Възпитател и Спасител на човечеството би могъл да бъде само онзи, който обективно обладава за всички хора неоспорим авторитет. Разбира се, без нашите собствени усилия и нашата собствена вяра в този Възпитател, делото няма да напредне нито с крачка, но за нашето напредване е тъкмо необходима личност, която да покаже пътя и послужи за пример и проводник в този път.
Трагедията на съвременното човечество се състои в това, че хората са загубили вяра в каквото и да е било и в когото и да е било. Те пребивават в насмешливо или в равнодушно неверие и към бъдещата катастрофа, и към своя Спасител. А това означава, че катастрофата наближава със същата неизбежност, с каквато са неизбежни и сбъдванията на Спасителя.
Каква личност може да бъде този Възпитател и Спасител? Кой конкретно е способен да е неоспорим авторитет за хората и да ги поведе по Пътя на Истината? Очевидно само онзи, който знае за Света, Бога и Човека всичко, при това с принципно нови, непознати преди подробности, които притежават абсолютно обяснителна сила и който учи, в пълно съответствие със своите знания не на какво да е, а именно на добро, любов, създаване на красота, истински човешки и достоен за човека живот, и който живее в пълно съответствие с това, което учи, вършейки деяния от общочовешко значение и мащаб.
Може ли такъв човек да бъде политически лидер или свещенослужител? Не, защото и единият и другият изразяват макар и широк, но не и всеобщ, а само групов интерес. Учен или философ? Но, бидейки адепти на разума и техниката, те не са способни да учат на любов. Пророк? Но той носи на хората само тези знания, които му се откриват от време на време колкото е необходимо за дадения момент; в това е мисията на пророка – той не учи да се живее в Любов, а само призовава към нея и не създава бъдеще, а само провъзгласява за него.
Може би в този случай, спасители на човечеството ще станат представители на високо развити извънземни цивилизации? Не, те не могат да бъдат учители за хората, макар и по тази проста причина, че те не са хора и следователно не са в състояние да научат човека на нещо собствено човешко.
Извънземният разум вече е предавал на хората – чрез пророците и чрез своите представители разнообразни знания и писания, от ведическите книги и книгите на Стария завет до теософските доктрини и ученията на Баха-Ула, Сатиа Саи Баба, теориите и практиките на Рам Чандра, (Сахадж – Марг) и т.н. Но нито в „осевото време“, когато в резултат на извънземното вмешателство в различните точки на планетата са се запалили огнищата на будизма, даосизма, гръцката философия, нито в ХХ век, отбелязан със зачестили преки контакти на хората с извънземни цивилизации, не са донесени желаните резултати. А това вече говори, че тези пътища, указани от подвижния разум на Вселената, не са пътя на хората и на Небесния им Отец.
И самият Небесен Отец не може (по-точно не е длъжен) да спаси хората. Ако със своята воля Той отведнъж ни направи праведници, ние ще загубим свободата, този безценен дар, който самият Отец ни е подарил. По-точно е изказването на един християнски свещеник: „Бог е сътворил нас без нас, но твърде много ни уважава, за да ни спаси без нас“. Действително, ако се стане праведник изведнъж, не минавайки нужните и трудни степени на развитие, за това то след кратко време ние не ще съумеем правилно да се движим по-нататък: не ще имаме опита на развитието. Не трябва да се забравя, че това вече се е случило с първоначалното човечество.
Небесният Отец не ще се намеси заради нас и в природната Хармония, в ритмите на Космоса и на планетата Земя – това не са негови закони.
И вече съвсем са наивни разговорите за това защо Небесният Отец не слезе сам при хората, с човешки облик. Ако Бог ни се яви, така да се каже, със собствената си персона, то ще опустеят Небесата и ще рухнат не само всички тънко балансирани отношения и тайнства на битието, но и цялата наша вяра в Бога, която се крепи именно на невидимото, а не на видимото. А и никаква човешка плът не е в състояние да вмести безмерността на Отеца и да я издържи.
Остава единствен вариант за помощ на човечеството, единствена кандидатура за ролята на Спасителя. И това може да бъде само Словото Божие – Христос.
Но ще ни кажат защо именно Той? По какъв начин Той ще спаси човечеството? И действително ли Неговото идване ще помогне на хората: та нали веднъж той вече е идвал, – но хората не са станали по-добри?
С това ни предстои сега да се заемем подробно, доколкото ни позволяват възможностите. А затова трябва да се отговори на въпросите – в какво се състои същността на Христос и какъв е характерът на Неговото явление?
От всичко по-горе казано е ясно, че Христос не е Бог. Ясно е и това, че Той не е човек, не е просто един от нас, макар че ни превъзхожда по всички параметри. Каквато и чиста и прекрасна да е душата човешка, тя даже минавайки през чистилището на ред превъплъщения, не ще добие това знание, което ще бъде нужно за спасение на хората и за указване на бъдещия им път: това качество на знанието не ще се получи нито в човешкия, нито в извънземния свят, нито в посмъртното тяло, още повече, че то бързо се разпада и разсейва в Универсума, превръщайки се в енергия на материята. Душата не ще добие и тази височайша и безгранична Любов, която е станала образец на всички нас без изключение: В човешката история нито един от хората не е могъл да достигне тази височина на духовно развитие; животинското начало и обкръжаващият дух на егоизма и грубата сила така или иначе остават в човешката душа своя отпечатък и не й дават да се развива по-високо от средното ниво.
Следователно Христос не е млада, за първи път въплътена душа; не е душа зряла, носеща едни или други наклонности и недостатъци, макар и те да не бият на очи. За Христос не трябва да считаме и тази душа, в която Небесният Отец е вложил максимални способности и знания, неизмеримо надвишаващи обикновената човешка летва. Ако имаме случая на зряла душа, минала през няколко реинкарнации, това би означавало, че към едната душа е добавена друга, а човек с двойна душа е недопустима и немислима патология. В случая на първосъздадена душа с максимална духовност би се подразбирало и максимална свобода, а това би могло да доведе до опасни последствия, към появата на ницшеанския свръхчовек, който би заявил за „смъртта на Бога“.
И така, Христос не е Бог, не е човек и не е свръхчовек, каквито пророчески и други дарове да притежава. В Христос – основата е от Отеца.
Небесният Отец от време на време указва на хората Истинския Път и наставлявайки ги към този Път създава съвършено особена духовна същност, промеждутъчна между божествената и човешката. Тя трябва като Отеца да бъде изпълнена от Светия Дух и да е способна да бъде вселена в подходяща човешка плът, подобно на душата на всеки от нас. Наистина духовно Небесният Отец е винаги с нас, но Му е необходимо още Нещо (или Някой) за научаване на духовния живот на материалния свят, за влияние върху нашия материален живот, за практическо преображение на хората.
Тази особена същност от евангелските времена се именува „Слово Божие“. И това изразяване, като никое друго, добре указва същността на Христос. Тази дума „озвучава“ принципно нечутия от хората Бог; Словото не е плът и не е Логос (Мисъл), а изражение на Същността на Бога – духовното сияние и Свръхсъзнанието на Небесния Отец – и въплъщение на тази същност в избрано човешко тяло. Затова този, когото по външен признак наричат Син Човечески е по вътрешната си същност е Слово на Бога.
Така се разрешава вековната загадка на евангелския текст за Словото, което било у Бога и което било Светлина на хората, – текст породил маса недоумения и лъжливи тълкувания. Благодарение на Висарион смисълът на това „Слово“ става прозрачен и дълбок. И неговата дълбочина е свързана сега не с тайнственост и двусмислие, а с точно и пълно разкритие на същността на „Словата“.
Ако законите на Твореца на Мирозданието могат да се почерпят от всичко, което е в природата и разумът е призван да ги извлича самостоятелно, то законите на човешкото развитие – са фини, духовни закони – не биха били извлечени нито от звездите, нито от камъните, нито в океанските води. За тези закони може и е нужно да се разказва и да се напомня на хората. Ето защо е възникнала потребността от Словото.
„Словото се родило – съобщава Висарион – в Своите условия, специфичните условия; където, когато То не вижда онова, което правят хората, То е спокойно, То отразява Бога, отразява Отеца с цялата своя пълнота – доколкото това е възможно при такива обстоятелства.
Но когато То започва да вижда действията на хората – То се събужда; То става безпокойно; То изведнъж се устремява да учи ; То винаги се вълнува от тези грешки, които правят хората…И затова, когато Словото идва, То не идва за, да похвали хората. Няма нужда за това да идва. Ако трябва, вие сами ще се похвалите, вие това умеете да го правите. Но ако Словото дойде, То идва да види грешките…“ (30 септември 1998 г.).
Ако при това Словото постоянно пребивава сред хората и непрестанно ги учи да оправят безкрайните си грешки, хората биха престанали да се развиват самостоятелно, а значи биха престанали да бъдат хора, свободни същества. И затова Словото идва само понякога, в период на крайна необходимост и изпълнявайки своята мисия, напуска предоставената Му човешка плът и се връща към Отеца, за да може в нужното време и на нужното място да се въплъти отново в човешки облик.
Вместо обичайната човешка душа в плътта на избрания новороден младенец се вселява Словото, при което разбира се се вселява не в пълно проявление на своята мощ, не със цялата своя Слава, а като че ли в дремеща форма. Словото като Дух на Истината се пробужда постепенно. И вече, въплътено в детето, То трябва да измине дълъг път (примерно до 30 години – възрастта на творческата зрелост), за да види не само божествения, но и човешкия живот и делата хорски; да ги види не от страната на външното благоденствие и разкош, а с нищетата и без всякаква украса. Ето защо Синът Човешки расте в семейство на прости хора и усвоява в младостта обикновени, прозаични и не много престижни в обществото професии.
Никой не Го учи на някакви висши и тайни знания. Той не преминава през никакво „просвещение“. Би било смешно и нелепо да се опитва да се учи Този, Който сам идва да указва. Да учи хората да вървят по този път, по който единствено е възможен разцветът, разкриването и развитието на душата – човешката същност.
„Аз бях роден не за това, за да измина път на развитие, както и вие, а в изпълнение на прекрасната мисия, пред вас от Отеца поставена.
Защото вие сте родени за постепенното облагородяване на целия Свят на материята, разнасяйки Словото Божие по Мирозданието.
Аз съм роден само за вашето благо…“
Знаещият същността на Отеца и същността на човека до основи е само Той – Божието Слово, Христос. Той има право да се нарече Учител. Не хората, възнасящи себе си над другите хора, нито пророците, нито могъщите йерарси на Разума на Вселената, а само Той е Учител на човечеството, Учител единствен. „Същността на Отеца е в Мене, тя позволява да чувствам всичко правилно, винаги във всякакви обстоятелства. Аз винаги зная направлението на вашето движение. Във каквато и тъмнина да сте изпаднали, Аз ще дойда при вас, каквато и да е тъмнината – не е важно – Аз винаги ще знам къде трябва да се отиде и къде трябва да ви водя“.
Христос, като Път на Живота,  е Истина. Истина, която не доказва себе си (това само по себе си е безсмислено и противоестествено), а представлява и се явява в качеството на образец на човечност.
Първоначално Христос се явил на хората чрез плътта на Исус преди две хиляди години. Онези времена още не са били „последните“, човечеството още не било дошло до края на пропастта, както днес. За това Христос дошъл тогава не да съди чедата Божии, а да коригира тяхната жизнедеятелност, да изправи пътя, по който те се движат.
Античният свят агонизирал: Римската империя нагледно показва нечовешкия начин на живот, избран от човечеството. Да му се позволява да върви по пътя на цивилизационното варварство, пътя на войните, робството, идолопоклонничеството би било прекалено. Освен това, изключително важна мисия на Исус е било формирането на основите на Единна Религия, която да способства процеса на сплотяване на дотогава разединените народи и враждуващите хорски групировки в единно човешко Семейство. От любов родствена, на хората им предстояло да преминат към Любов Духовна.
На това е препятствало едно много сериозно обстоятелство, което именно се преодолява с помощта на Словото Божие.
Работата е, че съществуващите към това време религии били прекалено различни, че да може през тях да се прекара единство или съгласие. В религиозния живот на човечеството царели разнобой и неуредици.
Всичките основни религии – юдаизъм (а след това – ислям), индуизъм, будизъм, даоизъм – последователно се предлагали на хората, намиращи се на определена природна и културна основа. И само за определен период от време те били като стъпала и страни на постепенното откриване на знанието за Бога, света и човека. Нито една от религиите не е била световна, общочовешка, нито една от тях не е имала право да се изтъква като единна за всички хора. Та нали истината не може да се даде или спусне цялата наведнъж; към нея трябва да се приближаваш дълго и да я усвояваш поетапно. Но се случило това, което можело и да се очаква в царството на силата: Всеки народ или група от народи, получили религия, некритически я възвеличавали, сочейки я за единствено истинна.
Още повече всички религиозни учения, имащи място до появата на Словото Божие, били получени не от Небесния Отец, Бога човешки, Отеца на всички хора, а от извънземни цивилизации, представляващи света на Разума, в който действуват други закони, а не именно човешкият, уникалният закон за духовното развитие. И защото тези религии се спускали не на основа на душата, а на основа съзнателна и разумна, те не могли практически да научат човечеството на Любов и да го обединят. Това е могъл да направи само този, който е олицетворение на Небесния Отец, т.е. въплъщение на Любовта, неин жив пример.
Обаче единственото пришествие на Христос на Земята се оказало недостатъчно. Човечеството със своите безумни деяния доказало незрялостта си за адекватно възприятие за Истината, още повече за нейната пълнота. Ето защо Иисус навсякъде говори с намеци, иносказания, притчи, но никъде открито не възвестява за Отеца, Сина, Светия Дух, за тайните на мирозданието и по-нататъшния път на човечеството: за това било рано тогава.
А и не това било главното. Къде по-важна била задачата на Иисус Христос да донесе на хората заповедта за всеобщата Любов и със своята личност и постъпки нагледно покаже, че тя за хората е възможна и жизнено необходима.
Известно е с какво е завършила мисията на Иисус. Основното разбира се било достигнато: семето на Истината било посято в сърцата на хората. Още повече, само част от хората приели учението на Иисус и то в значителна степен формално, без да се потрудят да разпространяват любов от сърце на сърце. Така човечеството още веднъж продемонстрирало вътрешната неподготвеност към живот в истината.
Не е нужно да се учудваме, че непонятна а, и понякога съвършено изкривена от хората се оказвала и същността на самия Христос.
На Иисус било необходимо да Се открие не само като човек, но и да подчертае Своята единосъщност с Бога, иначе хората просто не биха възприели Неговото учение. Затова Иисус допуска в отношението към Себе си обръщението „Син Божий“. Обаче го допуска неохотно и даже косвено го отхвърля (вж. напр: Лука 22:70). Защото първо, деца на Бога са всички хора; а второ, словосъчетанието „Син Божий“ леко би могло да породи у човечеството лъжливата идея за Христа като „Бог-Син“, „втори Бог“, което впоследствие би внесло смут във възприятието на двете Творчески Начала. По тази причина Иисус предпочита да говори за себе си като за „Синът Човешки“, давайки да се разбере, че всеки човек по принцип е способен и длъжен да достигне духовната висота на Христа.

Стремежът на хората по един или друг начин да се установи господство над природата било изначално противоестествено. Човешката същност е духовна, а това означава, че човек от самото свое възникване е вече над-природен и следователно да се възнася над природата е безсмислено и опасно: напротив трябва да влезе в съответна хармония с нея.
Обаче започвайки от езическите времена, сред хората се възцарил именно култът към Природата, свързан с егоистичната настройка на човека и лесно прерастващ в култ към силата. Целта на индивида станали не другите хора, а благото на самия индивид, благо, достигането на което той си представял по пътя на придобиването на власт над Природата и хората.
Стълбата на самоиздигането, основана на идеята на силата и водеща човека до ужасяващо падение, се изграждала по стъпала-култове:
Природа
плът
разум
Свръхразум
Свръхплът
Свръхприрода
Както виждаме, обожествяването на природата и култивирането в себе си на природно-егоистичното начало прераства в хипертрофиран егоизъм, в желание сами да станем Богове без значение в какъв вариант – хвърляйки плътта и сливайки се със Свръхприродния Творец или подчинявайки цялата Природа, цялата Вселена на въжделенията на своята плът.
Наистина няма никаква принципна разлика между източния и западен тип светоотношения. „Запад“ и Изток“ – са едно и също; път нагоре и път надолу – един и същи път. По-точно казано, пътят нагоре е път надолу и всеки превъзнасящ се ще бъде унижен. Защото развивайки се по логиката на „възвисяване“ от природата (плътта) към разума, човек няма да стигне Духовни върхове, по-лошо от това – той усилено ги разрушава в себе си.
Разбира се в миналото и настоящето на хората се отдавало да правят немалко добро. И все пак не това е била преобладаващата тенденция на развитие на човека, иначе всеки от нас отдавна щеше да живее в хармония със себе си, другите хора и природата. Затова отивайки към бъдещето, трябва да преосмислим целия предшестващ път, да изберем от него онова, което съответствува на високото предназначение на човека, а всичко останало да зачертаем и забравим.
Дайте да хвърлим последен поглед на предисторията, за да се разделим с нея веднъж завинаги. Да попробваме да се вгледаме в нея от гледна точка на Истината, т.е. да се опитаме да разгледаме къде и кога човек е умеел да изпълнява предначертаното му от Небесния Отец – и съумял ли е.
И ето пред нас е древната култура на Изтока. Какво достига тук човек? Той мечтае да стане безличен, като неговия Бог и като Природата. Той се стреми да излезе от живота и с тази цел се скрива в манастир, в планинска пещера или в гората, практикувайки медитативно очистване на ума, което не е нищо друго, освен отричане от всичко земно. Той всячески изтезава своята плът, за да се избави от тази личностна принадлежност като от тежко бреме.
Междинният резултат на някои йогистки практики става получаването на невероятни способности, когато човек може да убие друг с поглед или с мисъл, а себе си да направи физически силен като тигър или слон. Но това не е била крайната цел на психическите упражнения. Главното било да стане равнодушен към света и хората – равнодушен до такава степен, че дори при вида на починалия близък и роден човек да си напява весели песни, подобно на това как водата безгрижно шурти по мъртвите камъни: та нали умрелият човек се е слял с Абсолюта.
Но този идеал на „естественост“, това следване на пътя на Природата или безличния Бог се обръща в сурова и пряма жестокост – в точно същата, каквато е присъща за този идеал на бездушния Абсолют и животинската борба за съществуване. Тогава „съвършено мъдрият“ за най-малко провинение с брадва отсича ръката на ученика; тогава сам Кришна убеждава Аржуна в позволеността на убийството на родния брат, който по този начин може да се избави от оковите на плътта; тогава Мойсей призовава да се разрушат жертвениците на другоплеменниците и иска око за око, зъб за зъб, обожание за обожание, рана за рана. Тогава накрая, един човек се признава за по-висш от друг само по факта на своето раждане и както в стадото, както в кошерите и мравуняците се възцарили кастови закони увековечаващи робството.
Същата робска система на социума, същото робство, израснало от култа към природата, е отбелязано в епохата на античността. Робът тук не е човек, а говорещо оръдие. И човекът е само животно макар и политическо. Природно-инстинктивното начало, довеждащо до крайност и извращение, се проследява в гръко-римския свят постоянно и повсеместно: в кучешкия начин на живот на циниците; в хомосексуализма и лесбийството; в олимпизма – това тържество на мускули; римските пирове и пировете на древните гърци; в необходимостта от хляб и зрелища, напрягащи нервите. То просветва и в реакциите на стоиците, допускащи в качеството на противоотрова от такъв живот самоубийството и в призива на неоплатониците да се върнат към Единния, в „истинската родина“; и в равнодушието на софистите към истината, защото истината се разлива, както им се е струвало, в чувствения свят и значи тя е навсякъде, във всяко мнение и възприятие.
Този натуралистичен плурализъм може да се счита за всеобща характеристика на античната философия, така както той има своите корени идващи от Талес и Парменид за идеята на Всеединното. Ако мисленето е тъждествено на битието, т.е. ако всичко е единно, то истината е разсеяна в природните проявления, а следователно дали тя е единна или множествена – няма особено значение. Така излиза, както е забелязал още Хегел, че софистите също са елеати, само че по-късни.
Доколкото битието за гърците е мислене и не повече от мислене, дотолкова цялата духовност се свежда от тях към мислимото, умственото и Духът се оказва Ум (Логос, Нус). Тогава щом мисълта за гърците е битие, то Умът се оказва Плът, качество соматично, телесно и материални се явяват не само низшият, неистинският, „менталният“ свят, но и колкото и да е странно, висшият, истинският свят на боговете-идеи. Действително този свят е на „оптическите скулптури“ (А.Ф.Лосев), а скулптурата е олицетворение на плътта.
По такъв начин античният космоцентризъм, не е отишъл далече от езическия култ на природата.Разликата е само в това, че идеалът за природна хармония е придобил у гърците и римляните характер на натрапчива идея за симетрия, порядък, и геометричност на Природата. Що се отнася до човекът, то той е интересен за античността само дотолкова, че той е „микрокосмос“ – миниатюрно въплъщение на Природата, Космоса.
А какви асоциации предизвиква в нас споменаването на Средните векове? Какво виждаме в тази епоха?
Тук царствува теоцентризма. Нито природата, нито човекът, а само Бог е истинският смислов център на мирозданието и цел на човешкия живот.
Но Бог няма облик и лице и затова във Средните векове ние откриваме все същия култ на уподобяване на Бога чрез отрицание на човешката личност и все същото забвение на заповедите на любовта. Стремежът към практическото самоунищожение на личностното начало е характерен например за софизма. А любовта, призвана да разпространява топлина от една жива душа на друга, се обърнала в поклонение на мъртвите тела при християнството и на каменните късове – у мюсюлманите.
Празните абстракции на схоластиците, немите реликви, студените души дали на света мъртвороден и съвършено ненужен Бог на църковната субординация. „Истинската вяра“ станала прерогатив на тези или онези авторитети; свещенослужителите, вместо да служат на хората, потъпкали по-низшестоящите; смирението било забравено в снизходителното превъзнасяне на „божиите наместници“. И колкото повече укрепвали многочислените църкви на Запад и на Изток, толкова повече те сеели вражда на планетата. Религиозните войни станали оттогава неотменима черта на общественото развитие – както впрочем и насилственото обединяване на племена в рамките на държави като мощна машина на власт и манипулиране на хората.
Не се възродила човечността и в епохата на Възраждането. Разбира се Ренесансът е бил антропоцентричен, но що за човек е бил провъзгласен за център на мирозданието? Съвсем не ближният като цел на нашата грижа, а човекът въобще – в качеството си на „цар на природата“.
С други думи, ренесансовият антроцентризъм е бил по своята същност все същия култ към материалната сила. Той се проявявал и в действията на „светата“ инквизиция, претендираща за божествен Свръхразум, а затова и за безгранична Власт; и в девиза „Разделяй и властвай“; в макивеализма и ужасите на Вартоломеевата нощ; във възхваляването на човешкото тяло, издигнато в ранг на гротескното тяло (според М.М.Бахтин), т.е.Свръхплът; и във възпяването на „телесната низост“ – възпяване, което било не толкова признак на „демократизма“, както считал същият този Бахтин, колкото разюздан цинизъм на човека-животно.
Естествено-природното начало се изразява тук, както в предишните и следващите епохи, в придаване на огромна важност на съсловната принадлежност, родовостта, признаците на „кръвта“, в неумерения интерес към плътската любов, в безкрайните рицарски турнири, придворните интриги и дуели. Възраждането разцъфтяло и залязло под знака на животинските инстинкти и животинските борби. Прав бил Дюма-баща, влагайки в устата на капитана на мускетарите г-н де Тревил думите, характеризиращи по своята същност цялата епоха на Възраждането: „Вие трябва навсякъде да виждате врагове. Пазете се от всички: от приятел, брат, любовници…“
Неслучайно естетиката на Ренесанса е пронизана с духа на ужасното и трагичното. Защото това време е било наистина като Ада на Данте, трескавите кошмари на Бош и Гоя, шекспировите трагедии и историческите драми. Не е случайно и това, че именно в тези времена е била използвана своеобразната защитна реакция във вид на утопия – отражение на засега не много ясното, но променливо бъдеще, във вид на прекрасната мечта за Града на Слънцето, очистителната и пророческа „Буря“ в мирогледа на Шекспир.
Настъпило Новото време. То донесло със себе си революции във всички области. Във всички, освен една – духовната. И ако те не са докоснали главното в човешкия живот, значи са породили още по-голяма дисхармония в обществените отношения и в отношенията на човека с природата.
Обикновено новоевропейската епоха тържествено се нарича епоха на науката, триумфална победа на разума над природата. Действително именно в този период науката се формира в самостоятелен и водещ социален институт. Но защо? Защото това изисквали нуждите на развиващото се промишлено производство, а за производството е нужна сила. Търсената сила хората видели тъкмо в науката, в дълбокото теоретическо осмисляне и експериментално усвояване на природата: „Знанието е сила“. И наистина, тази голяма сила е в състояние да постави природата в служба на човека. Но в името на какво, на какви негови потребности?
Да се правят догадки по този повод няма смисъл. Ясно е, че науката се е развивала като слугиня на производството, в крайна сметка е била длъжна да служи като средство за насищането червата на човечеството, за ублажаване капризите на неговата плът. При това, дори ако се издигне лозунг „щастие за цялото човечество“, на практика става дума за благоденствието само на отделни индивиди, умеещи предприемчиво да придобият полза за себе си.
По такъв начин, Новото време било време на същия стар-престар егоизъм, само че той стигнал тук до откровена и невероятно уродлива форма. Древните „Тат твам аси“ и „Аз съм Света“, издигащи човека до Универсума, се превърнали сега в низходящ Универсум до отделния индивид със субективистката формула „Светът това съм Аз“. Именно „Аз съм“ – като единствен, единичен, неповторим – и съставям цялото съдържание на Света. Този последният без Мене е нищо; той не е повече от комплекс на моите собствени усещания. И значи, Аз съм – повелител и господин Свят, Аз съм – Свръхчовек, Аз съм – Свръхплът и Свръхразум.
Щом е така, значи няма никакъв Бог. Човекът на Новото време е с достатъчно просветен разум и поглъщане на природата на най-високата научна основа, която съществува. „Аз съм – свободно същество възклицава новоевропейският типаж!“
През ХХ столетие тази свобода в пълна степен е проявила себе си – в качеството на свобода на умопобъркания без значение дали е затворен в лудница или се е изскубнал на воля. Социалните сътресения (само в Русия са станали като минимум четири революции), двете световни войни, атомните бомбардировки и нарастването на ядреното въоръжение; програмата „звездни войни“; борбата между атлантизма и континентализма за преразпределяне на света; пренаселеността, екологичния кризис – такъв е само краткия списък на смъртоносните атрибути на ХХ век. А фашизмът? А тоталитарните и така наречените „демократични“ режими? „Болните органи на болното общество“ (Висарион) съобщават за себе си в последното столетие с особена сила, като в истинска агония. Тук ще добавим и лавиннообразното падение на нравите, наркоманията, стандартизацията и роботизацията на живота – и ще видим: човекът в края на второто хилядолетие е загубил себе си напълно и окончателно.
Всъщност това трябвало да бъде предвидено от самото начало, от момента на „първородния грях“. Всички последващи „културни“ епохи само увеличавали изначалната грешка на човечеството. Затова разбира се разделянето на тези епохи в качеството на някакви особени стъпала на обществено развитие е достатъчно условно. Защото с прехода на една степен в друга се менели само времето и мястото, но нищо не се променяло по принцип. Царството на силата си оставало царство на сила. Как да не си спомним тук с горчива ирония известния литературен персонаж, който говори за всемирната история като за нещо „наистина твърде еднообразно“, където всички „се бият ли бият“ и „кръвта като река се лее, за да развеселим още този образ – като шампанско“
Да, мярката на човечност в развитието на обществото не издържала никъде и никога. Значи пътят, преминат досега от човечеството, не е имал всъщност никакви принципиални отличия в своите периоди, стадии, формации. Всички те били една единствена фаза, формация, стадии – стадий само предисторически. И като всеки предварителен процес, човешката предистория не може да продължи дълго. Рано или късно настъпва нейният край.

Не е ли дошъл този край в наше време?

едностранчивите сократици като Антистен, обратно съществува реално само единичното, конкретното-съществуват отделни коне, отделни рози, отделни столове, но не съществува нищо общо-никаква обща конност, обща розност, столовност и прочие. Аристотел счита и двете тези схващания едностранчиви и неправилни.

Най-напред той критикува Платоновото учение за общото, за идеите като изтъква вътрешната му противоречивост и Софистичност. Идеите са вечни и неизменни според Платон, като отделни от нещата духовни същности. Но щом е така, трябва да съществува идея и за смъртта за изчезване, за разпадане, за изменение и движение и прочие. Тогава излиза, че идеята е пряко противоположна на това, на което е идея. Учението за идеите не обяснява произлизането и развитието на нещата, тъй като в самата идея няма нищо подобно, а освен това тя не е в досег с предметите и им е трансцедентна. А най-сетне идеите като трансцедентни не улесняват, не подпомагат опознаването на нещата, тъй като се оказват противоположни на тях.

Но от друга страна Аристотел е напълно съгласен, че общото, родовото съществува реално, но е само продукт на човешкия ум. Защото, ако реално съществуваха само единичните неща, ние първо не бихме могли да образуваме общи понятия, а и ако ги образуваме, те не биха ни давали познания за единичните неща, тъй като биха включвали в себе си нещо нереално.

Поради това Аристотел учи, че общото и частното са еднакво реални. При това общото не е нещо трансцедентно на индивидуалните неща, а им е иманентно. Общото и частното взаимно си принадлежат. Единичното съществува и се обуславя от общото, а общото се проявява чрез и се носи от индивидуалното. Съществуват безброй екземпляри коне като частно, но те всички имат общи белези, без които не биха били коне, тези общи белези не са извън тях, а са на самите тях. Затова и нашите понятия само изразяват реалното общо и родово, както съществуването на конкретните видове на частното.

Частното и общото не се изключват и отричат, а се намират както днес бихме казали-в диалектическо единство.

Този именно дял впоследствие, както видяхме, получи името метафизика. Тя има за предмет не някой отделен сектор от битието, както другите, специални науки, а има за предмет света, битието като цяло и изучава неговите основни начала и принципи. За нея Аристотел казва, че е „E ton proto arhon kai aition teoretiki“-                                                             „Теория на първите начала и причини“.

Метафизиката е най-обща, най-абстрактна наглед, а в същност е единствено конкретна истинска наука, защото видяхме, че за Аристотел

истинско реално, обуславящо всичко друго е именно най-общото, от което е правилно да тръгва всяко познание; затова именно първата наука се занимава с него-първа като изходно начало и първа по неизменността на нейния предмет. Тя не е абстрактна, защото само тя взема цялото битие в неговата пълнота, а абстрактни са другите, специалните науки, които вземат само един незначителен дял от действителността-например математиката-величините, физиката-само телата и движенията, химията-само химическите качества, психологията-само душевните качества и прочие и се абстрахират от всички останали дялове на битието. Тя е абстрактна само в този смисъл, че изисква най-голямо духовно съсредоточаване, за да бъдат обхванати и изучавани нейните проблеми-най-висок полет на човешкия дух, тъй като изучават „съществуващото

като такова и това, което се отнася към него, като към съществуващо“ /to on i on ta uparhonta katanto/.

Всички науки, особено физиката имат работа с движението в различните му форми; астрономията с движението на планетите, техниката с движението на колела и мотори, биологията с движението на животните, и прочие. Но само философията-първата-си поставя общия въпрос що е причина. Само първата философия си поставя въпроса какво е изобщо причина и какви основни видове причини съществуват. Всевъзможни мнения има за същността и началото на света, не само първата философия изследва що значи изобщо същност, а след това, каква може да бъде същността на света, що значи начало и след това, какво е началото на света. Едни като Платон учат, че същността на битието е духовното, други като Демокрит учат, че същността е телесното, едни учат че има само пребъдване, други-че има само движение и изменение. Не друга, а пак първата, основна обща философия или наука изследва какви са възможните и реално съществуващите мнения по този въпрос и кои измежду тях са най-правдоподобни.

И Аристотел прави така. Като дава увод на историческите мнения дотогава по този въпрос, той ги подлага на критика, но не за да отрече тяхната истинност, а за да посочи тяхната недостатъчност, взети поотделно, за обяснение на битието и за да ги съчетае в едно сложно цяло. Това е именно типично Аристотелевското: гениалната синтактичност, широта и пълнота.

1.Причинност и видове причини.

Първият въпрос, на който Аристотел се спира в своята метафизика е този за причинността, свързан с началото на света; той прави преглед на дотогавашната философия и вижда, че най-напред е поставен въпросът за материята, за веществото, от което е съставен светът-началото, в което и с което стават измененията. Едни казват, че началото е вода,  други-, че е въздух, трети-,че е четирисъставно и прочие и много  изменения се обясняват вече с качествата и свойствата на самата материя: топлината и студа и-формата и  и прочие.

Но поставя се въпросът по-нататък, от къде са самите тези сили и свойства на предметите на материята, които довеждат до съчетаване и разчетаването на нещата. Все едно дали свойствата и силите ще препишат на самите материални неща /както е при атомистите/, ще се обяснят с действието на любовта и омразата /както е при Емпедокъл/, или ще се припишат на един всемирен разум /както е при Анаксагор/, въпросът си остава открит и винаги един и същ: освен материалния субстрат имат и една причинност, предматериална и надматериална.

„Но и това не е всичко. Разглеждайки всичките видове причинност, Аристотел намира, че има действия, които се обуславят не от своето начало, а от своя край и се обясняват само чрез своя край, който за тях е и цел. Ако детето види за пръв път риболовец, то отначало не разбира, защо той приготвя въдицата, защо отива край реката, защо слага примамка на въдицата, хвърля я в реката, мълчаливо чака-не разбира дотогава, докато действията на рибаря не дойдат до своя край-хващането на рибата. Всяко разумно човешко действие, като действие целесъобразно и предвидено, се обяснява чрез своя край, чрез своята цел.“ /Трубецкой /. Преди да бъде достигнат реално резултатът от дадено действие, то съществува вече идеално като план, като проект, в съзнанието на дееца. В този смисъл последното /сиреч, това което ще се реализира едва на края/, е първо /тъй като вече в началото на действието съществува идеално/. По този начин се наблюдава в света трети вид причинност-целевата. Но това, което е много важно в случая, Аристотел не само счита, че отделните действия са целесъобразни, но той вижда целия свят като телеологично устроен. За него недопустима е мисълта за сляп механизъм.

Най-сетне Аристотел открива четвърти вид причинност във формата, която материята получава в отделните предмети, и която именно го прави един предмет, а не други. Така например на една и съща почва могат да бъдат посяти картофи и рози, царевица и тикви и други. Материалната основа е еднаква. Но резултатите се получават

различни, поради това, че формата на картофите е картофеност, за розите-розност, на царевицата-царевичност и прочие.

И така Аристотел различава четири вида причинност:

а/Двигателна и деятелна причина. Например скулпторът, който има способността да вае мрамора. Аристотел я нарича: /oten i arhe tis kinitais/. Това, от което или от където идва движението. Тя е начална.

б/Материална, вещна причинност. Това е самата материя, веществото, което търпи изменението и действието /ili to upokeimenon     / в нашия пример това е мрамора.

в/Причинност на целта, крайна причина, заради която се извършва действието /to on enena/ наслада от изкуството, увековечаване нечия памет, прославяне вожда и прочие.

г/Причинност на вида, на формата /to ti tin einai/ в нашия пример това е статуята, бюст, паметник или нещо друго.

Така че имаме две външни за веществото причини-началната и крайната и вътрешни причини-материйната и формата. По-късно, както е известно в историята на философията четирите вида причинност се свеждат до два основни вида причинност-причинност по силата, на която се извършва дадено действие, обединяваща сила и материята /значи първите два вида причини у Аристотел/ е известна с името /causa efficienf/ и причинност, заради която се извършва действието, обединяваща целта и формата на предметите е известна с името /causa finalis/.

До тук учението на причинността е елементарна и лесно обяснява единичните частни действия в света, но според Аристотел истинският му смисъл се разкрива, когато ги отнесем към света като цяло. Щом и в света действат целеви /финални/ причини, значи че целият свят и по-съвършеното обяснява и обуславя по-нисшето и не съвършеното-не обратното. Така че цялата действителност има една цел, която толкова повече доближаваме и опознаваме, колкото повече се отдалечаваме от началото по-малко разумно състояние. Ще рече светът, световната материя еволюира към все по-голяма духовност и към осъзната телеологичност.

човечеството в тази област, изведнъж изгражда тази наука в пълния и почти обем, защото добавеното после е съвсем незначително.

Аристотел нарича логиката аналитика и то по две причини: първо, защото нейния основен метод според него е анализът, разчленяването на нещата на отделни белези и отделяне съществените от несъществените и второ, защото нейната крайна цел е да достигне създаването на точни, ясни и трайни понятия, без които не е възможно научното познание, а това се добива, когато сложната реч се анализира и разчлени на отделни съждения, а те от своя страна-на понятия.

Създаването на логиката се е наложило през време на Аристотел от практическите нужди на живота. Софистическата словесна

извратливост и лъженаука станала истинско обществено бедствие. Вместо честното търсене и различаване на истината, тържествували най-хитрите и безкрупулни профанатори на истината, които по този начин довеждали до скептицизъм и безразличие. Ето защо наложило се да се установят точно и нарочно грешките, които те правят при своите доказателства, както и да се посочат качествата и правилата на истинските доказателства. Това именно изпълнил блестящо Аристотел чрез изграждане различните отдели на логиката.

Първият дял не по важност, а методологически-това е топиката, наука за доказателствата с нейния специално полемичен дял-учението за лъжливите софистически доказателства.

Докато последната част разкрива фалша на Софистиката, първата дава собственото учение на Аристотел за търсене и доказване истината.

Но логиката според него не е само полемична. Тя е преди всичко трасиране изобщо пътя на науката. Затова се изследват изцяло основите и, като се започва от учението за категориите, което стои на първо място в събраните логически съчинения на философа. Наистина автентичността на това учение от някои е била оспорвана, но фактически то, ако не самият Аристотел, то поне напълно в неговия дух. Защото, както видяхме за него, както и за Платон изобщо, родовото е преди частното и видовото, така че много естествено е било на първо място да се поставят категориите. Те са именно ония най-общи дялове от действителността и ония най-общи понятия, които всичко обхващат и нямат по-висше от себе си. Преди да премине към съждението и умозаключението, Аристотел разглежда понятията и най-голяма внимание отдава именно на най-общите понятия, категориите. Той, както е известно, наброява десет категории:

1. -същност          = човек, кон

2. -количество      = два лакти, три лакти

3. -качество          = бял, учен

4. -отношение      = двоен, половина, по-големи

5. -място               = в лицея на пазара

6. -време               = вчера, утре

7. -положение       = лежи, седи

8. -притежание     = обут, въоръжен

9. -действие          = реже, пари

10. -страдание      = порязва се, опарва се

Сам Аристотел в глава четвърта на своето съчинение за категориите, като изброява тези десет категории, посочва, че няма дума, която да не изразява нещо от тези десет сектори на действителността и няма вещ или явление, в което да не могат да се поместят в тези му десет категории: какво е, в какво число е, къде е, кога е, как е и прочие. „Всяка изречена дума, казва Аристотел, изразява или субстанция /същност/ или количество, или качество, или отношение, или място, или време, или положение, или притежание, или действие, или страдание“.

Между тези десет категории Аристотел винаги поставя на първо място по значение категорията същност, без която са невъзможни другите. При някои случаи той наброява само четири категории: същност, количество, качество и отношение. Много съществено е, че според Аристотел категориите са не само най-общите понятия, но че те именно представляват истинската природна действителност, тъй както тя е обективна, като първична или както той казва „първична по самата си природа“. Всичко останало-частното, подчиненото и обусловеното-е само за нас първо, тъй като първо с него се сблъскваме в света, него възприемаме преди да достигнем до категориите.

На действителността съответстват не само категориите, но и основните закони на мисленето, които също само за това са задължителни за мисленето, защото са закони на обективното битие. Обективно всяко нещо е тъждествено на самото себе си и затова логически се изразява това положение в закона или принципа на тъждеството, идентичността. Обективно едно нещо не може в едно и също време да притежава едно качество и да притежава отрицанието на това качество /“а“, и „не а“/, затова се изразява със закона за противоречието. Така и принципа за изключеното трето отразява фактическото положение, че от две противоречиви качества едно нещо може в дадено време да притежава само едното от двете и третото качество не е възможно да му се препише: а е или А или не е А-никакво друго положение не е възможно като трето. Третото е изключено.

Най-голям дял в логиката на Аристотел имат учението за съждението и учението за силогизма, които са изцяло създадени от него и в това се състои най-голямата му заслуга към логиката. До него беше разгледано само понятието, но не и сложните мислови действия с него. И тук пак Аристотел подчертава основното, първичното значение на общото пред частното. Затова той например не върви като нас от субекта към субекта. Той не казва „s“  е „p“-„Иван е човек“, а казва „p“ важи за „s“-„човечността важи за Иван“, „човечността е принцип за Иван“. Следователно у него е по-ясно подчертано, че общото е вече даденост, предпоставка, когато се отнасяме към него като частно.

Тук естествено нито е възможно, нито е необходимо подробното разглеждане на всички видове съждения и на всички фигури и модули на силогизма. Това всичко се изучава в логиката, която е именно в пълния смисъл на думата-Аристотелова логика. Важно е да се изтъкне само нейният реалистичен, предметен характер, както и нейната исторически обусловена необходимост, а оттам и полемична ударност и заостреност. Едва по-късно в Средновековието, тя е била превърната в самоцел и чрез безкрайни силогистични изхитрявания е била сведена до такава софистика срещу каквато тя се е борила при своето зараждане.

Основното, което Аристотел прокарва в своята философия е реалното единство между противоположностите: идеално и реално, духовно и материално, единство и множество, покой и движение, иманентност и трансцедентност не се вече само противополагат, но  органически  се свързват и само заедно отразяват плътността на битието.

По въпроса за познанието Аристотел е първоначално платоник. И за него истинското познание е само познанието чрез понятие, достигане по пътя на мисленето, докато сетивното познание е само по себе си още релативно. Но за разлика от Платон, който иска да достигне познанието на идеите мимо сетивата и дори в борба със сетивата, Аристотел напротив, тръгва от сетивата от емпиричната действителност и само постоянно възхожда към трайните и общи понятия. Това не противоречи на основното убеждение на Аристотел /подобно на Платон/,  че общото, родовото, предхожда видовото, частното и индивидуалното: „дърво“ предхожда и обуславя „иглолистното дърво“; „иглолистното дърво“ предхожда и обуславя понятието „ела“ и прочие. Той много добре знае, че изучавайки частното и конкретното, все още се намира в областта на вторичното и обусловеното, но знае също, че до общото и обуславящото пътят води само чрез неговите прояви или чрез обусловеното. В това отношение той е гениален емпирик.

Възгледът на Аристотел е свързан с постановката, че идеите, същностите на нещата не са трансцедентни на материалната действителност, а и са иманентни. Следователно за съзерцаването им не е необходимо откъсване от нея /бихме казали днес-бягство от нея/, а е необходимо задълбочаване и разумно проникване в нея. Тук именно е основното им различие с Платон.

И доколкото идеите са едновременно първообразни форми, но и идеал на действителността, те също не са откъснати от нея, а иманентно я заквасват и пресътворяват. „Платон е философ на идеала, Аристотел е реалист, философ на действителността. Но той е реалист, не защото отрича идеала, а защото не противополага понятията на действителността, идеите на нещата: идеите не се противопоставят на света, а се осъществяват в него, изпълват го“. Същността на нещата не може да бъде отделена от това, на което тя е същност, казва Аристотел. Цялата негова полемика срещу Платон се гради на това, че ако идеите се намират в „Умно място“ извън пределите на действителността, тогава те не могат да обяснят нещата, да ги изпълват, а само ги удвояват и повтарят излишно. Напротив, щом са действителни сили, тогава от тях се определя всяко движение, развитие, живот и всичко действително. /Виж с.н. Трубецкой, с.73, т.ІІ/.

Друга много по-важна страна във философията на Аристотел е това, че той не противополага субективното мислене на обективната външна действителност, а напротив учи, че една и съща закономерност владее вън и вътре. Върху това основно убеждение се изгражда логиката на Аристотел, така че тя според него никога не е формална, отнасяща се само до формата на мисленето, а е същевременно израз на природната закономерност-тя е предметна.

Аристотел по-нататък не противополага теоретическото си познание на практическото, колкото и ясно да съзнава разликата им. За него теоретическото естествено и леко прераства по необходимост в практиката и обратно-практиката прераства в теоретическо познание. Те

не се изкуствено разделят и противополагат, а напротив, взаимно се проверяват,  допълват и оплодяват.

И най-сетне Аристотел не противополага логическо знание и съзерцание спрямо вярата и разума. Бидейки гениален учен, той същевременно ясно вижда, че непосредственото докосване между вътрешната и външната закономерност става във върховни точки, където не се нуждаем от никакви научни доказателства, а само съзерцаваме и непосредствено преживяваме очевидността. Това са точките на аксиомите, на самоочевидната даденост на евидентността. Те са основни предпоставки на всяка наука, а самите са непосредствено достоверни. За такива аксиоми Аристотел посочва  Закона за противоречието, Закона за изключеното трето и прочие.

Метафизика  ІІ. Alpha Elatton – кратко въведение  сега се нарича „изследване на истината“.

Метафизика ІІІ. Beta – формулира 14 апарии, чиято задача е поставена пред „търсещата наука“.

Метафизика ІV.   Gamma  – определя метафизиката като наука за съществуването / съществуващото като съществуващо/. Също такa изследването на аксиомата за принципа на непротиворечивостта; законът  за изключеното трето.

Метафзика V. Delta -кратък речник, който обяснява  30 философски термини.

Метафизика VІ. Epsilon-Поставя се централният въпрос как науката за съществуващото като съществуващо се отнася към Божието съществуване /същество/. Разкриват се още значения за „съществуващото“.

Метафизика VІІ- ІХ – ZHO /Zeta, Eta, Theta/-така наречените   „книги за субстанцията“. Въпросът за съществуващото като съществуващо-води до обстоятелството какво е възприеманата субстанция, която в собствен смисъл е съществуващото. То се изяснява с помощта на понятията „форма и материя“, „възможност и действителност“.

Метафизика Х .Yota – е самостоятелна част с учение за едното и употребяваните термини: идентичност и неидентичност, подобие и противоположност.

Метафизика ХІ. Kappa- изглежда е след Аристотелевска компилация от  Метафизика  ІІІ, ІV и VІ и Физика ІІІ.

Метафизика ХІІ. Zambda – е едно затворено за себе си съчинение. Глава от І до V. Разглежда въпросите за сетивно-възприеманото, променливото.

Глава  от VІ до Х има за предмет непроменимото, Божествената субстанциа.

Метафизика ХІІІ. / My/ -Поставя се проблемът дали  извън сетивно възприеманото има една неизменна, вечна субстанция. Дискутира се питагорейско – платоническата теза, дали числата са субстанции.

Метафизика ХІV. /Ny – Критикува се учението за идеите на Платон и Питагорейското учение за числата.

Възприема се, че глава ХІІ е първоначалният проект на общата Първа философия, а глава  от VІІ до ІХ  принадлежи към атинския период. „ Gamma“и  „Epsilon“ са писани по същото време, както и „ZHO“.

Становище на Вернер Иегер.

Вернер Иегер /1923/- Аристотел е създателят на духовно-историческото развитие на мисълта.

Аристотел се е превърнал от един идеалист, от типа на Платон, в трезвен емпирист. Различава три периода:

1. Времето на Академията-Платоник, привърженик на учението за трансцедентните идеи.

2. Време на прехода-Аристотел критикува платоновото учение за идеите. Развива собствена метафизика. Първите проекти на метафизика, физика, етика.

3. Творческо време. / Втори атински период/- Акцент върху емпиричните изследвания.

Критика от страна на Дирмайер. Аристотел е едновременно и емпирик и платоник от начало до край. Още от родния си дом има естествено-научни интереси. Съчинение по биология- Лесбос. Според Дюринг /1966

г./ и Моро /1968 г./ изследванията доказват „вътрешното единство и завършеност на Аристотелевата философия“.

4.Практическите науки обхващат:

а/Етика- известна е  в три редакции: Никомахова, Евдемова и Голяма етика, която в същност е най-малка и представлява извлечение от първите две и затова е наречена голяма, тъй като разглежда повече въпроси от тях поотделно.

б/Политика-за семейството, държавата, формите на управление, възпитанието и прочие.

в/Поетика-разглежда същността на поезията и значението на отделните литературни видове.

Освен диалозите и учебните научни съчинения на Аристотел принадлежат и редица сборници, бихме могли да кажем антологии на тогавашната научна и философска мисъл или пък сборници от произведения на негови сътрудници, които са били издадени не само гениално в индивидуалното си творчество, но е бил и гениален организатор на колективни научни инициативи и почини. Само така се и обяснява неизчерпаемото богатство на събрания фактически материал в неговите произведения. Така например, във връзка с написването на своята „Политика“ той е имал под ръка сборник, съдържащ отделни изследвания за държавната уредба на цели 158 държави. За жалост и този сборник, както и другите подобни сборници е загубен. От него е запазена само частта, разглеждаща държавата на атиняните.

Що се отнася до стила на Аристотеловите произведения, той е реалистично делови, на много места неравен, във висша степен аналитико-прозаичен. В съчиненията има повторения, вставки, неестествено свързани на отделни части, някъде очевидни пропуски: на едни места се стига до съвършенство на анализа, на други се правят само загатвания и прочие. Всичко това говори, че съчиненията не са били в окончателна редакция за издание и още, че в тях са бъркали разни автори, преди да бъдат издадени.

които по-късно Цицерон нарича образцови по елегантност на стила и златни по съдържание.

Те са били предназначени за широка публика. При него обаче, диалогичната форма не представлява поетично произведение, както при Платон, а това е строго методично научно разгъване и проследяване на проблемите, при което стоят реч срещу реч, доказателство срещу доказателство. Обикновено главно действуващо лице е сам Аристотел. За жалост диалозите на Аристотел са запазени само в отделни фрагменти.

С изключение на диалога „Александър или върху колонизацията“, в който Аристотел излага своето мнение за политиката на Александър /като се обявява против неговото желание да побратимява народите и го учи да поставя гърците и македонците над всички други народи, като господари /, който е бил публикуван по-късно, всички други диалози са ранни произведения и носят духа на Платон. Аристотел тук още мисли и чувства като платоник отначало, но постепенно се освобождава и зреят собствените му убеждения, докато накрая по някои съществени въпроси се завършва с разрив. Така например „Евдем“ разглежда въпроса за безсмъртието като Платоновия „Федон“ и го доказва по същия начин. Тук още се поддържа учението за идеите по Платоновски, учението за прераждането, учението за възпоменанието и прочие. Още през живота на Платон е съчинен и диалога „Протрептик“, който изтъква значението на философията, призовава към нейното изучаване и между другото има за цел да посочи значението на академията също и в областта на риториката-срещу нападките на Изократа. В учението за идеите се приема и диалогът „Върху доброто“, създаден по подобие на „Горгий“, както и диалозите „Държавникът“ и „Софист“ имат Платоновски образци. Това което Платон разглежда в „Държава“, Аристотел го разглежда в диалог „Върху справедливостта“. От този период са и диалозите „Върху поезията“ и „Върху риториката“. По-късно, изглежда вече след смъртта на Платон е написан диалогът „Върху философията“. В него вече учението за идеите /особено в късната му редакция, когато се чувства върху Платон влиянието на Питагорейците /, се оборва. На мястото на света на идеите се приема Божествен видим свят. Освен това този диалог дава определена история на тогавашната философия и излага обществените исторически схващания на философа, свързан с определено религиозно учение. Между другото тук се дава за пръв път едно силогистично доказателство за Божието битие /така нареченото космологическо, допълнено с теологическото/. Религиозното вдъхновение на Платон облъхва творчеството на Аристотел през ранния

период. Това личи особено от този диалог, в който той показва пълно разбиране за религиозните проблеми и изтъква наред със значението извънредното значение на благоговейното преклонение пред Бога с вяра. В един друг диалог „Върху молитвата“, Аристотел още по-подробно се занимава с религиозни проблеми, като по-специално се спира на въпроса, как по-правилно и достойно може да се слави Бог, който е не само дух, но е и нещо много по-високо от духа. Отговорът му е бил също вдъхновен от Платон-че на Бог най-добре се служи чрез научно /философско/ и етическо служение на истината, доброто и красотата като от Бога дадено задължение. Затова той изтъква предимно етичния елемент и в молитвата и нейното значение като възвишаване на духа към първоосновата.

Ако, както казахме, от диалозите са запазени само фрагменти, от научните съчинения на Аристотел е запазено почти всичко съществено-достатъчно да ни даде цялостна представа за неговите философски и специално-научни възгледи. И тъй като в тях образът на философа е даден в окончателната безпротиворечива форма, те се разделят не по времето на написването им, а по характера на тяхното съдържание на логически, естествено-научни, метафизически и практически.

1.Логически съчинения са:

а/Категории изброяване и обособяване на десетте най-общи  категориални понятия.

б/За съждението-същност и видове за съждението.

в/Първа и втора аналитика. Едната разглежда силогизма, а другата разглежда научната митология.

г/Топика-разглежда учението за доказателствата и за хипотезата.

д/Върху софистическите доказателства и тяхната измамна истинност.

Тези шест книги по-късно, през Византийската епоха, са били обединени и издадени под общото име /organon/ наръчник по логика.

Към логическите книги като сродни с тях обикновено се отнася и съчинението „Риторика“, което разглежда същността, формите и значението на ораторското изкуство.

2.Естествено-научните съчинения обхващат:

а/Физика-учение за материята, за движението, за времето и пространството.

б/За небето-учение за границите на света по време и пространство, за устройството му, за движение на небесните светила, за тежината и формата им и прочие.

в/Върху произлизането и изчезването-свързано с учението за топлината и студа, мокрото и сухото и прочие.

г/Метеорология-върху планетите, кометите, метеорите, металите , камъните и прочие.

д/Изследване върху животните или зоология. В него за пръв път се дава научна систематика на около 500 животински видове. Разглежда се анатомията на животните и прочие.

е/Психология-/peri psuhe/-разглежда душевните способности на растенията, на животните и хората. Към нея е прибавена сбирка от психологически статии  върху усещането, паметта, спането, сънищата и прочие.

3.Метафизиката на Аристотел разглежда основните въпроси на битието. От самият Аристотел тя е била наречена „Първа философия“, „Метафизика“ е била наречена от първия издател на пълното събрание на съчиненията на Аристотел от Андроник Родоски- І век пр. Хр.. Той поставил това съчинение, състоящо се от 14 книги зад физическите съчинения и затова го нарекъл /meta ta phisika/, впоследствие полатинена  се получила от този израз думата метафизика, която добила гражданственост в цял свят и означава наука за основите и същността на битието.

За живота на Аристотел ни дават сведения Диоген Лаертски и Дионисий Каликарнаски, които имат за първоначалник хрониста Аполодор / от ІІ. в.пр. Хр /.

Аристотел е роден в Стагира /на Халкедонския полуостров/ през 384 година-същата година, през която се родил и Демостен, с когото и

умрял в една година, след като цял живот политически били на два полюса.

Бащата на Аристотел Никомах, бил придворен лекар на македонския цар Аминта ІІ, баща на Филип ІІ, той умрял рано, затова Аристотел бил отгледан от Проксен-близък техен роднина. Аристотел е бил възпитан в естествено-научен дух, разполагал с много средства и имоти. Имал много роби. Обичал удобствата. Пръв от всички древни си образувал богата собствена библиотека.

Седемнадесет годишен Аристотел отишъл /през 367 г./ в Атина в Академията на Платон и останал там до смъртта му в / 347 г./. В Академията бил най-изтъкнат ученик. Сам Платон го наричал „умът на училището“, а заради многото му четене наричал жилището му /oikos anagnoston/, къща на четци.

Отношенията между Платон и Аристотел са били обект на най-чудновати анекдоти. Уж Платон се оплаквал от нападки на Аристотел и го наричал „конче, което рита майка си, от която суче“. Уж Аристотел някога в присъствието на първите Платонови ученици влязъл в спор с него и тъй го оскърбил, че Платон три месеца не отишъл в Академията и пр. Всички те са малко вероятни, като се има предвид общото уважение, с което Аристотел говорил за Платон. Запазена е от него една епиграма за философията и за морала, че лошите хора не са достойни за него, дори да го хвалят.

Но от друга страна, принципно те са се сблъсквали неведнъж.Често се цитира пасаж от Аристотеловата етика, където той казва: „Платон ми е приятел и ми е мъчно да го критикувам, но истината

ми е по-голям приятел и аз не мога да я премълча /amicus plato sed magis amisa veritas/.

След смъртта на Платон, Аристотел заедно с Ксенократ отишъл за Мала Азия, град Ной Атернеи в Мизия, при своя съученик по академия Хермий, който междувременно станал тамошен управител. Скоро обаче той бил пленен и убит от персите, а Аристотел, който се оженил за племенницата му Литиада, отишъл да живее на остров Митилин. От о-в Митилин бил повикан от Филип ІІ за възпитател на Александър. Там останал седем години, възпитавал го в героичен дух с помощта на Илиадата. Александър до края на живота си запазил пиетет към философа и много подпомогнал неговите научни изследвания чрез експедиции в покорените обширни земи.

През 335 г. Аристотел дошъл в Атина и в североизточните и покрайнини в Лицея основал свое училище, познато с името лицей-име, което и до ден днешен се дава на изтъкнати частни училища. Школата се наричала още „Перипатетическа“ от алеите и градините и. В лицея Аристотел останал 12 години. Животът бил организиран пансионски. Освен на научни занимания, отдавали се и на изкуство. Устройвали се всеки 10 дена празненства при определена програма. Методът на обучение бил лекционен. Сутрин Аристотел четял строго научни лекции за редовните ученици. Вечер четял лекции за по-широка публика.

Веднага след смъртта на Александър Македонски, Аристотел трябвало да напусне Атина, защото македонофобското течение взело връх. Обвинили го в безбожие /показано уж в един съчинен от него химн/, но те ще е било само претекст спрямо омразния македонофил. Отишъл в Халкида на о-в Евбея. През следващата 322 г. починал от стомашна язва.

Аристотел бил два пъти женен. След Литиада, от която имал дъщеря под същото име и която починала към 335 г., той се оженил за някоя си Перпюлиада, от която му се родил син Никомах. Него именно философа оставил в последствие за свой наследник. Поради политическите борби между философските школи Аристотел е бил още преживе обект на немалко нападки. Още повече, че неговата външност не била привлекателна. Той бил дребен на ръст, слаб, късоглед и гъгнив. На устните му играела язвителна усмивка. Бил студен, насмешлив и високомерен. Особено бил страшен за противниците си със своята ловка и строга логична реч. Съчиненията му го открояват като високоблагороден мъж, който от всичко най-много обича истината, който цялата си страст отдава на науката и философското изследване, затова прекрасно се ориентира в действителността-както в околната, така и в цялата световна действителност. По изумителния си дар за систематизиране, по обективността си при изучаване фактите и чуждите мнения и по дълбочината на оригиналните си идеи, той е един от най-великите мислители за всички векове. Чрез него древногръцката философия преминава от своята юношеска възраст в своята трезва, хладнокръвна зряла възраст, затова той цяло хилядолетие бил „Философът“

Платон вижда всички недостатъци на съществуващите в негово време държави, затова създава свой собствен идеал на държавата.

Първият белег на тази държава е нейният засилен централизъм, нейната силна държавна власт. Според него държавата възниква по естествена необходимост в интереса на взаимната защита и взаимопомощта. Но само оная държава е истинска, която се ръководи от идеята за справедливостта, и която има достатъчно морална и материална сила да провежда планове и организирано служението на общото добро.

За да се създаде такава държава, необходимо е да се премахнат класовият и съсловен егоизъм и всеки да служи на онова място, където ще бъде най-полезен. Платон се обявява против това да управляват държавата случайни, некадърни и користолюбиви хора, които всичко разбъркват и разрушават, вместо да творят. Той негодува, че за всеки друг занаят или професия се търсят подготвени хора, специалисти, а само когато се дойде до това „царствено изкуство“ /basiliki teksie

/ управлението на държавата-се вземат профани и случайни лица, които служат не на общото, а на своите лични или класови интереси.

За да се премахне това, Платон счита необходимо да се възпита и обучи едно управително съсловие от около хиляда души /Платон има предвид държава, голяма колкото самата Атина/. Това съсловие е управително, ръководещо тяло, но не използва властта за себе си, а служи на народа. Затова то няма частна собственост над нищо, дори жените и децата тук са общи. Живее се напълно на комунални начала: общ стол, лагерен живот, възпитаване и каляване, суров и прост живот, никаква изнеженост и разкош, недокосване до сребро и злато. Мъжете имат право на брачен живот между 25-55 години, а жените между 20-40 години. Полово сношение през това време се позволява или забранява в зависимост от нуждите за деца. Децата на управителското съсловие не са някому частни, а общи, държавни. Те се възпитават с оглед на бъдещата им служба. Мъжете и жените са с еднакви права. Жените не са свързани с къщната работа, както и мъжете. Те еднакво с тях могат да участват в управлението.

Това управителско съсловие се състои от две неравни части. Една малка част от него са управници в същински смисъл на думата, а другата са войни или стражи. Тук влизат военните и полицейските служители, които стоят за запазване на вътрешния ред. Що се отнася до качествата на управниците и на стражите, Платон счита, че само онази държава ще преуспява, в която управляват най-мъдрите, философите-било, че философите стават управници, или че управниците стават философи и, в която запазването на страната е поверено на най-храбрите, най-самостоятелните и безкористните, незлоупотребяващите с дадения им меч.

Освен управници и военни в държавата има трето-най-многобройно съсловие-съсловието на стопанските деятели: земеделци, занаятчии, търговци и пр. За тях не важи комуналният ред: те имат частна собственост, частни жени и семейства, но затова пък са подчинени на властта и закона, на първите две съсловия, за да не могат изкористяват положението си. Със сила и власт се регулират икономическите отношения, за да няма прекомерно забогатяване и бедност, а да създаде обществена солидарност и хармония.

При такова трисъсловно устройство, и когато всяко съсловие всемерно изпълнява своите задължения, без да се вмества в правата и задълженията на другите, в държавата царува обществена справедливост, хармония и общо добруване. Както в душата на отделния човек справедливостта се състои в това, умът чрез мъдрост да води

сърцето, волята чрез храбростта да изпълнява, а чувствата, желанията чрез въздържание да се дисциплинират и урегулират, така е в държавата: мъдрите управляват, храбрите защитават, и въздържаните стопани изграждат държавата.

Специално управниците, философите, още от детство се възпитават за своята служба. Те се избират измежду най-изтъкнатите и най-мъдрите войни. Но те не могат да поемат властта преди 50 години.

До тогава стават военачалници и чиновници в държавата. Едва след тази възраст са достатъчно умъдрени да управляват: „Те трябва да бъдат твърди в своите нравствени убеждения, умъдрени в опита и се включват в колегията на управителите само тогава, когато докажат своите способности. /Трубецкой/.

Какво представлява от себе си идеалната държава на Платон?

Утопия ли е това или проект, да не забравяме, че в очите на Платон истинският идеал е по-реален от лъжливата действителност. Той обладава висша правда сам по себе си.

Независимо от това съществена ли е в действителността или съществува само в „небесата“? Само той единствен е естествен, произтичащ от истинската природа на човека. Ако реалните държави не са съгласни с този идеал, толкова по-зле за тях; съдържащи в себе си нещо противно на разума, на правдата и на природата на човека, те са обречени на гибел“./Виж с.н. Трубецкой/.

Обществените си възгледи Платон е изложил в диалозите „Държава“ и „Закони“.

а/Първото, евдемонистичното схващане отъждествява полезното и доброто с приятното: добро е, което ми е приятно. Това схващане се прокарва в „Протагор“.

б/Второто схващане, изложено в „Горгий“ е аскетично. Според него съществува един общ, вечен идеал за доброто, на който следва да се подчинят всички наши чувства и стремежи. Приятното и моралното не съвпадат, а напротив се намират в противоположност: колкото повече човек угажда на приятното, толкова е по-малко морален. Моралът изисква очистване на душата, откъсване от света, от сетивния светски живот. Висшето добро и благо, което е идеята за доброто, се намира извън противоречивия свят. Висшата задача на човека е в това, да освободи душата от всичко телесно, да я съсредоточи в самата нея, да я приобщи мислено към вечното. Само така ще се изтръгне от земното и ще полети до небесното. Философията е очистване /katarsis  / на душата, защото я освобождава от страст и желания.

Но само смъртта  донася окончателно и пълно освобождаване на човека от злото.

Така виждаме, че в един случай доброто, моралното са фактически жертва заради приятното, а в други случаи приятното се жертва, заради  моралното.

в/Обединяване на едното и другото представлява идеалът за калокагатия /kalokagatia /, който е едновременно идеал за душата и идеал за тялото. В този случай се проповядва добродетелният живот като най-приятен и най-щастлив живот.

Както здравето е добродетел или доблест на тялото и е приятно, така и добродетелта е здраве и красота на душата. Затова тя е безусловно желателна сама по себе си, независимо от никакви странни подбуди, от никакви награди било в този или в бъдещия живот.

Платон приема, че съществуват четири главни или кардинални добродетели. На първо място стои добродетелта на разума-мъдростта /sophia/, чрез която разума  владее в живота; тя помага да се познава правилно целта на живото, да се различава истинското добро и да се служи на неговото реализиране в практиката. Добродетелта на волята /timos, andrea/ е мъжество, храброст. Чрез нея умът държи в своя власт плътските желания и страсти, като решава, кое следва да се задоволи и кое не. Добродетелта на чувствата и желанията е умереността, въздържанието/sopotini/, което е безусловно подчиняване на

неразумните страсти под волята на разума. Накрая, общата добродетел, която обединява и съгласува действията на трите останали добродетели, е справедливостта-/diuaiotini/, която се състои в това, всяка част от душата да изпълнява задача във възможната най-висока степен и да не излиза извън границите си. Когато царува в душата справедливостта, тогава настъпва спокойствието и щастието. Тогава разумът заповядва, волята осъществява заповедите на разума, а страстите и нагоните се подчиняват. Подобно хармонично, закономерно съгласуване на нашите душевни сили и способности е едновременно добро и щастливо настроение на човека. Добродетелта е най-висшето благо, несправедливостта, дисхармонията е най-голямото зло, защото е хаос, вътрешна анархия и раздиране от противоречия със самия себе си.