Теория на първите начала и причини“.

Метафизиката е най-обща, най-абстрактна наглед, а в същност е единствено конкретна истинска наука, защото видяхме, че за Аристотел

истинско реално, обуславящо всичко друго е именно най-общото, от което е правилно да тръгва всяко познание; затова именно първата наука се занимава с него-първа като изходно начало и първа по неизменността на нейния предмет. Тя не е абстрактна, защото само тя взема цялото битие в неговата пълнота, а абстрактни са другите, специалните науки, които вземат само един незначителен дял от действителността-например математиката-величините, физиката-само телата и движенията, химията-само химическите качества, психологията-само душевните качества и прочие и се абстрахират от всички останали дялове на битието. Тя е абстрактна само в този смисъл, че изисква най-голямо духовно съсредоточаване, за да бъдат обхванати и изучавани нейните проблеми-най-висок полет на човешкия дух, тъй като изучават „съществуващото

като такова и това, което се отнася към него, като към съществуващо“ /to on i on ta uparhonta katanto/.

Всички науки, особено физиката имат работа с движението в различните му форми; астрономията с движението на планетите, техниката с движението на колела и мотори, биологията с движението на животните, и прочие. Но само философията-първата-си поставя общия въпрос що е причина. Само първата философия си поставя въпроса какво е изобщо причина и какви основни видове причини съществуват. Всевъзможни мнения има за същността и началото на света, не само първата философия изследва що значи изобщо същност, а след това, каква може да бъде същността на света, що значи начало и след това, какво е началото на света. Едни като Платон учат, че същността на битието е духовното, други като Демокрит учат, че същността е телесното, едни учат че има само пребъдване, други-че има само движение и изменение. Не друга, а пак първата, основна обща философия или наука изследва какви са възможните и реално съществуващите мнения по този въпрос и кои измежду тях са най-правдоподобни.

И Аристотел прави така. Като дава увод на историческите мнения дотогава по този въпрос, той ги подлага на критика, но не за да отрече тяхната истинност, а за да посочи тяхната недостатъчност, взети поотделно, за обяснение на битието и за да ги съчетае в едно сложно цяло. Това е именно типично Аристотелевското: гениалната синтактичност, широта и пълнота.

1.Причинност и видове причини.

Първият въпрос, на който Аристотел се спира в своята метафизика е този за причинността, свързан с началото на света; той прави преглед на дотогавашната философия и вижда, че най-напред е поставен въпросът за материята, за веществото, от което е съставен светът-началото, в което и с което стават измененията. Едни казват, че началото е вода,  други-, че е въздух, трети-,че е четирисъставно и прочие и много  изменения се обясняват вече с качествата и свойствата на самата материя: топлината и студа и-формата и  и прочие.

Но поставя се въпросът по-нататък, от къде са самите тези сили и свойства на предметите на материята, които довеждат до съчетаване и разчетаването на нещата. Все едно дали свойствата и силите ще препишат на самите материални неща /както е при атомистите/, ще се обяснят с действието на любовта и омразата /както е при Емпедокъл/, или ще се припишат на един всемирен разум /както е при Анаксагор/, въпросът си остава открит и винаги един и същ: освен материалния субстрат имат и една причинност, предматериална и надматериална.

„Но и това не е всичко. Разглеждайки всичките видове причинност, Аристотел намира, че има действия, които се обуславят не от своето начало, а от своя край и се обясняват само чрез своя край, който за тях е и цел. Ако детето види за пръв път риболовец, то отначало не разбира, защо той приготвя въдицата, защо отива край реката, защо слага примамка на въдицата, хвърля я в реката, мълчаливо чака-не разбира дотогава, докато действията на рибаря не дойдат до своя край-хващането на рибата. Всяко разумно човешко действие, като действие целесъобразно и предвидено, се обяснява чрез своя край, чрез своята цел.“ /Трубецкой /. Преди да бъде достигнат реално резултатът от дадено действие, то съществува вече идеално като план, като проект, в съзнанието на дееца. В този смисъл последното /сиреч, това което ще се реализира едва на края/, е първо /тъй като вече в началото на действието съществува идеално/. По този начин се наблюдава в света трети вид причинност-целевата. Но това, което е много важно в случая, Аристотел не само счита, че отделните действия са целесъобразни, но той вижда целия свят като телеологично устроен. За него недопустима е мисълта за сляп механизъм.

Най-сетне Аристотел открива четвърти вид причинност във формата, която материята получава в отделните предмети, и която именно го прави един предмет, а не други. Така например на една и съща почва могат да бъдат посяти картофи и рози, царевица и тикви и други. Материалната основа е еднаква. Но резултатите се получават

различни, поради това, че формата на картофите е картофеност, за розите-розност, на царевицата-царевичност и прочие.

И така Аристотел различава четири вида причинност:

а/Двигателна и деятелна причина. Например скулпторът, който има способността да вае мрамора. Аристотел я нарича: /oten i arhe tis kinitais/. Това, от което или от където идва движението. Тя е начална.

б/Материална, вещна причинност. Това е самата материя, веществото, което търпи изменението и действието /ili to upokeimenon     / в нашия пример това е мрамора.

в/Причинност на целта, крайна причина, заради която се извършва действието /to on enena/ наслада от изкуството, увековечаване нечия памет, прославяне вожда и прочие.

г/Причинност на вида, на формата /to ti tin einai/ в нашия пример това е статуята, бюст, паметник или нещо друго.

Така че имаме две външни за веществото причини-началната и крайната и вътрешни причини-материйната и формата. По-късно, както е известно в историята на философията четирите вида причинност се свеждат до два основни вида причинност-причинност по силата, на която се извършва дадено действие, обединяваща сила и материята /значи първите два вида причини у Аристотел/ е известна с името /causa efficienf/ и причинност, заради която се извършва действието, обединяваща целта и формата на предметите е известна с името /causa finalis/.

До тук учението на причинността е елементарна и лесно обяснява единичните частни действия в света, но според Аристотел истинският му смисъл се разкрива, когато ги отнесем към света като цяло. Щом и в света действат целеви /финални/ причини, значи че целият свят и по-съвършеното обяснява и обуславя по-нисшето и не съвършеното-не обратното. Така че цялата действителност има една цел, която толкова повече доближаваме и опознаваме, колкото повече се отдалечаваме от началото по-малко разумно състояние. Ще рече светът, световната материя еволюира към все по-голяма духовност и към осъзната телеологичност.

Метафизика  ІІ. Alpha Elatton – кратко въведение  сега се нарича „изследване на истината“.

Метафизика ІІІ. Beta – формулира 14 апарии, чиято задача е поставена пред „търсещата наука“.

Метафизика ІV.   Gamma  – определя метафизиката като наука за съществуването / съществуващото като съществуващо/. Също такa изследването на аксиомата за принципа на непротиворечивостта; законът  за изключеното трето.

Метафзика V. Delta -кратък речник, който обяснява  30 философски термини.

Метафизика VІ. Epsilon-Поставя се централният въпрос как науката за съществуващото като съществуващо се отнася към Божието съществуване /същество/. Разкриват се още значения за „съществуващото“.

Метафизика VІІ- ІХ – ZHO /Zeta, Eta, Theta/-така наречените   „книги за субстанцията“. Въпросът за съществуващото като съществуващо-води до обстоятелството какво е възприеманата субстанция, която в собствен смисъл е съществуващото. То се изяснява с помощта на понятията „форма и материя“, „възможност и действителност“.

Метафизика Х .Yota – е самостоятелна част с учение за едното и употребяваните термини: идентичност и неидентичност, подобие и противоположност.

Метафизика ХІ. Kappa- изглежда е след Аристотелевска компилация от  Метафизика  ІІІ, ІV и VІ и Физика ІІІ.

Метафизика ХІІ. Zambda – е едно затворено за себе си съчинение. Глава от І до V. Разглежда въпросите за сетивно-възприеманото, променливото.

Глава  от VІ до Х има за предмет непроменимото, Божествената субстанциа.

Метафизика ХІІІ. / My/ -Поставя се проблемът дали  извън сетивно възприеманото има една неизменна, вечна субстанция. Дискутира се питагорейско – платоническата теза, дали числата са субстанции.

Метафизика ХІV. /Ny – Критикува се учението за идеите на Платон и Питагорейското учение за числата.

Възприема се, че глава ХІІ е първоначалният проект на общата Първа философия, а глава  от VІІ до ІХ  принадлежи към атинския период. „ Gamma“и  „Epsilon“ са писани по същото време, както и „ZHO“.

Становище на Вернер Иегер.

Вернер Иегер /1923/- Аристотел е създателят на духовно-историческото развитие на мисълта.

Аристотел се е превърнал от един идеалист, от типа на Платон, в трезвен емпирист. Различава три периода:

1. Времето на Академията-Платоник, привърженик на учението за трансцедентните идеи.

2. Време на прехода-Аристотел критикува платоновото учение за идеите. Развива собствена метафизика. Първите проекти на метафизика, физика, етика.

3. Творческо време. / Втори атински период/- Акцент върху емпиричните изследвания.

Критика от страна на Дирмайер. Аристотел е едновременно и емпирик и платоник от начало до край. Още от родния си дом има естествено-научни интереси. Съчинение по биология- Лесбос. Според Дюринг /1966

г./ и Моро /1968 г./ изследванията доказват „вътрешното единство и завършеност на Аристотелевата философия“.

4.Практическите науки обхващат:

а/Етика- известна е  в три редакции: Никомахова, Евдемова и Голяма етика, която в същност е най-малка и представлява извлечение от първите две и затова е наречена голяма, тъй като разглежда повече въпроси от тях поотделно.

б/Политика-за семейството, държавата, формите на управление, възпитанието и прочие.

в/Поетика-разглежда същността на поезията и значението на отделните литературни видове.

Освен диалозите и учебните научни съчинения на Аристотел принадлежат и редица сборници, бихме могли да кажем антологии на тогавашната научна и философска мисъл или пък сборници от произведения на негови сътрудници, които са били издадени не само гениално в индивидуалното си творчество, но е бил и гениален организатор на колективни научни инициативи и почини. Само така се и обяснява неизчерпаемото богатство на събрания фактически материал в неговите произведения. Така например, във връзка с написването на своята „Политика“ той е имал под ръка сборник, съдържащ отделни изследвания за държавната уредба на цели 158 държави. За жалост и този сборник, както и другите подобни сборници е загубен. От него е запазена само частта, разглеждаща държавата на атиняните.

Що се отнася до стила на Аристотеловите произведения, той е реалистично делови, на много места неравен, във висша степен аналитико-прозаичен. В съчиненията има повторения, вставки, неестествено свързани на отделни части, някъде очевидни пропуски: на едни места се стига до съвършенство на анализа, на други се правят само загатвания и прочие. Всичко това говори, че съчиненията не са били в окончателна редакция за издание и още, че в тях са бъркали разни автори, преди да бъдат издадени.

За живота на Аристотел ни дават сведения Диоген Лаертски и Дионисий Каликарнаски, които имат за първоначалник хрониста Аполодор / от ІІ. в.пр. Хр /.

Аристотел е роден в Стагира /на Халкедонския полуостров/ през 384 година-същата година, през която се родил и Демостен, с когото и

умрял в една година, след като цял живот политически били на два полюса.

Бащата на Аристотел Никомах, бил придворен лекар на македонския цар Аминта ІІ, баща на Филип ІІ, той умрял рано, затова Аристотел бил отгледан от Проксен-близък техен роднина. Аристотел е бил възпитан в естествено-научен дух, разполагал с много средства и имоти. Имал много роби. Обичал удобствата. Пръв от всички древни си образувал богата собствена библиотека.

Седемнадесет годишен Аристотел отишъл /през 367 г./ в Атина в Академията на Платон и останал там до смъртта му в / 347 г./. В Академията бил най-изтъкнат ученик. Сам Платон го наричал „умът на училището“, а заради многото му четене наричал жилището му /oikos anagnoston/, къща на четци.

Отношенията между Платон и Аристотел са били обект на най-чудновати анекдоти. Уж Платон се оплаквал от нападки на Аристотел и го наричал „конче, което рита майка си, от която суче“. Уж Аристотел някога в присъствието на първите Платонови ученици влязъл в спор с него и тъй го оскърбил, че Платон три месеца не отишъл в Академията и пр. Всички те са малко вероятни, като се има предвид общото уважение, с което Аристотел говорил за Платон. Запазена е от него една епиграма за философията и за морала, че лошите хора не са достойни за него, дори да го хвалят.

Но от друга страна, принципно те са се сблъсквали неведнъж.Често се цитира пасаж от Аристотеловата етика, където той казва: „Платон ми е приятел и ми е мъчно да го критикувам, но истината

ми е по-голям приятел и аз не мога да я премълча /amicus plato sed magis amisa veritas/.

След смъртта на Платон, Аристотел заедно с Ксенократ отишъл за Мала Азия, град Ной Атернеи в Мизия, при своя съученик по академия Хермий, който междувременно станал тамошен управител. Скоро обаче той бил пленен и убит от персите, а Аристотел, който се оженил за племенницата му Литиада, отишъл да живее на остров Митилин. От о-в Митилин бил повикан от Филип ІІ за възпитател на Александър. Там останал седем години, възпитавал го в героичен дух с помощта на Илиадата. Александър до края на живота си запазил пиетет към философа и много подпомогнал неговите научни изследвания чрез експедиции в покорените обширни земи.

През 335 г. Аристотел дошъл в Атина и в североизточните и покрайнини в Лицея основал свое училище, познато с името лицей-име, което и до ден днешен се дава на изтъкнати частни училища. Школата се наричала още „Перипатетическа“ от алеите и градините и. В лицея Аристотел останал 12 години. Животът бил организиран пансионски. Освен на научни занимания, отдавали се и на изкуство. Устройвали се всеки 10 дена празненства при определена програма. Методът на обучение бил лекционен. Сутрин Аристотел четял строго научни лекции за редовните ученици. Вечер четял лекции за по-широка публика.

Веднага след смъртта на Александър Македонски, Аристотел трябвало да напусне Атина, защото македонофобското течение взело връх. Обвинили го в безбожие /показано уж в един съчинен от него химн/, но те ще е било само претекст спрямо омразния македонофил. Отишъл в Халкида на о-в Евбея. През следващата 322 г. починал от стомашна язва.

Аристотел бил два пъти женен. След Литиада, от която имал дъщеря под същото име и която починала към 335 г., той се оженил за някоя си Перпюлиада, от която му се родил син Никомах. Него именно философа оставил в последствие за свой наследник. Поради политическите борби между философските школи Аристотел е бил още преживе обект на немалко нападки. Още повече, че неговата външност не била привлекателна. Той бил дребен на ръст, слаб, късоглед и гъгнив. На устните му играела язвителна усмивка. Бил студен, насмешлив и високомерен. Особено бил страшен за противниците си със своята ловка и строга логична реч. Съчиненията му го открояват като високоблагороден мъж, който от всичко най-много обича истината, който цялата си страст отдава на науката и философското изследване, затова прекрасно се ориентира в действителността-както в околната, така и в цялата световна действителност. По изумителния си дар за систематизиране, по обективността си при изучаване фактите и чуждите мнения и по дълбочината на оригиналните си идеи, той е един от най-великите мислители за всички векове. Чрез него древногръцката философия преминава от своята юношеска възраст в своята трезва, хладнокръвна зряла възраст, затова той цяло хилядолетие бил „Философът“