Горчиво трябвало да се разочароват тези, които мислели, че с убиването на невинния Йоан се туря край на такъв род проповеди. Не, вместо единия явил се друг, несравнено по-силен – Иисус Христос.

Кой бил Иисус?
I. Собствено ние трябва да поставим по-рано друг, по-радикален въпрос: бил ли е, съществувал ли е Иисус? Не е ли той митична личност? Това не е празен въпрос, изкуствен. В последната четвърт на XIX в. марксистите -Енгелс и К. Кауцки излязоха с твърдението, че Христос не е съществувал, израснало е от движението на римския пролетариат. По почин на марксистите някои учени в края на XIX и нач. на XX в. също взели да оспорват историческия характер на личността на Иисус Христос. Между тях придоби печална известност даже не богослов по образование Артур Древс (Art. Drews, Die Christusmythe, 1910), а сетне Робертсон, Калтхоф и др. Но схващането, което отрича битието на Иисус Христос, е изключително явление, за което до края на XIX в. нищо не знаехме. В продължение на 19 века Иисус Христос се считаше за историческа личност. Целият въпрос се заключаваше именно в туй: бил ли е Иисус Христос Богочовек или просто човек? В древността свръхестествения произход на Иисус Христос отричали някои езически учени, като Целз, Порфирий и др. По-късно, сл. IV в., когато християнската религия получила не само право на съществуване, но станала господствующа – чак до XVIII в., богочовешкият характер на личността на Иисус Христос се признавал от всички. С появяването на рационализма в XVIII в. се подхвърлил на нападки чудесният елемент в евангелската история. Някой си Паулус (1761-1851), уж с добро намерение, даже с апологетическа цел, се стараел да изхвърли всичко чудесно от евангелската история и да отстрани всичко свръхестествено чрез натуралистически обяснения и изкуствен екзегезис. Като не отричал автентичността на евангелските разкази, Паулус признавал историческите основи на християнството. Задачата му била да приближи евангелската история към разсъдъчното ис-торико-прагматическо разбиране.

Едва от времето на Давид Щраус (1808-1874) взели да се съмняват в историческия характер на нашите евангелия. „Древният екзегезис, говори Щраус, изхожда от две предположения: първо, че в нашите евангелия се съдържа история, второ, че тази история е свръхестествена.“ Но това не е вярно според него. „Или евангелията, казва той, са действително исторически документи, и тогава чудото не може да бъде отделно от живота на Иисус, или пък чудото не е съвместимо с историята, и тогава евангелията не могат да бъдат исторически документи.“ Изход от противоречията Щраус вижда в критиката на евангелските

източници и в мита като душа на евангелската история. Поставената дилема, разбира се, Щраус бил склонен да реши във втория смисъл. „От самия факт, че евангелията говорят за свръхестествени факти, е ясно, че те не могат да бъдат исторически документи… Ние ще оставим на евангелията чудесата им, но при условие да ги разглеждаме като митове.“ Митове не са могли да създадат очевидците на събитията, и евангелията не могат да бъдат произведения на Христовите ученици.

Щраус е силен и безпощаден в критиката, но е лишен от силата на творчеството, неговият „митически“ Иисус не излезе човек, а някаква отвлечена сила. Грандиозната задача да възсъздаде от откъслеци живия образ на Иисус, именно в рационалистически дух взе върху себе си Ернест Ренан (1823-1892). „Аз пропътувах евангелската област на длъж и шир, говори Ренан за своята подготовка към съчинението си за Иисус Христос. Пред очите ми се яви пето евангелие, откъслечно, но все пак достъпно за четене, и оттогава в разказите на Матей и Марк ми се представяше не отвлечено същество, за което може да се каже, че такова никога не е живяло на света, а дивният образ на човек, който е живял и се е движил“… У Ренан няма нито вяра, нито сериозна наука. Печалния раздел между вярата и науката във великия въпрос за личността на основателя на новозаветната църква той се мъчи да преодолее на естетическа почва, художествена – в област, чужда на вярата и не сродна с науката. Ето защо Ренан превърнал „Живота на Иисус“ в красив роман.

Опит да изобрази Иисус като религиозен деятел, като изкупител и примирител, прави А.Ревил в своето съчинение „Iesus de Nazareth“, I-II, Paris, 1897 г. Според Ревил Иисус бил „велик мистик“, който е осъществил „взаимното проникване на най-интензивната религия и възвишен морал. Личността на Иисус Христос станала предмет на такова почитание, че не закъснели да видят в Сина Чове-чески същество, по-високо от човека. Започнало постепенното Му обожествяване“. По такъв начин възгледът на Ревил за Иисус Христос е типично рационалистически, ртоящ под силното влияние на Ричлианската школа.

Ето накратко историята на рационалистическите схващания за личността на Иисус Христос. Ще преминем към определяне и изобразяване на истинския Му лик.

Източниците за живота на Иисус Христос се делят на библейски и извънбиблейски. Извънбиблейските източници са незначителни по количество и обем, и за тях ще споменем по-рано.

Най-важно ние считаме свидетелството на Тацит, родил се в 56 г. сл. Хр. и писал своите анали в 115-117 г. Следователно Тацит се е явил в своето юношество сред поколение от хора, видели Иисус Христос. Така в XV кн. на своите анали, в гл. XLIV, като описва гонението на християните при Нерон, 54-68, кратко отбелязва: „Auctor nominis ejus (scilcet christiani) Christus Tiberio imperante per procuratorem Pontium Pilatum supplicio affectus erat“ (Виновникът на това име (християнско) Христос бил подхвърлен на смъртно наказание при управлението на Тиберий от прокуратора Понтий Пилат). Тацит през живота си имал пълна възможност да се увери в действителността на личността на Иисус Христос, и той положително го удостоверява. Хронологически по-рано, но по-неопределено споменава за Христос историкът Светоний в „Vita Claudii“, с.25: „Judaeos impulsore Christo assidue tumultantes Roma expulit“, т.е. император Клавдий (41-54) „изгонил от Рим юдеите, които постоянно се вълнували, подстрекавани от Христа“. Това събитие се отнася към началото на 50-е години. Забележителното е, че това свидетелство на Светоний се потвърждава от Лука, по произход грък. Именно той казва, че ап. Павел в Коринт намерил „един юдеин, на име Акила, родом от Понт, дошъл наскоро от Италия с жена си Присцила (защото Клавдий бе заповядал да напуснат Рим всички юдеи)“ Деян. XVIII, 2. Значи, фактът е безспорен: император Клавдий с особен указ в началото на 50-те години от християнската ера изгонил юдеите от Рим. За това говорят независимо един от друг два източника- Лука и Светоний. Последният обяснява и причината на указа – вълненията на юдеите заради „бунтовника Христа“. В началото на 50-те години това вълнение на юдеите е ясно. То било предизвикано от решението на Йерусалимския събор (49-50 г.) за незадължителността на Мойсеевия закон за езичниците, които влизат в християнската църква.

Това решение след година-две достигнало до Рим и предизвикало и там сред юдео-християните особено бурни публични спорове. Бдителната римска полиция, колкото могла, доловила, че се спори за някакъв реформатор („бунтовник“) Христос и съобщила на императора. Той погледнал сериозно на работата и приложил обикновеното в историята радикално средство против юдеите -изгонване от страната, без разлика на юдеи и християни, защото такава разлика тогава още нямало. Да споменем сега и за още един класически, драгоценен за първохрис-тиянството документ – известното писмо (X, 97) на Плиний Млади до император Траян (98-117), в битността му на проконсул на Витиния през 111-112 г.

Този документ е важен особено за историята на християнската мисия, за гоненията и за християнското богослужение. В него три пъти се среща името „Christus“ като безспорна историческа личност. Плиний пише, че отстъпващите от християнството „maledicerent Christo“, или друг път „Christo maledixerunt“, и после, че истинските християни се събират преди разсъмване, за да пеят химн на Христос като на Бог (convenire carmenque Christo quasi deo). За Христа споменават още философът Целз, Лукиан, историкът Лампри-дий. Сред извънбйблейските данни за личността на Иисус Христос първото място принадлежи на юдейските съобщения, например на съвременниците на Иисус Христос -Филон и Йосиф Флавий. Но тук чака историка пълно разочарование. Знатният александрийски юдеин Филон основателно се отказал от всякакъв интерес към йеруса-лимските или галилейски религиозни и народни движения и затова съвършено, може би съзнателно, игнорирал Иисус Христос и Йоан Кръстител. Йосиф Флавий при съставянето на своите исторически съчинения се предпазвал от римляните, затова нарочно избягвал да спомене за месианските идеи и месианските движения на своя народ. Само крадешком a propos, споменава за Йоан Кръстител.

Известното свидетелство за Христос в „Древности“, XVIII, 3, ср. XX, 9, 1, което може да даде вече привърженик на Иисус Христос, вярващ във възкресението (то е приведено у Евсевий, Църк. Ист. I, 11), макар да го има във всички известни преписи, в никой случай не може да бъде признато за автентично изцяло; тук личи ръката на древен християнски интерпо-латор. Съотечественикът на Йосиф Флавий – Юстин от Тивериада, който в края на I в. написал хроника на юдейските князе до Агрипа II, не споменава нито дума за Иисус Христос. Фотий (Библиотека, CXXXIII) обяснява това с „болезнеността на юдейството“. От средата на II в. това боязливо, демонстративно замълчаване отстъпва място на ненавистни отзиви и хули, за да очернят, опозорят спомена за разпънатия Иисус, както схващали това още св. Юстин Мъченик и Целз.

За да преминем към библейските източници, трябва да споменем първо за апокрифните и гностически евангелия. Те не могат да претендират на авторитет на исторически източници за живота на Иисус. Даже най-старите и сравнително най-добрите от тях – евангелието към евреите, издава значителни недостатъци в своята, тъй да се каже, първоначална оригиналност в сравнение с нашето евангелие на Матей, като е било обилно изпълнено с назидателни съобщения. Апокрифните евангелия са плод на фантазия, възникнали от II-VII в. в еретическите кръгове, за попълване пропуските в живота на Иисус, особено в историята за рождеството, детството и страданията. Със своя контраст към 4-те канонични евангелия те само доказват високото достойнство на последните.

Преди още да стане известно решението на събора в Рим, Гримоалд напуснал България заедно с подчиненото му латинско духовенство. По него княз Борис изпратил до папа Адриана II писмо, в което изказвал привидно съжаление, че е бил принуден от съборно решение да скъса с Римската църква и да приеме гръцко духовенстьо. Папа Адриан II не одобрил решението на събора, но не е известно, дали той писал на Бориса по този случай. В писмо до император Василий и писмо до патриарх Игнатий обаче папата протестирал против изпращането на гръцко духовенство в България и се опитал да си възвърне влиянието над Българската църква, но не успял. До същото се домогвал и неговият приемник пнпй Йоан VIII, от когото са запазени шест писма, четири от които са отправени в Бълграия: до княз Бориса, до двама от неговите боляри и до гръцкото духовенство тук и две в Цариград: до патриарх Игнатий и до император Василий I. Папа Йоан VIII убеждавал княз Бориса да върне латинското духовенство в страната си, а двамата боляри за го убедят в това, като изтъквал, че гърците са потънали ереси. На гръцките епископи в България писал, че свещенодействат незаконно в българските земи и им заповядвал в срок от 30 дни да напуснат страната, като ги заплашвал с отлъчване oт църквата случяй на неподчинение.

От патриарх Игнатйя искал под страх на същото наказание и в същия срок да изтегли гръцкото духовенство от България, а от императора — да възвърне на папския престол Българската православна църква. В същия дух и до същите лица в Цариград и България, без патриарх Игнатйя, били писани и други писма от Рим, но напразно. В Рим не могли да схванат, че българският княз, в ръцете на когото се намирала цялата тази работа, не желае да остане под властта на латинците. Папа Йоан viii не успял да си възвърне влиянието над Бългтрската църква и чрез събора от 879 г., който бил свикан за възстановяването на Фотия на патриаршеския престол в Цариград. Когато папските представители подигнали българския въпрос, съборът го отклонил под предлог, че не е компетентен да се занимава и да реши този въпрос. Йоан viii наново се обърнал към княз Бориса по въпроса, но и този път българският княз останал непреклонен. Нарочният папски пратеник от Рим да предаде папския протест Против поведението на събора на император Василия I пък бил арестуван.

„Настоящата изложба се получи наистина доста интересна по няколко причини”, споделя Онник. „Първо е изложба от двама души, които са семейство – аз и Нина. Кръстихме я нарочно „ЗАЕДНО – За1”. С Нина се представяме за първи път заедно. Но показваме живопис, графика и текстилна пластика и може би ще покажем и още нещо, ако стигне времето. Живопис и графика показваме двамата, а текстилната пластика – само Нина. Освен това сме поканили гости от всички етноси и вероизповедания. Цялата изложба е с концепцията за нещата от живота, които са заедно, контрастни като форма и изпълнение, но еднакви като функции и приложения. Например – две маси или два стола и т. н.”, разказва за предстоящата изложба Онник, който е с арменски произход. Изложбата продължава до 23 юни 2010 г.
На откриването на изложбата „ЗАЕДНО – За1” Онник ще разкаже подробно и за още един скорошен успех, постигнат заедно от българи. Става въпрос за 3-я Международен екслибрис конкурс в Истанбул, в чието жури е бил и самият той, като вицепрезидент на Асоциацията на приятелите на екслибриса в България. Журито, в което страната ни е имала само един представител – Онник, се е събрало на 22 май т. г. и сред жестока конкуренция е отличило шестима българи. В състезание с над 4000 творби на творци от държави като Китай, Великобритания, САЩ, Русия, Чехия, Дания, четирима българи печелят награда – Юлиян Йорданов, Едуард Пенков, Марин Груев и Веселин Дамянов – Вес. Още двама българи – Румен Нечев и Петър Великов са отличени със сертификати. След кратко изчисление Онник казва, че България се оказва първа по брой на наградени участници и то в конкуренция с държави, традиционно силни в екслибриса. На 24 август т. г. отново в Истанбул ще се състои церемонията по награждаването на всички отличени, като ще има и изложби и представяне на каталози, която съпъства Световния конгрес на екслибрис сдруженията от цял свят.
Онник Каранфилян е роден през 1963 г. Завършва специалност „Графика” в НХА, прави графика и живопис, увлича се от керамиката, но е известен и като майстор на екслибриса. Основател е на Международен Екслибрис Център (2001), на Първото международно биенале на екслибриса (2002), на първото двуезично списание за екслибрис в България. Носител е на множество награди. Картините му са показвани в Музея на изкуствата в Сабадел, Барселона, Палфругел в Жирона, в Япония, Лондон, Германия, Националната художествена галерия и др. Негови творби се намират в частни колекции в Япония, Канада, Испания, Турция, Германия, Великобритания, Швеция, Кувейт, Ливан и САЩ.
Нина Колева-Каранфилян завършва НХА, работи в областта на текстила и батика. Има реализирани литографии в графична база „Самоков”. Тя е автор с художествени пана в редица офиси и частни домове. Работи в областта на изящните и приложни изкуства. Има реализирани театрални костюми за пиеси, нейни творби са притежание на частни колекции в Швеция, Франция, Ливан, България, Германия и Турция.

Екслибрисът е миниатюрна графика с приложен характер, която представлява гравиран или печатен знак, който идентифицира собственика на дадена книга. Идва от латинския израз „ex libris“, което означава „из книгите на…“ в смисъл „от библиотеката на…“. Представлява етикет, който се залепва на вътрешната страна на корицата на книга. Специфични за екслибриса са неговата лаконичност и изящество на рисунъка, изразяването на отношението към отделния човек — било със средствата на вица и шегата, било чрез символи и сравнения. През XX век превес вземат т. нар. „колекционерски екслибриси”, много от които изобщо не служат за обозначаване чия собственост е книгата, а попълват сбирките на колекционери на екслибриси, участват в изложби и се отпечатват в луксозни албуми. Това налага използването на графични техники извън установената – гравюра на дърво и линолеум, наложила се през Средновековието.

Траян Радев почина на 1 юни на 81-годишна възраст във Военна болница в София. Той няма никакви близки. Министерството на културата организира достойното изпращане на Траян Радев, син на Симеон Радев.
Траян Радев през целия си живот се грижеше за опазване на уникалното наследство на своя баща Симеон Радев – големия български историограф, публицист, дипломат, мемоарист, литературен и художествен критик. Имуществото на Симеон Радев е завещано на българската държава.

Пиесите и документите за участие в конкурса могат да се изпратят и по електронната поща, относно: “Drama Contest”, на адрес: info@penclub.at. За изгубени материали не се носи отговорност. Изпратени материали не се връщат. Повече информация за конкурса можете да получите и по телефон или ел. поща: 981 08 13, 94 00 842, m.staneva@ncf.bg.

Конкурсът се организира всяка година за страни от Югоизточна Европа от 2005 г., а досега проектът е бил реализиран в Р Македония, Сърбия, Хърватска, Босна и Херцеговина и Албания.

Зам.-министър Дерелиев отбеляза в словото си при откриването, че сътрудничеството в областта на културата между Република България и Република Армения се развива успешно и в приятелска атмосфера, което до голяма степен се дължи и на духовната близост между страните ни. Зам.-министър Дерелив подчерта ролята на общата ни древна история и култура, любовта към свободата и независимостта, толерантността към другите народи и религии за развитието на нови двустранни отношения с постоянен стремеж за взаимно обогатяващи се контакти между народите ни.
„Ярък израз на задълбочаването на двустранния културен диалог бяха проведените в периода от 29 май до 4 юни 2009 г. Дни на България в Армения, които се превърнаха в поредното доказателство за волята на нашите две страни да осъществяват активен културен диалог”, отбеляза зам.-министър Дерелиев. Той съобщи, че през есента на тази година нашата страна ще бъде домакин и ще окаже топъл прием на Дните на Армения в България. „Сигурен съм, че българската публика отново ще посрещне с подчертан интерес най-добрите образци на арменската култура и изкуство”, допълни той.

„Тази вечер чрез изящното изкуство на Аршак ще продължим своето „пътуване” към взаимното опознаване и сближаване. С експозицията, която ще видите тази вечер, художникът показва, че владее майсторски жанровете пейзаж, фигуративна композиция, натюрморт, както и съчетанията между тях, в които винаги присъства класическият прочит на изкуството. Самата изложба е наречена „Посоки”, защото показва един дълъг етап в творческото развитие на художника от експресивен реализъм към абстрактни внушения, изразени с така характерната за него експлозия от цветове.

И така, тази вечер в галерия „Средец” ви представяме арменския художник, за когото България е голямо вдъхновение и който чрез платната си ще ни провокира да се замислим за най-истинските неща в живота”, завърши зам.-министър Дерелиев и пожела на добър час на изложбата.

Аршак Нерсисян е роден през 1952 г. в Армения. Завършва Ереванската художествена академия, специалност „Живопис” и „Графика”. Специализира в Санкт Петербург, Литва и Латвия.
В Армения работи като художествен редактор за списание „Жените на Армения”. През 1994 г. идва в България за първи път като представител на «Фонд култура» на Армения. За втори път идва през 1996 г. и остава да живее в България като художник на свободна практика, като взима и българско гражданство. Участвал е със свои творби в изложби в Иран, Франция, Финландия и Русия и има десетки самостоятелни изложби у нас. Рисува илюстрации към сборници с поезия. В България е илюстрирал книгата „Арменски народни приказки” и „Духът на Армения”. Участвал е в изписването на църквата „Св. цар Борис-Михаил Покръстител” и параклиса „Св. Анна” във Варна през 1997 г. През 2002 г. участва във възстановяването на Арменската църква в морската ни столица.

Събраните средства от билети, както и събраните от SMS-си, които пускат зрителите, ще отидат за възстановяване на разрушения кино-театър „Триумф” в Хаити. Изпълнители от 10 балкански страни бяха аплодирани бурно в зала 1 на НДК, като албански артисти стъпваха за първи път на наша сцена.
Всеки, който желае да помогне, може да продължава да изпраща SMS-си /1,20 лв./ на кратък номер 1262 до 10 юни, за всички мобилни оператори. За по-големи суми до 30 юни 2010 г. в „Уникредит Булбанк” АД/ са открити

БАНКОВИ СМЕТКИ ЗА НАБИРАНЕТО НА СРЕДСТВА С БЛАГОТВОРИТЕЛНА ЦЕЛ

IBAN № BG73UNCR 70003319655752 – в левове;
IBAN № BG59UNCR 70003619655761 – евро.
BIC UNCRBGSF

Благодарим ви, че сте съпричастни!

* „Префасадиране и преустройство на Драматичен театър „Адриана Будевска“ – Бургас – договор BG 161 PO 001/1.1-05/2008/001-1;

* „Основен ремонт на сградата на Националната галерия за чуждестранно изкуство“ – договор BG 161 PO 001/1.1-05/2008/001-2;

* „Основен ремонт и преустройство на Национален музей на българското изобразително изкуство” – договор № BG161PO001/1.1-05/2008/001-3;

* „Строителство, рехабилитация и модернизация на сградата на Русенската опера” договор № BG161PO001/1.1-05/2008/001-4;

* „Модернизация на основната сцена на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”- Варна – договор № BG161PO001/1.1-05/2008/001-5;

* „Ремонт и рехабилитация на сградата на Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография, гр. София”, договор BG 161PO001/1.1-05/2008/001-6;

* „Модернизация на сградата на Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков” – Пловдив” – договор № BG161PO001/1.1-05/2008/001-7.

Възпитател и Спасител на човечеството би могъл да бъде само онзи, който обективно обладава за всички хора неоспорим авторитет. Разбира се, без нашите собствени усилия и нашата собствена вяра в този Възпитател, делото няма да напредне нито с крачка, но за нашето напредване е тъкмо необходима личност, която да покаже пътя и послужи за пример и проводник в този път.
Трагедията на съвременното човечество се състои в това, че хората са загубили вяра в каквото и да е било и в когото и да е било. Те пребивават в насмешливо или в равнодушно неверие и към бъдещата катастрофа, и към своя Спасител. А това означава, че катастрофата наближава със същата неизбежност, с каквато са неизбежни и сбъдванията на Спасителя.
Каква личност може да бъде този Възпитател и Спасител? Кой конкретно е способен да е неоспорим авторитет за хората и да ги поведе по Пътя на Истината? Очевидно само онзи, който знае за Света, Бога и Човека всичко, при това с принципно нови, непознати преди подробности, които притежават абсолютно обяснителна сила и който учи, в пълно съответствие със своите знания не на какво да е, а именно на добро, любов, създаване на красота, истински човешки и достоен за човека живот, и който живее в пълно съответствие с това, което учи, вършейки деяния от общочовешко значение и мащаб.
Може ли такъв човек да бъде политически лидер или свещенослужител? Не, защото и единият и другият изразяват макар и широк, но не и всеобщ, а само групов интерес. Учен или философ? Но, бидейки адепти на разума и техниката, те не са способни да учат на любов. Пророк? Но той носи на хората само тези знания, които му се откриват от време на време колкото е необходимо за дадения момент; в това е мисията на пророка – той не учи да се живее в Любов, а само призовава към нея и не създава бъдеще, а само провъзгласява за него.
Може би в този случай, спасители на човечеството ще станат представители на високо развити извънземни цивилизации? Не, те не могат да бъдат учители за хората, макар и по тази проста причина, че те не са хора и следователно не са в състояние да научат човека на нещо собствено човешко.
Извънземният разум вече е предавал на хората – чрез пророците и чрез своите представители разнообразни знания и писания, от ведическите книги и книгите на Стария завет до теософските доктрини и ученията на Баха-Ула, Сатиа Саи Баба, теориите и практиките на Рам Чандра, (Сахадж – Марг) и т.н. Но нито в „осевото време“, когато в резултат на извънземното вмешателство в различните точки на планетата са се запалили огнищата на будизма, даосизма, гръцката философия, нито в ХХ век, отбелязан със зачестили преки контакти на хората с извънземни цивилизации, не са донесени желаните резултати. А това вече говори, че тези пътища, указани от подвижния разум на Вселената, не са пътя на хората и на Небесния им Отец.
И самият Небесен Отец не може (по-точно не е длъжен) да спаси хората. Ако със своята воля Той отведнъж ни направи праведници, ние ще загубим свободата, този безценен дар, който самият Отец ни е подарил. По-точно е изказването на един християнски свещеник: „Бог е сътворил нас без нас, но твърде много ни уважава, за да ни спаси без нас“. Действително, ако се стане праведник изведнъж, не минавайки нужните и трудни степени на развитие, за това то след кратко време ние не ще съумеем правилно да се движим по-нататък: не ще имаме опита на развитието. Не трябва да се забравя, че това вече се е случило с първоначалното човечество.
Небесният Отец не ще се намеси заради нас и в природната Хармония, в ритмите на Космоса и на планетата Земя – това не са негови закони.
И вече съвсем са наивни разговорите за това защо Небесният Отец не слезе сам при хората, с човешки облик. Ако Бог ни се яви, така да се каже, със собствената си персона, то ще опустеят Небесата и ще рухнат не само всички тънко балансирани отношения и тайнства на битието, но и цялата наша вяра в Бога, която се крепи именно на невидимото, а не на видимото. А и никаква човешка плът не е в състояние да вмести безмерността на Отеца и да я издържи.
Остава единствен вариант за помощ на човечеството, единствена кандидатура за ролята на Спасителя. И това може да бъде само Словото Божие – Христос.
Но ще ни кажат защо именно Той? По какъв начин Той ще спаси човечеството? И действително ли Неговото идване ще помогне на хората: та нали веднъж той вече е идвал, – но хората не са станали по-добри?
С това ни предстои сега да се заемем подробно, доколкото ни позволяват възможностите. А затова трябва да се отговори на въпросите – в какво се състои същността на Христос и какъв е характерът на Неговото явление?
От всичко по-горе казано е ясно, че Христос не е Бог. Ясно е и това, че Той не е човек, не е просто един от нас, макар че ни превъзхожда по всички параметри. Каквато и чиста и прекрасна да е душата човешка, тя даже минавайки през чистилището на ред превъплъщения, не ще добие това знание, което ще бъде нужно за спасение на хората и за указване на бъдещия им път: това качество на знанието не ще се получи нито в човешкия, нито в извънземния свят, нито в посмъртното тяло, още повече, че то бързо се разпада и разсейва в Универсума, превръщайки се в енергия на материята. Душата не ще добие и тази височайша и безгранична Любов, която е станала образец на всички нас без изключение: В човешката история нито един от хората не е могъл да достигне тази височина на духовно развитие; животинското начало и обкръжаващият дух на егоизма и грубата сила така или иначе остават в човешката душа своя отпечатък и не й дават да се развива по-високо от средното ниво.
Следователно Христос не е млада, за първи път въплътена душа; не е душа зряла, носеща едни или други наклонности и недостатъци, макар и те да не бият на очи. За Христос не трябва да считаме и тази душа, в която Небесният Отец е вложил максимални способности и знания, неизмеримо надвишаващи обикновената човешка летва. Ако имаме случая на зряла душа, минала през няколко реинкарнации, това би означавало, че към едната душа е добавена друга, а човек с двойна душа е недопустима и немислима патология. В случая на първосъздадена душа с максимална духовност би се подразбирало и максимална свобода, а това би могло да доведе до опасни последствия, към появата на ницшеанския свръхчовек, който би заявил за „смъртта на Бога“.
И така, Христос не е Бог, не е човек и не е свръхчовек, каквито пророчески и други дарове да притежава. В Христос – основата е от Отеца.
Небесният Отец от време на време указва на хората Истинския Път и наставлявайки ги към този Път създава съвършено особена духовна същност, промеждутъчна между божествената и човешката. Тя трябва като Отеца да бъде изпълнена от Светия Дух и да е способна да бъде вселена в подходяща човешка плът, подобно на душата на всеки от нас. Наистина духовно Небесният Отец е винаги с нас, но Му е необходимо още Нещо (или Някой) за научаване на духовния живот на материалния свят, за влияние върху нашия материален живот, за практическо преображение на хората.
Тази особена същност от евангелските времена се именува „Слово Божие“. И това изразяване, като никое друго, добре указва същността на Христос. Тази дума „озвучава“ принципно нечутия от хората Бог; Словото не е плът и не е Логос (Мисъл), а изражение на Същността на Бога – духовното сияние и Свръхсъзнанието на Небесния Отец – и въплъщение на тази същност в избрано човешко тяло. Затова този, когото по външен признак наричат Син Човечески е по вътрешната си същност е Слово на Бога.
Така се разрешава вековната загадка на евангелския текст за Словото, което било у Бога и което било Светлина на хората, – текст породил маса недоумения и лъжливи тълкувания. Благодарение на Висарион смисълът на това „Слово“ става прозрачен и дълбок. И неговата дълбочина е свързана сега не с тайнственост и двусмислие, а с точно и пълно разкритие на същността на „Словата“.
Ако законите на Твореца на Мирозданието могат да се почерпят от всичко, което е в природата и разумът е призван да ги извлича самостоятелно, то законите на човешкото развитие – са фини, духовни закони – не биха били извлечени нито от звездите, нито от камъните, нито в океанските води. За тези закони може и е нужно да се разказва и да се напомня на хората. Ето защо е възникнала потребността от Словото.
„Словото се родило – съобщава Висарион – в Своите условия, специфичните условия; където, когато То не вижда онова, което правят хората, То е спокойно, То отразява Бога, отразява Отеца с цялата своя пълнота – доколкото това е възможно при такива обстоятелства.
Но когато То започва да вижда действията на хората – То се събужда; То става безпокойно; То изведнъж се устремява да учи ; То винаги се вълнува от тези грешки, които правят хората…И затова, когато Словото идва, То не идва за, да похвали хората. Няма нужда за това да идва. Ако трябва, вие сами ще се похвалите, вие това умеете да го правите. Но ако Словото дойде, То идва да види грешките…“ (30 септември 1998 г.).
Ако при това Словото постоянно пребивава сред хората и непрестанно ги учи да оправят безкрайните си грешки, хората биха престанали да се развиват самостоятелно, а значи биха престанали да бъдат хора, свободни същества. И затова Словото идва само понякога, в период на крайна необходимост и изпълнявайки своята мисия, напуска предоставената Му човешка плът и се връща към Отеца, за да може в нужното време и на нужното място да се въплъти отново в човешки облик.
Вместо обичайната човешка душа в плътта на избрания новороден младенец се вселява Словото, при което разбира се се вселява не в пълно проявление на своята мощ, не със цялата своя Слава, а като че ли в дремеща форма. Словото като Дух на Истината се пробужда постепенно. И вече, въплътено в детето, То трябва да измине дълъг път (примерно до 30 години – възрастта на творческата зрелост), за да види не само божествения, но и човешкия живот и делата хорски; да ги види не от страната на външното благоденствие и разкош, а с нищетата и без всякаква украса. Ето защо Синът Човешки расте в семейство на прости хора и усвоява в младостта обикновени, прозаични и не много престижни в обществото професии.
Никой не Го учи на някакви висши и тайни знания. Той не преминава през никакво „просвещение“. Би било смешно и нелепо да се опитва да се учи Този, Който сам идва да указва. Да учи хората да вървят по този път, по който единствено е възможен разцветът, разкриването и развитието на душата – човешката същност.
„Аз бях роден не за това, за да измина път на развитие, както и вие, а в изпълнение на прекрасната мисия, пред вас от Отеца поставена.
Защото вие сте родени за постепенното облагородяване на целия Свят на материята, разнасяйки Словото Божие по Мирозданието.
Аз съм роден само за вашето благо…“
Знаещият същността на Отеца и същността на човека до основи е само Той – Божието Слово, Христос. Той има право да се нарече Учител. Не хората, възнасящи себе си над другите хора, нито пророците, нито могъщите йерарси на Разума на Вселената, а само Той е Учител на човечеството, Учител единствен. „Същността на Отеца е в Мене, тя позволява да чувствам всичко правилно, винаги във всякакви обстоятелства. Аз винаги зная направлението на вашето движение. Във каквато и тъмнина да сте изпаднали, Аз ще дойда при вас, каквато и да е тъмнината – не е важно – Аз винаги ще знам къде трябва да се отиде и къде трябва да ви водя“.
Христос, като Път на Живота,  е Истина. Истина, която не доказва себе си (това само по себе си е безсмислено и противоестествено), а представлява и се явява в качеството на образец на човечност.
Първоначално Христос се явил на хората чрез плътта на Исус преди две хиляди години. Онези времена още не са били „последните“, човечеството още не било дошло до края на пропастта, както днес. За това Христос дошъл тогава не да съди чедата Божии, а да коригира тяхната жизнедеятелност, да изправи пътя, по който те се движат.
Античният свят агонизирал: Римската империя нагледно показва нечовешкия начин на живот, избран от човечеството. Да му се позволява да върви по пътя на цивилизационното варварство, пътя на войните, робството, идолопоклонничеството би било прекалено. Освен това, изключително важна мисия на Исус е било формирането на основите на Единна Религия, която да способства процеса на сплотяване на дотогава разединените народи и враждуващите хорски групировки в единно човешко Семейство. От любов родствена, на хората им предстояло да преминат към Любов Духовна.
На това е препятствало едно много сериозно обстоятелство, което именно се преодолява с помощта на Словото Божие.
Работата е, че съществуващите към това време религии били прекалено различни, че да може през тях да се прекара единство или съгласие. В религиозния живот на човечеството царели разнобой и неуредици.
Всичките основни религии – юдаизъм (а след това – ислям), индуизъм, будизъм, даоизъм – последователно се предлагали на хората, намиращи се на определена природна и културна основа. И само за определен период от време те били като стъпала и страни на постепенното откриване на знанието за Бога, света и човека. Нито една от религиите не е била световна, общочовешка, нито една от тях не е имала право да се изтъква като единна за всички хора. Та нали истината не може да се даде или спусне цялата наведнъж; към нея трябва да се приближаваш дълго и да я усвояваш поетапно. Но се случило това, което можело и да се очаква в царството на силата: Всеки народ или група от народи, получили религия, некритически я възвеличавали, сочейки я за единствено истинна.
Още повече всички религиозни учения, имащи място до появата на Словото Божие, били получени не от Небесния Отец, Бога човешки, Отеца на всички хора, а от извънземни цивилизации, представляващи света на Разума, в който действуват други закони, а не именно човешкият, уникалният закон за духовното развитие. И защото тези религии се спускали не на основа на душата, а на основа съзнателна и разумна, те не могли практически да научат човечеството на Любов и да го обединят. Това е могъл да направи само този, който е олицетворение на Небесния Отец, т.е. въплъщение на Любовта, неин жив пример.
Обаче единственото пришествие на Христос на Земята се оказало недостатъчно. Човечеството със своите безумни деяния доказало незрялостта си за адекватно възприятие за Истината, още повече за нейната пълнота. Ето защо Иисус навсякъде говори с намеци, иносказания, притчи, но никъде открито не възвестява за Отеца, Сина, Светия Дух, за тайните на мирозданието и по-нататъшния път на човечеството: за това било рано тогава.
А и не това било главното. Къде по-важна била задачата на Иисус Христос да донесе на хората заповедта за всеобщата Любов и със своята личност и постъпки нагледно покаже, че тя за хората е възможна и жизнено необходима.
Известно е с какво е завършила мисията на Иисус. Основното разбира се било достигнато: семето на Истината било посято в сърцата на хората. Още повече, само част от хората приели учението на Иисус и то в значителна степен формално, без да се потрудят да разпространяват любов от сърце на сърце. Така човечеството още веднъж продемонстрирало вътрешната неподготвеност към живот в истината.
Не е нужно да се учудваме, че непонятна а, и понякога съвършено изкривена от хората се оказвала и същността на самия Христос.
На Иисус било необходимо да Се открие не само като човек, но и да подчертае Своята единосъщност с Бога, иначе хората просто не биха възприели Неговото учение. Затова Иисус допуска в отношението към Себе си обръщението „Син Божий“. Обаче го допуска неохотно и даже косвено го отхвърля (вж. напр: Лука 22:70). Защото първо, деца на Бога са всички хора; а второ, словосъчетанието „Син Божий“ леко би могло да породи у човечеството лъжливата идея за Христа като „Бог-Син“, „втори Бог“, което впоследствие би внесло смут във възприятието на двете Творчески Начала. По тази причина Иисус предпочита да говори за себе си като за „Синът Човешки“, давайки да се разбере, че всеки човек по принцип е способен и длъжен да достигне духовната висота на Христа.

Стремежът на хората по един или друг начин да се установи господство над природата било изначално противоестествено. Човешката същност е духовна, а това означава, че човек от самото свое възникване е вече над-природен и следователно да се възнася над природата е безсмислено и опасно: напротив трябва да влезе в съответна хармония с нея.
Обаче започвайки от езическите времена, сред хората се възцарил именно култът към Природата, свързан с егоистичната настройка на човека и лесно прерастващ в култ към силата. Целта на индивида станали не другите хора, а благото на самия индивид, благо, достигането на което той си представял по пътя на придобиването на власт над Природата и хората.
Стълбата на самоиздигането, основана на идеята на силата и водеща човека до ужасяващо падение, се изграждала по стъпала-култове:
Природа
плът
разум
Свръхразум
Свръхплът
Свръхприрода
Както виждаме, обожествяването на природата и култивирането в себе си на природно-егоистичното начало прераства в хипертрофиран егоизъм, в желание сами да станем Богове без значение в какъв вариант – хвърляйки плътта и сливайки се със Свръхприродния Творец или подчинявайки цялата Природа, цялата Вселена на въжделенията на своята плът.
Наистина няма никаква принципна разлика между източния и западен тип светоотношения. „Запад“ и Изток“ – са едно и също; път нагоре и път надолу – един и същи път. По-точно казано, пътят нагоре е път надолу и всеки превъзнасящ се ще бъде унижен. Защото развивайки се по логиката на „възвисяване“ от природата (плътта) към разума, човек няма да стигне Духовни върхове, по-лошо от това – той усилено ги разрушава в себе си.
Разбира се в миналото и настоящето на хората се отдавало да правят немалко добро. И все пак не това е била преобладаващата тенденция на развитие на човека, иначе всеки от нас отдавна щеше да живее в хармония със себе си, другите хора и природата. Затова отивайки към бъдещето, трябва да преосмислим целия предшестващ път, да изберем от него онова, което съответствува на високото предназначение на човека, а всичко останало да зачертаем и забравим.
Дайте да хвърлим последен поглед на предисторията, за да се разделим с нея веднъж завинаги. Да попробваме да се вгледаме в нея от гледна точка на Истината, т.е. да се опитаме да разгледаме къде и кога човек е умеел да изпълнява предначертаното му от Небесния Отец – и съумял ли е.
И ето пред нас е древната култура на Изтока. Какво достига тук човек? Той мечтае да стане безличен, като неговия Бог и като Природата. Той се стреми да излезе от живота и с тази цел се скрива в манастир, в планинска пещера или в гората, практикувайки медитативно очистване на ума, което не е нищо друго, освен отричане от всичко земно. Той всячески изтезава своята плът, за да се избави от тази личностна принадлежност като от тежко бреме.
Междинният резултат на някои йогистки практики става получаването на невероятни способности, когато човек може да убие друг с поглед или с мисъл, а себе си да направи физически силен като тигър или слон. Но това не е била крайната цел на психическите упражнения. Главното било да стане равнодушен към света и хората – равнодушен до такава степен, че дори при вида на починалия близък и роден човек да си напява весели песни, подобно на това как водата безгрижно шурти по мъртвите камъни: та нали умрелият човек се е слял с Абсолюта.
Но този идеал на „естественост“, това следване на пътя на Природата или безличния Бог се обръща в сурова и пряма жестокост – в точно същата, каквато е присъща за този идеал на бездушния Абсолют и животинската борба за съществуване. Тогава „съвършено мъдрият“ за най-малко провинение с брадва отсича ръката на ученика; тогава сам Кришна убеждава Аржуна в позволеността на убийството на родния брат, който по този начин може да се избави от оковите на плътта; тогава Мойсей призовава да се разрушат жертвениците на другоплеменниците и иска око за око, зъб за зъб, обожание за обожание, рана за рана. Тогава накрая, един човек се признава за по-висш от друг само по факта на своето раждане и както в стадото, както в кошерите и мравуняците се възцарили кастови закони увековечаващи робството.
Същата робска система на социума, същото робство, израснало от култа към природата, е отбелязано в епохата на античността. Робът тук не е човек, а говорещо оръдие. И човекът е само животно макар и политическо. Природно-инстинктивното начало, довеждащо до крайност и извращение, се проследява в гръко-римския свят постоянно и повсеместно: в кучешкия начин на живот на циниците; в хомосексуализма и лесбийството; в олимпизма – това тържество на мускули; римските пирове и пировете на древните гърци; в необходимостта от хляб и зрелища, напрягащи нервите. То просветва и в реакциите на стоиците, допускащи в качеството на противоотрова от такъв живот самоубийството и в призива на неоплатониците да се върнат към Единния, в „истинската родина“; и в равнодушието на софистите към истината, защото истината се разлива, както им се е струвало, в чувствения свят и значи тя е навсякъде, във всяко мнение и възприятие.
Този натуралистичен плурализъм може да се счита за всеобща характеристика на античната философия, така както той има своите корени идващи от Талес и Парменид за идеята на Всеединното. Ако мисленето е тъждествено на битието, т.е. ако всичко е единно, то истината е разсеяна в природните проявления, а следователно дали тя е единна или множествена – няма особено значение. Така излиза, както е забелязал още Хегел, че софистите също са елеати, само че по-късни.
Доколкото битието за гърците е мислене и не повече от мислене, дотолкова цялата духовност се свежда от тях към мислимото, умственото и Духът се оказва Ум (Логос, Нус). Тогава щом мисълта за гърците е битие, то Умът се оказва Плът, качество соматично, телесно и материални се явяват не само низшият, неистинският, „менталният“ свят, но и колкото и да е странно, висшият, истинският свят на боговете-идеи. Действително този свят е на „оптическите скулптури“ (А.Ф.Лосев), а скулптурата е олицетворение на плътта.
По такъв начин античният космоцентризъм, не е отишъл далече от езическия култ на природата.Разликата е само в това, че идеалът за природна хармония е придобил у гърците и римляните характер на натрапчива идея за симетрия, порядък, и геометричност на Природата. Що се отнася до човекът, то той е интересен за античността само дотолкова, че той е „микрокосмос“ – миниатюрно въплъщение на Природата, Космоса.
А какви асоциации предизвиква в нас споменаването на Средните векове? Какво виждаме в тази епоха?
Тук царствува теоцентризма. Нито природата, нито човекът, а само Бог е истинският смислов център на мирозданието и цел на човешкия живот.
Но Бог няма облик и лице и затова във Средните векове ние откриваме все същия култ на уподобяване на Бога чрез отрицание на човешката личност и все същото забвение на заповедите на любовта. Стремежът към практическото самоунищожение на личностното начало е характерен например за софизма. А любовта, призвана да разпространява топлина от една жива душа на друга, се обърнала в поклонение на мъртвите тела при християнството и на каменните късове – у мюсюлманите.
Празните абстракции на схоластиците, немите реликви, студените души дали на света мъртвороден и съвършено ненужен Бог на църковната субординация. „Истинската вяра“ станала прерогатив на тези или онези авторитети; свещенослужителите, вместо да служат на хората, потъпкали по-низшестоящите; смирението било забравено в снизходителното превъзнасяне на „божиите наместници“. И колкото повече укрепвали многочислените църкви на Запад и на Изток, толкова повече те сеели вражда на планетата. Религиозните войни станали оттогава неотменима черта на общественото развитие – както впрочем и насилственото обединяване на племена в рамките на държави като мощна машина на власт и манипулиране на хората.
Не се възродила човечността и в епохата на Възраждането. Разбира се Ренесансът е бил антропоцентричен, но що за човек е бил провъзгласен за център на мирозданието? Съвсем не ближният като цел на нашата грижа, а човекът въобще – в качеството си на „цар на природата“.
С други думи, ренесансовият антроцентризъм е бил по своята същност все същия култ към материалната сила. Той се проявявал и в действията на „светата“ инквизиция, претендираща за божествен Свръхразум, а затова и за безгранична Власт; и в девиза „Разделяй и властвай“; в макивеализма и ужасите на Вартоломеевата нощ; във възхваляването на човешкото тяло, издигнато в ранг на гротескното тяло (според М.М.Бахтин), т.е.Свръхплът; и във възпяването на „телесната низост“ – възпяване, което било не толкова признак на „демократизма“, както считал същият този Бахтин, колкото разюздан цинизъм на човека-животно.
Естествено-природното начало се изразява тук, както в предишните и следващите епохи, в придаване на огромна важност на съсловната принадлежност, родовостта, признаците на „кръвта“, в неумерения интерес към плътската любов, в безкрайните рицарски турнири, придворните интриги и дуели. Възраждането разцъфтяло и залязло под знака на животинските инстинкти и животинските борби. Прав бил Дюма-баща, влагайки в устата на капитана на мускетарите г-н де Тревил думите, характеризиращи по своята същност цялата епоха на Възраждането: „Вие трябва навсякъде да виждате врагове. Пазете се от всички: от приятел, брат, любовници…“
Неслучайно естетиката на Ренесанса е пронизана с духа на ужасното и трагичното. Защото това време е било наистина като Ада на Данте, трескавите кошмари на Бош и Гоя, шекспировите трагедии и историческите драми. Не е случайно и това, че именно в тези времена е била използвана своеобразната защитна реакция във вид на утопия – отражение на засега не много ясното, но променливо бъдеще, във вид на прекрасната мечта за Града на Слънцето, очистителната и пророческа „Буря“ в мирогледа на Шекспир.
Настъпило Новото време. То донесло със себе си революции във всички области. Във всички, освен една – духовната. И ако те не са докоснали главното в човешкия живот, значи са породили още по-голяма дисхармония в обществените отношения и в отношенията на човека с природата.
Обикновено новоевропейската епоха тържествено се нарича епоха на науката, триумфална победа на разума над природата. Действително именно в този период науката се формира в самостоятелен и водещ социален институт. Но защо? Защото това изисквали нуждите на развиващото се промишлено производство, а за производството е нужна сила. Търсената сила хората видели тъкмо в науката, в дълбокото теоретическо осмисляне и експериментално усвояване на природата: „Знанието е сила“. И наистина, тази голяма сила е в състояние да постави природата в служба на човека. Но в името на какво, на какви негови потребности?
Да се правят догадки по този повод няма смисъл. Ясно е, че науката се е развивала като слугиня на производството, в крайна сметка е била длъжна да служи като средство за насищането червата на човечеството, за ублажаване капризите на неговата плът. При това, дори ако се издигне лозунг „щастие за цялото човечество“, на практика става дума за благоденствието само на отделни индивиди, умеещи предприемчиво да придобият полза за себе си.
По такъв начин, Новото време било време на същия стар-престар егоизъм, само че той стигнал тук до откровена и невероятно уродлива форма. Древните „Тат твам аси“ и „Аз съм Света“, издигащи човека до Универсума, се превърнали сега в низходящ Универсум до отделния индивид със субективистката формула „Светът това съм Аз“. Именно „Аз съм“ – като единствен, единичен, неповторим – и съставям цялото съдържание на Света. Този последният без Мене е нищо; той не е повече от комплекс на моите собствени усещания. И значи, Аз съм – повелител и господин Свят, Аз съм – Свръхчовек, Аз съм – Свръхплът и Свръхразум.
Щом е така, значи няма никакъв Бог. Човекът на Новото време е с достатъчно просветен разум и поглъщане на природата на най-високата научна основа, която съществува. „Аз съм – свободно същество възклицава новоевропейският типаж!“
През ХХ столетие тази свобода в пълна степен е проявила себе си – в качеството на свобода на умопобъркания без значение дали е затворен в лудница или се е изскубнал на воля. Социалните сътресения (само в Русия са станали като минимум четири революции), двете световни войни, атомните бомбардировки и нарастването на ядреното въоръжение; програмата „звездни войни“; борбата между атлантизма и континентализма за преразпределяне на света; пренаселеността, екологичния кризис – такъв е само краткия списък на смъртоносните атрибути на ХХ век. А фашизмът? А тоталитарните и така наречените „демократични“ режими? „Болните органи на болното общество“ (Висарион) съобщават за себе си в последното столетие с особена сила, като в истинска агония. Тук ще добавим и лавиннообразното падение на нравите, наркоманията, стандартизацията и роботизацията на живота – и ще видим: човекът в края на второто хилядолетие е загубил себе си напълно и окончателно.
Всъщност това трябвало да бъде предвидено от самото начало, от момента на „първородния грях“. Всички последващи „културни“ епохи само увеличавали изначалната грешка на човечеството. Затова разбира се разделянето на тези епохи в качеството на някакви особени стъпала на обществено развитие е достатъчно условно. Защото с прехода на една степен в друга се менели само времето и мястото, но нищо не се променяло по принцип. Царството на силата си оставало царство на сила. Как да не си спомним тук с горчива ирония известния литературен персонаж, който говори за всемирната история като за нещо „наистина твърде еднообразно“, където всички „се бият ли бият“ и „кръвта като река се лее, за да развеселим още този образ – като шампанско“
Да, мярката на човечност в развитието на обществото не издържала никъде и никога. Значи пътят, преминат досега от човечеството, не е имал всъщност никакви принципиални отличия в своите периоди, стадии, формации. Всички те били една единствена фаза, формация, стадии – стадий само предисторически. И като всеки предварителен процес, човешката предистория не може да продължи дълго. Рано или късно настъпва нейният край.

Не е ли дошъл този край в наше време?