На това един от светиите каза: „Мястото за живеене за всяка душа е определено съобразно с духовното й разви­тие. Но за по-късо време тя може да излиза, за да посе­щава и други сфери. Когато жителите от по-високите сфери слизат в ио-низшите, дава им се един вид духовно покрива­ло, та това тяхно появяване да не смути силно обитателите на по-долните и тъмни сфери. Също така е, когато някой от по-долните сфери се изкачва в по-горна, тогава получава също едни вид духовно покривало, за да бъде в състояние да понесе светлината и славата на онова място.

В небето никой не забелязва някакво разстояние, защо­то щом у някого се появи желание да отиде някъде, той веднага се намира там. Разстоянията важат само за мате­риалния свят. Когато някой пожелае да види друга сфера, тогава ще бъде там още в мига, когато го е помислил.“

Човекът, а заедно с него и цялото творение, е подхвърлено на суетата. Само в духовната борба могат да се раз­виват неговите духовни сили, само в нея той ще може да научи урока, който е потребен за неговото усъвършенст­ване.“

Преди няколко месеца лежах сам в моята стая и силно страдах от един оток на окото ми. Болките ми бяха тол­кова големи, че аз не можех да върша никаква друга рабо­та. И тъй аз прекарах времето в молитва. Един ден, когато бях се молил едва няколко мига, духовният свят се откри пред мене и се видях обкрьжеш от много ангели. В миг забравих всичките си болки, тъй като цялото мое внимание беше обърнато към оня свят. Нека сега изброя тук няколко от темите, върху които разговарях.

Да съзерцавам Бога

„Светиите и ангелите, които живеят в най-висшата сфера на небето, гледат ли винаги Божието лице? И как им се явява Той?“ Един от светиите каза: „Както мо­рето е изпълнено с вода, така цялата вселена е изпълнена с Бога, и всеки обитател небесен чувства Неговото .присъствие около себе си. Когато някой се потопи под водата, то над него, под него и около него няма нищо друго освен вода. По същия начин се чувства Божието присъствие й на не­бето. И както във водите на морето има безброияи живи същества, така живеят и Неговите творения. Но тъй като Той е безкраен, а Неговите чеда не са безкрайни,, то те мо­гат да Го виждат само в лицето на Христа. Така е казал и сам Господ: „Който е видял Мене, видял е Отца“¹ (Йоан. 14:9). Ако Ииоус би поискал да се яви на обитателите на тъмните долни сфери в същата светлина, както се появява на обитателите на по-висшите стъпала, тогава те не биха могли да бъдат в състояние да го понесат. Затова Той на­малява славата на Своето разкриване съответно със сте­пента на развитието и на способността на всяка отделна душа. Към това друг   един   светия   добави:   „Фактически Божието присъствие може да се чувства и схваща, но е ду­ми не може да се опише. Както се възприема сладостта на сладкото чрез вкуса, а не чрез едно така нагледно описание, така всеки един изпитва на небето радостта от Божието присъствие и в духовния свят знаят, че неговите божествени опитности Са действителни.“

На небето няма нито изток, нито запад, нито север, ни­то юг. Обаче за всяка отделна душа, също за всеки ангел Христовият трон се явява «ато граница на всички неща.

Свещеникът отговори: „Аз през целия си живот съм по­учавал хората как могат да дойдат на небето. Какво трябва още да уча? Аз съм изучил всичко!“ Ангелите му отговори­ха: „Не се наскърбявай, приятелю, ако говорим открито, то е за твое добро. Ти вярваш, че тук си сам. Но и Господ е тук, макар да не можеш да го видиш. Гордостта, с която каза: „Аз всичко съм изучил и го зная!“, ти попречи да отидеш по-нагоре и да видиш всичко не както сега.“ „Сми­рението е лечебното средство за гордостта. Упражнявай го и твоето желание ще бъде изпълнено!“ Един от ангелите каза: „Човекът, когото видя да отнасяме по-нагоре от тебе, не беше учен или знаменитост. Той беше от твоята собстве­на църква. Хората едва го познаваха, понеже беше обикно­вен работик. Мнозина го познаваха като прилежен и честен работник. През време на войната, когато помагаше на ранен, го засегна граната и го уби. Макар че смъртта дойде внезапно, той беше подготвен за нея. Затова не му е потреб­но да остане дълго в средното положение,  както  ти  ще трябва да останеш. Неговото бързо изкачване е резултат от духовния му живот“. .

Смъртта на един .праведник

Ангел ми разказа как верен християнин, който от три­десет години е служил на своя Учител с цялото си сърце, бил на умиране. Няколко минути преди да умре, Бог му е отворил духовните очи, тъй че, преди да напусне тялото, да може да разкаже на околните. Тон видял как небето се разкрило и група от светии и ангели идвали да го по­срещнат. На вратата стоял и Спасителят с протегнати ръ­це. „Какъв щастлив час за мене! — извикал той, — дълго чаках аз да видя моя Господ и да отида при Него. Прия­тели, вижте как Неговото лице е цяло просветено от лю­бов. Вижте ангелския сонм, който е дошел за мене! Какво великолепно място! Приятели, аз отивам в истинското си Отечество! Недейте плака за моето заминаване, но се рад­вайте!“ Един от тия, които стояха до неговото легло, каза тихо: „Неговият дух се заблуждава!“ Той обаче го чу и от­говори: „Не, аз съм в пълно съзнание! Бих искал и вие да можете да видите тая чудно хубава гледка. Съжалявам, че тя е скрита за вашите очи, сбогом! В другия свят пак ще се видим!“

Как утешаваше той близките си

Щом като неговата душа напусна тялото, ангелите я поеха в своите ръце и побързаха да се изкачат на небе­то, но той ги помоли да се забавят за няколко мига. По­гледна към лишеното си от живот тяло и към своите прия­тели и каза на ангелите: „Не знаех, че духът, след като е напуснал тялото, ще може пак да го вижда, също и близ­ките. Иска ми се и моите приятели да можеха да ме видят, както аз. Тогава те не биха скърбяли за мене, както сега. Той разгледа своето духовно тяло и го намери чудно, свет­ло и нежно, съвсем различно от грубото, земно тяло. Опита се да утеши своята жена и деца, които плачеха и целуваха неговия студен труп. Протегна своите нежни духовни ръце и започна да им обяснява и с голяма любов да ги отдръпва от трупа, но те не можеха нито да го видят, нито да го чуят. Когато се опита да махне децата си оттам, стори му се ка­то че ли ръцете му преминаха през техните тела, сякаш бяха от въздух, но те не почувстваха нищо. Тогава един от ангелите каза: „Ела, ние искаме да те заведем в твоето вечно Отечество. Не бъди тъжен поради тях. Сам Господ и ние ще ги утешаваме. Това е раздяла само за малко вре­ме.“

Той тръгна към небето, придружен от ангелите. Те го поеха, поздравиха с: „Добре дошел!“ Също и много прия­тели и сродници, които бяха умрели преди него, дойдоха да го посрещнат и когато ги видя, неговата радост нарас­на. До вратите на небето ангелите и светиите мълком за­станаха от двете страни. Влезе през вратите и Христос дой­де. Той падна пред нозете Му, но Господ го повдигна, пре­гърна го и му каза: „О, ти верни и благочестивий рабе, влез в радостта на твоя Господ!“ Човекът изпита неописуемо щастие. Радостни сълзи протекоха от неговите очи, но Гос­под в голямата Си любов му ги изтриваше и казваше на ангелите: „Заведете го в славното жилище, което още от­начало е приготвено за него!“

Този човек още здраво държеше на земните представи. Той помисли, че е нередно да обърне гръб на Господа при отиването си с ангелите и се колебаеше. Но когато най-после обърна лице към своето място у дома си, забеляза за свое учудване, че можеше да вижда Господа, накъдето и Да се обърне, понеже Христос е на всяко място.

Във всяка част на небето има великолепни градини, ккоито през всяко време дават сладки и вкусни плодове. Съ­що и благоуханни цветя, които никога не „увяхват. Накъде­то и да се погледне, виждат се само картини на безгра­нично блаженство. Това е наистина раят, който Бог е приготвил за тия, които Го обичат. Там няма и сянка на заб­луда, грях, ни страдание, а само чист мир и радост за всички.

След това ангелите го взеха и го тласнаха надолу в мрака, от който не биваше вече да излиза. Състоянието на злодеите в онова място е толкова ужасно и техните мъче­ния са тъй неизразимо силни, че който ги види, трепери пред техния вид. Ние може само да кажем, че където и да е душата на един грешник, навсякъде и винаги я гнети мъ­ка, което не спира нито миг. Един вид огън без светлина гори и мъчи постоянно тия души, но те не биват унищожа­вани от него, нито пък огънят угасва. Един дух, който наб­людаваше какво става тук, каза: „Кой знае дали това не е все пак очистителен огън.“ В тъмната част, която се нари­ча ад, има много степени и стъпала и особено място, къ­дето един дух трябва да претърпи своето страдание и което зависи от тежината и вида на неговия грях. Факт е, че Бог е сътворил всички човеци по Свой собствен образ и подобие, който е образ на невидимия Бог (Бит. 1:26). Но чрез съприкосновение с греха те са обезобразили тоя об­раз и са го направили грозен. Те имат и духовно тяло, но и то е отвратително и ужасно. И ако не бъдат обновени чрез истинско покаяние и Божия милост, тогава ще трябва вечно да претърпяват мъките в него.

Един от светиите каза: „Не само едно злодеяние е грях, но и злата мисъл и злият поглед са грях. Извратената лю­бов със собствената жена е също грях. Мъжът и жената са свързани един с друг не за чувствено използване, но за взаимна помощ и поддръжка и заедно с чадата си да во­дят своя живот в служба на човечеството и слава Божия. Който се отклонява от тая цел на живота, той е виновен в греха на прелюбодеянието.

Този човек редовно се опитвал да обръща правдата в неправда и неправдата в правда. Но след своята телесна смърт той забеляза, че там въобще не е имало никаква възможност да се обърне истината в лъжа. Който лъже, мами себе си. Така тоя човек чрез лъжи беше умъртвил своята възприемчивост спрямо истината, която някога бе притежавал. Аз наблюдавах как той, вплетен в своята соб­ствена измама, неизбежно извръщаше лицето си от прав­дата, от светлината и бързаше надолу далеч в мрака, къ­дето никой не би могъл да види неговата любов към лъжа­та извън ония нему подобни духове.

И им каза: „Не е нужно да изповядвам своите грехове, тъй като те са открити пред всички очи тук. В света аз можех да ги укривам, но тук не мога. И бих искал като тебе да живея на небето, но ето че не мога да понасям до­ри най-слабата светлина на себеразкритието в света на духовете. Най-голямата пречка за мене се състои в това, че чрез моя грях съвестта ми е тъй закоравяла, та моето съ­щество не може да се обърне към Бога за покаянието. Аз вярвам, че в мене вече няма никаква сила за него. Тъй че, остава да бъда вечно погребан в тъмнината. Ах, моето по­ложение е окаяно. Докато говореше това, обхванат от страх, той падна надолу, там в мрака. Тогава един от ангелите каза: „Ето тук съвсем не е нужно да се произнесе съдебно ре­шение. Животът му е вина. Не е потребно да го доказвам илн да довеждам свидетели против него. Наказанието на всеки грешник започва в сърцето му, докато още живее в света. Бог.тук така е благоволил, че овци и кози, т. е. пра­ведници и грешници, сами по себе си да се разделят, спо­ред своето духовно състояние. Бог е сътворил човека, за да живее в светлина, където духовното му здраве и радост да траят вечно. Затова и никой човек не може да бъде ща­стлив в тъмнината на ада. Но също тъй малко може да се чувства той добре в светлината вследствие на своя раз­вратен от греха живот. Затова един грешник на където и да иска да се обърне, винаги ще се намери в ада. По съв­сем противоположен начин е устроено положението на пра­ведника, освободен от греха, — той навсякъде е в небето.

Пропуснати или изгубени случаи

Веднъж в света на духовете видях дух, който от угри­зение на съвестта високо крещеше, тичайки насам-натам ка­то някой изгубил ума си човек. Един ангел каза: „В света тоя човек често е имал случай да се разкае за своя грях и да се обърне към Бога, но колкото пъти съвестта му за­почва да го безпокои, той търсеше да задуши угризенията й в пиене. Той се разори, най-после се самоуби. И сега е като побесняло куче и се гърчи при мисълта за пропусна­тите случаи да се покае през земния живот. Ние сме готови да му помогнем, но неговата собствена покварена природа му пречи да се разкае, тъй като грехът е вкоравил сърцето му. В света той е пиел, за да накара да замлъкне гласа на съвестта си, но тук няма никаква възможност да прикрие нещо. Сега неговата душа е тъй гола, че самият той и всич­ките обитатели на духовния свят искат да видят греховния му живот. За него няма никакъв друг изход, освен да се скрие с други зли духове в мрака и така до известна сте­пен да се измъкне от мъчението, което светлината му под­готви

Как бе позволено на един грешник да отиде на небето

Веднъж в мое присъствие в царството на духовете дой­де човек, водил лош живот. Когато ангелите и светиите искаха да му помогнат, той веднага започна да ги прокли­на, да ги подиграва и каза: „Бог е напълно несправедлив. Той е приготвил небето за такива ласкателни робски ду­ши, каквито сте вие, а останалия човешки род Той хвърля в ада. И въпреки това вие Го наричате Любов!“ Ангелите отговориха: „Разбира се, че Бог е Любов. Той е създал чо­веците, за да живеят винаги в блажено общение с Него. Но те в своята упоритост са се отдръпнали от Него и сами са подготвили ада. Бог никога не е сътворил никъде ад.“ В същия миг се дочу отгоре гласът на един от архангелите: „Бог позволява тоя грешник да бъде доведен в небето!“ Човекът бързо закрачи напред, придружен от двама анге­ли, но като стигнаха до вратата на небето и видя онова изкрящото от светлина място и неговите прославени оби­татели, му прилоша. „Погледни, му казаха ангелите, само колко хубав е тоя свят. Иди по-нататък и виж нашия скъп Господ, който седи там на Своя трон!“ Той погледна през вратата, но когато Слънцето на правдата разбули нечисто­тата на неговия гнусен от греховете живот, отскочи назад, силно отвратен от самия себе си и избяга презглава, за да се търколи в бездънната дълбочина. Тогава Господа каза: „Ето, чада мои, никому не се пречи да дойде тук! Никой не е забранил и на този човек и никой не е приканван да си отиде! Неговият собствен нечист живот го принуди да избяга от това свято място, защото ако някой не се роди свише, не може да види Царството Божие!“

Могъщата, благодатна Земя родила безкрайното си­ньо Небе — Уран, и Небето се изпънало над Земята. Гордо се издигнали към него високите Планини, роде­ни от Земята, и широко се разляло вечно шумящото Мо­ре. От майката Земя са родени Небето, Планините и Морето, баща те нямат.

Уран — Небето — се възцарил в света. Той се оже­нил за благодатната Земя — Гея. Уран и Гея имали ше­стима синове и шест дъщери — могъщите, страшни ти­тани. Един от синовете им, титанът Океан, който обгръщал като безбрежна река цялата земя, и богиня Те-тида дали живот на всички реки, които носят своите въл­ни към морето, и на морските богини — океанидите. А титанът Хиперион и богинята Тея дали на света деца: Слънце — Хелиос, Месечина — Селена, и румената Зо­ра — розовспръстата Еос (Аврора). От Астрей и Еос произлезли всичките звезди, които светят нощем на тъм­ното небе, и всичките ветрове: буйният северен вятър Бореп, източният Евър, влажният южен Нот и поиятният западен вятър Зефир, който докарва дъждоносни облаци.

Освен титаните могъщата Земя родила трима вели­кани — циклопи, с по едно око на челото, и трима гра­мадни като планини петдесетглави великани — хекатон-хейри (сторъки), наречени така, защото всеки от тях имал по сто ръце. На тяхната страшна сила нищо не може да устои, тя е стихийна и безгранична.

Уран намразил децата си — великаните, затворил ги в дълбок мрак в недрата на богинята Земя и не им по­зволявал да излизат на светлина. Страдала от това майка им — Земята. Тежало й това ужасно бреме, затворено в недрата й. Повикала тя децата си, титаните, и започнала да ги увещава да се опълчат срещу баща­та Уран; но те се страхували да вдигнат ръка на баща си. Само най-младият от тях — коварният Кронос, чрез хитрина свалил баща си и заграбил властта му. Боги­нята Нощ родила за наказание на Кронос цял сонм ужасни божества: Танатос — смърт, Ерида — раздор, Апата — измама, Кери — унищожение, Хипнос — сън с рой мрачни, тежки сънища, безмилостната Немезида — отмъщение за престъпления, и много други. Тези богове внесли ужас, раздори, измама, борба и нещастие в све­та, където се възцарил на бащиния си престол Кронос.

През последните години става все по-очевидно, че НЛО не могат да бъдат отречени като измислица, продукт на болно въображение или погрешно възприемане на естествените земни или небесни обекти. Споровете се концентрират върху вероятността те да са пратеници на чуждопланетна цивилизация или да идват от паралелен земен свят с други пространственовремеви измерения. Към второто допускане гравитират предположенията за още неоткрити земни енергийни форми на живот, както и за своеобразни пътешественици във времето – представители на високоразвитата цивилизация от далечното минало или изследователи от далечното бъдеще.  С бързото развитие на технологиите рязко се увеличава и броят на наблюденията на НЛО. В тази връзка скептиците защитават тезата, че повечето наблюдения са предизвикани от объркване със земни летящи обекти. По тяхно мнение НЛО са модерен феномен, който лесно може да бъде обяснен с прелитащи хеликоптери, самолети, стратосферни балони и спътници. Но по всяка вероятност те игнорират факта, че НЛО не се е появило едва през 20 век, а много преди това е смущавало нашите предци.

Още преди повече от 10000 години преди новата ера в днешните територии на Египет, Австралия, Перу, Бразилия и множество от населените острови в Тихи и Атлантически океан, съществуват сведения за присъствието на извънземни цивилизации сред хората. Тези сведения са пренесени във времето като легенди предавани сред хората от местното население.

Едно от ранните доказателства за НЛО е през ноември 1661 година.Човекът, видял НЛО се е казвал Албърт дьо Орвил. Видяното се е било случило в град Лхата. Вниманието му било привлечено от нещо, което се движело високо в небето. Отначало той си помислил, че това е непозната птица, която живеела в тази страна. Но предметът се приближил и приел формата на двойна китайска шапка, а докато летяла, бързо се въртяла, сякаш носена от вятъра. Предметът летял над града и после неочаквано изчезнал.Наблюдаван е небесен феномен наподобяващ Северно сияние. Събитието е било описано в английската хроника, чието заглавие се състояло от четири реда и започвало така: “Странни сигнали от небето…” В хрониката се съобщавало за небесни явления наблюдавани над Англия и Холандия, които днес наричаме НЛО.Летящи обекти са били наблюдавани в небето още преди първите полети на човека, следователно те не са могли да бъдат летателни апарати или метеорологични балони. Прелетели са над Флоренция, Лисабон, Швейцария, Франция, Германия, Китай, Уелс.

По време на Първата световна война през 1918 г. Над бойните полета в Европа НЛО са забелязани от войниците. По-късно част от войниците, които са разказали за видяното са били отведени и безследно изчезнали.След Втората световна война вече съществуват данни за осъществени контакти с извънземни. Не е документирано  кога са започнали тези контакти. Съществуват данни за не един случай на намерени разбити на земята или свалени от някоя армия летателни апарати и за пленени извънземни пасажери.

Сведенията за НЛО не намаляват през годините. Полека-лека се налага изводът, че те идват на ясно разграничаващи се “вълни”. Забелязват се върхове на активност през 1947, 1948, 1950 и през 1952 година. Данни постъпват от всякакви хора с най-различни професии, но най-често това са пилотите на самолети. През 1947 г. на 24 юни летецът Кен Арнолд се среща с група летящи обекти около Маунт Рейниър в щата Уошингтън. При опита си да опише маневрите на деветте дискообразни предмета, които е видял Арнолд казва, “… те се движеха като хвърлена във водата плоска чиния, която подскача по повърхността й…”. Неговото описание води до възникването на термина “летяща чиния”.

На 23 юли 1948 година в 2.45 часа след полунощ, при безоблачно небе и ясна луна  Чайлс забелязва, че към самолета му лети предмет, подобен на снаряд.  Пилотът прави рязък ляв завой и НЛО минава край самолета на разстояние около 200 метра. В този момент пилотът вижда, че предметът има форма на пура, метален на вид, без крила, но с нещо като “люкове” , от които излиза странна светлина.През 1952 година са се случили доста забележителни моменти с НЛО. На първо място измежду всички обаче следва да се спомене случая през нощта на 20 юли, когато седем НЛО навлизат в неприкосновеното въздушно пространство над Белия дом и Капитолия във Вашингтон, Колумбия. Обектите са засечени от радарите на три различни самолетни писти и са наблюдавани от земята по време на причудливите им маневри. Към един от тях изпращат прихващач. Бойния самолет приближава към светещия обект и в същия миг НЛО рязко набира скорост и изчезва.

На 13 август 1975 година сержантът от американските военновъздушни сили Чарлз Муди напуска своето жилище в 0,30 часа, за да отиде в пустинята, където да наблюдава дъжд от метеори. Но Муди напразно чака зад кормилото на колата. Вместо дъжд от “падащи звезди” изведнъж от небето се спуска обект с формата на шайба на около 100 метра от него).Учуден Муди разглежда необикновеното летящо тяло, което няма и най-малка прилика с известните типове самолети, които той добре познава от своята дългогодишна служба в страната и чужбина. Обектът пред него има диаметър около 18 метра, висок е около 7 метра и е частично осветен. След като достига височина от 5-7 метра над земята, изведнъж започва да се клати, стабилизира положението си и бавно се плъзга към колата на сержанта. Муди, бързо вдига стъклата на отворените прозорци и  се опитва да запали, но не успява. Той губи съзнание. Когато идва отново на себе си, успява да види чудноватия обект как се отдалечава и изчезва в небето.

През 1980 година  френското списание “Ла решер” публикува документ от бивш американски войник, член на екипажа, открил разбития извънземен кораб в покрайнините на село Азтец в Мексико. Той прилага и показанията на двама войскови лекари, които непосредствено след катастрофата, участвали в аутопсията на намереното същество. То било високо 90 см, главата представлявала 1/5 от цялото му тяло Потвърдена била липсата на гласни струни, език, зъби, черен дроб, бъбреци, панкреас и полови органи. Вместо кръв имало жълто-зеленикава течност, която при съприкосновение с въздуха се изпарявала, без да оставя следа. Интересното е, че подобен случай е регистриран и през 1947 година.

През 2001 г. в Родопите 38-годишен пловдивчанин откри череп с абсолютно неизвестна до сега форма. Васко Стамов – екстрасенс и биоенерготерапефт твърди, че този череп излъчва страшно силна енергия. “За мен и за всички които са го държали, това е извънземна форма на живот” – казва Стамов.

Досега не съществуват убедителни доказателства, че някои НЛО не са от извънземен произход. Точно обратното – данните от множество наблюдения на НЛО по най-убедителен начин свидетелстват в полза на извънземната хипотеза. По околни пътища  с далеч не убедителни представи за произход, се прави опит да се внуши, че НЛО не съществува. Редица документи и снимков материал, позволяват да бъдат установени някои основни факти свързани с НЛО.Ако НЛО са космически кораби на различни извънземни разумни представители логично е те да наблюдават планети, на които съществуват условия за живот и особено тези от тях, на които вече живеят разумни същества.

Соломон пренебрегна радостта от общуването с Бога и намери удовлетворение в плътски наслади. Той пише за това свое преживяване.: “Направих си големи работи, съградих си къщи; насадих си лозя… Придобих слуги и слугини… Събрах си и сребро, и злато и особените скъпоценности на царете и на областите. Набавих си певци и певици и насладите на човешките чада – наложници твърде много. Така станах велик и уголемих се повече от всички, които са били преди мене в Ерусалим… И от всичко, което пожелаха очите ми, нищо не им отрекох. Не спрях сърцето си от никаква веселба, защото сърцето ми се радваше във всичките ми трудове… Тогава разгледах всичките дела, които бяха извършили ръцете ми, и труда, в който бях се трудил. И ето, всичко беше суета и гонене на вятъра, и нямаше полза под слънцето. И обърнах се да разгледам мъдростта и лудостта, и безумието, защото що може да стори човек, който е дошъл подир царя относно това, което е вече сторено?… Затова намразих живота… намразих още и всичкия си труд, в който съм се трудил под слънцето”.

От горчив опит Соломон разбра празнотата на един живот, търсещ най-висшето благо в земните неща. Той издигна олтари на езически богове, но единственото, което научи, бе колко безсмислени са техните обещания за душевен покой. Ден и нощ бе угнетяван от мрачни и тъжни мисли. Нямаше повече радост в живота или душевен покой, а бъдещето му изглеждаше мрачно и изпълнено с отчаяние.

И все пак Господ не го изостави. С укоряващи вести и със строги наказания Той се стремеше да му помогне да осъзнае греховността на живота си. Оттегли от него закрилата Си и допусна противници да тормозят и отслабват царството. “… Господ подигна противник на Соломона, едомеца Адад… Бог му подигна и друг противник, Резона Еелиадевия син, който… досаждаше на Израиля, като царуваше над Сирия. Също и Еровоам… Соломонов слуга… и той дигна ръка против царя”.

Най-накрая чрез един пророк Господ предаде на Соломон заплашителна вест: “Понеже това е сторено от тебе и ти не опази завета Ми и повеленията, които ти заповядах, непременно ще откъсна царството от тебе и ще го дам на слугите ти. Но заради баща ти Давида в твоите дни няма да направя това. От ръката на сина ти ще го откъсна”.

Произнесената над него и над дома му присъда сякаш го събуди от сън и с угризения на съвестта започна да вижда глупостта си в истинската й светлина. С покрусен дух, с отслабени ум и тяло той отдръпна уморената си и жадна душа от счупените земни съдове, за да пие още веднъж от извора на живота. От дълго време го измъчваше страхът от погубване, причинено от неспособността му да изостави глупостта. Но сега в дадената вест видя лъч светлина. Бог не го бе отсякъл напълно и все още бе готов да го избави от по-жестокото от гроба робство, от което нямаше сила да се освободи.

Соломон с благодарност призна силата, любовта и добротата на Този, Който стои по-високо от всички. С покаяние започна да осмисля действията си, довели до падането му от издигнатия престол на чистотата и светостта. Не можеше да се надява, че разрушителните последици от греха ще го отминат. Не успя да се отърси от спомените за покварения живот, който бе водил, но с искрен копнеж започна да убеждава други да не тръгват по пътя на неговата глупост. Смирено изповядваше грешките си и издигаше глас на предупреждение да не би и други да бъдат повлияни от злото в начина си на живот и след това погубени.

Истински покаялият се човек не изличава от спомените си своите отминали грехове. След като получи душевен мир, не става безразличен към извършените грешки. Той мисли за онези, които е въвел в зло с поведението си и се опитва по всякакъв възможен начин да ги върне в пътя на истината. Колкото по-ясна е озарилата го светлина, толкова по-силно е желанието му да постави нозете на други хора в правия път. Не се отнася лекомислено към безпътния си живот, като омаловажава слабостите си, а изпраща сигнала за опасност, за да бъдат предупредени и другите.

Соломон призна, че “сърцето на човешките чада е пълно със зло”. На друго място заявява: “Понеже присъдата против нечестивото дело не се изпълнява скоро, затова сърцето на човешките чада е всецяло предадено да струва зло. Ако и грешникът да струва зло сто пъти и да дългоденства, пак аз това зная, че ще бъде добре на ония, които се боят от Бога, които се боят пред Него. А на нечестивия не ще бъде добре. Нито ще се продължат дните му, които ще бъдат като сянка, защото той не се бои пред Бога.”

Вдъхновен от Божия Дух, царят записа за следващите поколения историята на пропилените си години, като даде и урок на предупреждение. Така, въпреки че народът му ожъна посятото семе в жетва на зло, животът на Соломон не бе напълно пропилян. По-късно той със смирение и кротост “поучаваше людете на знание, а най-вече измисляше и издирваше, и нареждаше много притчи”. Стараеше се “да намери угодни думи и това, което бе с правота написано, думи на истина. Думите на мъдрите са като остени; и като заковани гвоздеи са думите на събирачите на изреченията, дадени от единия пастир. А колкото за нещо повече от това, сине мой, приеми увещание”.

“Нека чуем края на цялото слово – писа той. – Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека. Защото относно всяко скрито нещо Бог ще докара на съд всяко дело. Било то добро или зло”.

По-късните писания на Соломон разкриват, че колкото повече си е давал сметка за нечестието на своя живот, толкова повече внимание е отделял на съветите към младите да не би да се заблудят и да изгубят най-скъпите небесни дарове. С мъка и срам изповяда, че в разцвета на силите си, когато би трябвало да приеме Бог за своя утеха, подкрепа и живот, се бе отвърнал от небесната светлина и Божията мъдрост и бе поставил идолопоклонството на мястото на служенето на Йехова. И сега, научил от тъжните си преживявания безсмислието на такъв живот, желанието му бе да предпази други от горчивите си разочарования.

С трогателен патос писа за предимствата и отговорностите на младежите, служители на Бога: “Наистина светлината е сладка и приятно е на очите да гледат слънцето. Да! ако и да живее човек много години, нека се весели през всички тях, но нека си спомня и за дните на тъмнината, защото ще бъдат много. Все, що иде, е суета. Весели се, младежо, в младостта си и нека те радва сърцето ти в дните на младостта ти, и ходи по пътищата на сърцето си и според каквото гледат очите ти! Но знай, че за всичко това Бог ще те доведе на съд. Затова отмахни от сърцето си досадата и отдалечи от плътта си всичко, що докарва неволя; защото младостта и юношеството са суета”.

“И помни Създателя си в дните на младостта си, преди да дойдат дните на злото и стигнат годините, когато ще речеш: Нямам наслада от тях; преди да се помрачи слънцето и светлината, луната и звездите и да се върнат облаците подир дъжда, когато стражите на къщата ще треперят и силните мъже ще се прегърбят. И ония, които мелят, ще престанат, защото намаляха. И на тия, които гледат през прозорците, ще се стъмни. Когато вратите ще се затворят при пътя, като отслабне гласът на мелницата; и при гласа на птицата ще стане човек. И всичките звукове на песента ще отслабнат. Още когато ще се боят от всичко, що е високо, и ще треперят в пътя. Когато бадемът се разцъфти и скакалецът натегне и всяка охота изчезне; защото човек отива във вечния си дом и жалеещите обикалят улиците. Преди да се скъса сребърната верижка и да се счупи златната чаша или се строши стомната при извора, или се счупи колелото над кладенеца и се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал”.

Животът на Соломон е предупреждение не само за младежите, но и за хората в зряла възраст, както и за онези, които слизат по житейския хълм надолу към залязващото слънце. Виждаме и чуваме за неувереността на младостта – младежите се люшкат между правда и неправда и потокът от зли страсти се оказва прекалено силен за тях. При зрелите хора не наблюдаваме тази нестабилност и липса на вярност; обикновено очакваме, че характерът е укрепнал и принципите – дълбоко вкоренени. Но това не винаги е така. Когато трябваше да бъде по характер силен като дъб, Соломон загуби твърдостта си и се поддаде на силата на изкушението. Точно тогава, когато трябваше да бъде най-голяма, силата му се оказа най-малка.

От такива примери би трябвало да научим, че и млади, и стари могат да бъдат в безопасност само ако бдят и се молят. Човешката сигурност не е във високи постове и големи привилегии. Човек може в продължение на много години да е имал истински християнски живот, но въпреки това ще бъде нападан от Сатана. Дори мъдрият и могъщ Соломон бе победен в битката с вътрешния грях и външните изкушения. Неговият неуспех ни учи, че каквито и да са интелектуалните качества на човек и колкото и вярно да е служил на Бога в миналото, никога не може да се уповава на своята мъдрост и почтеност.

Във всяко поколение и във всяка държава истинските основа и образец за оформянето на характера са едни и същи. Божественият закон – “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце… и ближния си както себе си”, този велик принцип, изявен в характера и живота на нашия Спасител, е единствената сигурна основа, единственият сигурен наставник. “А мъдрост и знание ще бъдат утвърждение на времената ти и спасителна сила…” Това са мъдростта и познанието, които само Божието слово може да даде.

И сега са верни изречените към Израил думи, апелиращи за спазване на Божиите заповеди. “… това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената…” Послушанието е единственото защитно средство за запазване на верността, на моралната чистота в дома, на благоденствието на обществото и на стабилността на народа. Сред объркаността, опасностите и конфликтите на живота най-сигурното правило е да вършим нареденото от Бога. “Повеленията Господни са прави” и “който прави това, няма да се поклати довека”.

Всички, които се вслушат в предупреждението на Соломоновото падение ще избягват първия допир с греховете, що го победиха. Само послушание към изискванията на Небето може да предпази всеки от отстъпление. Бог е дал на човека голяма светлина и много благословения, но ако те не бъдат приети, не сме осигурени срещу непокорството и отстъпление. Когато хората, издигнати от Бога на високи позиции, Го изоставят заради своята човешка мъдрост, светлината им се превръща в тъмнина. Поверените им способности стават капан за другите.

Докато конфликтът не завърши, винаги ще има хора, които ще изоставят Бога. Сатана така ще подрежда обстоятелствата, че ако не сме пазени от Божията сила, те почти неусетно ще отслабят защитните сили на душата. На всяка стъпка трябва да се питаме: “Това ли е Господният път?” До края на живота си ще имаме нужда решително да контролираме чувствата и страстите си. Нито за миг не можем да бъдем в сигурност, ако не се уповаваме на Бога и на живота, скрит в Христос. Бдителността и молитвата са стражите на нашата чистота.

Всички, които отидат в Божия град, ще влязат през тясната врата, т.е. с мъчителни усилия; защото “в него никак няма да влезе нещо нечисто”. Съгрешилите обаче не бива да се отчайват. Възрастни хора, някога почетени от Бога, може да са омърсили душите си, като са пожертвали добродетелта на олтара на сластолюбието, но ако се покаят, изоставят греха и се обърнат към Бога, за тях все още има надежда. Този, който заявява: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота”, отправя и поканата: “Нека остави нечестивият пътя си и неправедният помислите си, нека се обърне към Господа и той ще се смили за него, и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро”. Бог мрази греха, но обича грешника. “Аз ще изцеля отстъплението им – казва Господ, – ще ги възлюбя доброволно”.

Покаянието на Соломон бе искрено, но причинената от безчестния му пример вреда не можеше да бъде премахната. По времето на неговото отстъпление в царството му имаше хора, които останаха верни на призванието си и поддържаха чистота и вярност. Но мнозина тръгнаха в погрешен път. Каещият се цар не можа лесно да възпре силите на злото, активизирани от въвеждането на идолопоклонство и светски обичаи. Влиянието му за добро бе силно отслабено. Мнозина се колебаеха да се доверят напълно на ръководството му. Макар че изповяда греха си и за полза на всички поколения написа доклад на своята глупост и покаянието, той никога не можеше да се надява, че ще премахне пагубното влияние от погрешните си постъпки. Подведени от отстъплението му, мнозина продължиха да вършат зло и само зло. Пътят надолу на мнозина последвали го управници започна от печалното влияние на Соломон, злоупотребил с дадените му от Бога сили.

От тъжното размишление върху безчестния си живот Соломон бе принуден да заяви с болка: “Мъдростта струва повече от военните оръжия”. “Има зло, което видях под слънцето – погрешка, като че ли произхождаща от владетеля, и това е, че безумният се поставя на висок чин…” “Умрели мухи правят мирото на мировареца да вони и да кипи; така и малко безумие покваря онзи, който е уважаван за мъдрост и чест”.

Най-големият от всички дадени ни чрез Соломоновия живот уроци е да знаем колко голямо е влиянието ни за вършене на добро или зло. Колкото и малка да е нашата сфера на влияние,  то е за благословение или за проклятие и вън от нашето знание и контрол се отразява върху другите за добро или за зло. Влиянието ни може да е изпълнено с мрака на недоволството и себелюбието, да е отровено от някой подхранван грях или пък да е даващата живот сила на вярата, насърчението и надеждата и да е подсладено от аромата на любовта. Едно е сигурно, то винаги ще подтиква към добро или към зло.

Ужасна е мисълта, че влиянието ни може да е дъх на смърт и все пак това е напълно възможно. Кой може да изчисли загубата, когато дори една душа е подведена и лишена от вечното блаженство! И все пак една наша безразсъдна дума може да повлияе толкова силно върху живота на човек, че да се окаже фатална за душата му. Едничък недостатък в характера ни може да отблъсне много хора от Христос.

Жетвата се умножава, когато посятото семе даде плод и после се засее отново. Този закон важи и в отношенията ни с хората. Всяка постъпка, всяка дума е семе, което ще даде плод. Всяко наше действие на загриженост, послушание или себеотрицание ще окаже влияние на други, а чрез тях и на други. И така, всяка постъпка на завист, злоба и разединение е семе, което ще поникне в “горчив корен” и ще отрови мнозина. А колко повече хора ще бъдат отровени от мнозината! Така сеенето на добро или зло има сила не само за сегашното време, но и за вечността.

В. И. Вернадски

Въпреки че историците имат на разположение голям брой древни текстове и ръкописи, все пак ние много мал­ко знаем за най-старата история на човечеството. Една от причините е, че не винаги умеем да видим реалния ис­торически факт под булото, на съобщенията, облечени понякога в традиционните митологични форми. Така, когато човек прочете в древен текст съобщението, че през еди-коя си година на небето се появил, примерно, огнен змей, той трябва да избере едно от трите положения:

а) Да приеме това съобщение буквално (такова възп­риемане е присъщо на децата);

б)  Да обяви това съобщение за измислица от начало до край (най-лесният път, а затова и най-малко заслу­жаващ уважение);

в) Да се опита под митологичното и религиозното бу­ло да открие факта, който е послужил за основа на съ­общението: поява на комета, на болид… (пътят на ис­тинските учени и изследователи).

Трябва да не забравяме, че така наречените „свещени текстове“ и митове, бидейки продукт на общественото съзнание на своето време, описват околния свят с поня­тия, присъщи на дадената епоха.

Обаче, преди да бъде изтълкуван или разяснен, източ­никът трябва да бъде прочетен.

Колко сложно е прочитането на древен текст, може да се види от следния пример. При дешифриране на критската писменост като ключ послужила само една единствена дума, чието значение можело да се предположи. Тази дума се състояла от 18 знака. Но учените не знаели дори как е звучал всеки от тези знаци. А това именно е трябвало да се изясни, за да се узнае към коя група е принадлежал езикът, на който са разговаряли създателите на удивителната критско-микенска култура. Поставяйки различни буквени звучения на мястото на всеки от тези 18 знака на думата, учените би трябвало да получат 200 000 000 000 000 различни звукови вари­анта на тази дума. А само една от тях е можела да бъ­де правилна.

За да прочетат някои текстове, открити на брега на Мъртво море, на специалистите би се наложило да се занимават с това стотици години. От множеството зву­кови, смислови, лексикални варианти на всяка една ду­ма би трябвало да се избере един. Всяка фаза би тряб­вало да се свърже с вече известни или традиционни тек­стове. Предстояло с интуицията на слепия да налучкат между безбройно многото пътеки единствено вярната. Това не би било по силите нито на един човек, нито на цяла група учени.

Сега в помощ на изследователите дошла електронна­та техника.

Доколкото находките от ръкописи в района на Мър­тво море са свързани с издирване историческите корени на християнството, Ватиканът отделил голямо внимание на тяхното изучаване. Създадено било бързодействуващо електронно устройство, съдържащо колосална ези­кова, историческа и текстологична информация. Напри­мер машината „знаела“ наизуст всеки ред от текста на Библията, всичките различия в текста и варианти.

На машината бил зададен текстът, който предстоял да бъде дешифрирай. Мъчителни минути преживели учените. И ето, машината заговорила! След двехилядно безмълвие думите, написани от неизвестен писар, отново зазвучали. „И в тази пустиня – превеждала машината  ние ще открием пътя към нашия бог…“

Но след като текстът е прочетен, започва третият и най-важен етап от изследването – анализиране и изуча­ване.

Засегнаха се накратко тези проблеми, за да се посочи колко ограничени са изворите за миналото, колко слож­ни са пътищата за тяхното разбиране и по тези причини колко непълни са знанията ни за най-древната история на човечеството.

Макар че се водят археологически работи на широк фронт, само една нищожно малка част от миналото се открива пред очите на изследователя. Вече няколко по­коления учени правят разкопки в Шумер, но досега са разкопани само 1% от градовете, които някога са същес­твували на тази територия, 99% лежат погребани вече не едно хилядолетие. Какви тайни ще се разкрият и как­ви нови загадки ще изникнат пред учените, когато за тях ще станат достъпни библиотеките, съхранили се в тези градове?

Като се подреждат в последователна верига и се свър­зват звено със звено, находките на учените изнасят от мрака на забвението на бял свят съвсем неизвестни по-рано събития, народи и държави. И колкото повече се ние научава, толкова по-далеч в миналото се отдръпва времето на съществуването на човека.

В началото на нашия век учените смятаха например, че човекът се появил в Америка преди 4000 години, пое­ше преди 10 000, 25 000 и накрая 40 000. А американският археолог Картър назовава дори цифрата 100 000 годи­ни.

Подобна тенденция на удължаване на историята, на отдалечаването й във все по-далечното минало се наб­людава и при отделните цивилизации.

Според господствуващата сега представа съществува­нето на първите цивилизации на територията на Цент­рална Америка се отнася към първите векове на нашата ера. Обаче има данни, които могат да бъдат схванати като доказателство, че на тази територия е съществува* ла някаква цивилизация доста много преди това.

Недалеч от Мексико има една стъпаловидна пирами­да, по-голямата част от която е била погребана от лава. Въз основа датирането на лавата, геолозите твърдят, въпреки мнението на повечето археолози, че тази пост­ройка трябва да се отнесе към V хилядолетие пр. н. е. Значи, пирамидата е била издигната по онова време, ко­гато, както е прието да се смята, там не могло да същес­твува толкова високо развита цивилизация. Предложе­ната от геолозите датировка на пирамидата намира пот­върждение в разкопките, направени от археолога Б, С. Камингс. Преминавайки при разкопаването на пирами­дата през различни културни пластове, той достигнал до основите й, които според него се отнасят към средата на V хилядолетие пр. н. е. Радиовъглеродният анализ по­казва, че пирамидата е била допусната от хората още през 2160 г. пр.н.е.

Ако приемем, че стъпаловидната пирамида действи­телно се отнася към толкова, далечна епоха, то времето на съществуването на разумен човек в този район се от­дръпва още по-далеч в миналото.

Като косвено доказателство за съществуването в твърде далечно време на някаква цивилизация в този ра­йон, може да послужи и датата, изобразена на една от каменните стени в Централна Америка, съответствува­ща на 12 043 г. пр. н. е.

Известни са и надписи, които сочат още по-ранни да­ти.

Нещо повече, сега археолозите имат неопровержими Доказателства не само за присъствието на човек тук, но и материални следи от трудовата му дейност отпреди 40 хилядолетия.

Това значи, че в момента на катастрофата, коя описваме, в този район трябва да е съществувало някакво равнище на развитие на културата. Колко високо било то?

Същият въпрос може да се зададе и по отношение ни египетската, шумерската и южноамериканската цивилизация.

Според общоприетото мнение времето, когато възникват първите държави в долината на р.Нил, се отнася към IV хилядолетие пр. н. е. А как тогава трябва да се разбира странното твърдение на Херодот и съвременниците му, че през тяхно време има запазени писмени източници на египтяните отпреди 17 000 години? Още по-ранна дата посочва египетският жрец Манетон (IV в.пр. н.е.), който написал история на Египет. Той започва своята хронология от 30 627 г. пр. н. е.

Византийският историк Снелиус съобщава за някакви старинни записи, наричани „Древни хроники“, които египетските жреци водели уж в продължение на 36 525 години. А Диоген Лаертски, гръцки историк, живял през III в., твърдял, че египетските жреци пазят записи, кои­то стигат до 48 863 г. преди Александър Македонски.

Подобни съобщения се отнасят за периода, когато според общоприетите схващания на Земята не само не е съществувал цивилизован човек, но и писменост. Разби­ра се, към тях трябва да се отнасят доста внимателно, но това съвсем не значи въобще да не се забелязват и игнорират, още повече, че някои съобщения, достигнали до сега от миналото, се потвърдиха. Така много дати, отнасящи се до Египет, които те така упорито назовават, произлизат от времето, когато в този район въоб­ще, както се смятало, не е съществувал човек. Обаче през 1969 г. в долината на Нил били открити каменни оръ­дия, които свидетелствуват за присъствието на човека тук още преди 70 000 години. С това твърденията, че е възможно да е съществувала някаква много стара циви­лизация в тази област освен.косвените сведения на ста­рите източници, получиха известно пряко материално потвърждение. Става дума, че тази област е била обита­вана в отдавна минали времена, преди предполагаема­та катастрофа.

Вече се спомена за развалините на града Тиахуанако в Андите, където е открит странен календар, наброяващ 290 дни в годината. Сега този град се намира в планини на височина 4 хиляди метра, височина, малко пригодна за човешко съществуване. Обаче останките от голямо пристанище, морските раковини, изображенията на ле­тящи риби и скелетите на изкопаеми морски животни свидетелствуват, че градът някога е бил много близо до морето или, както смятат някои, дори край самото мо­ре.

Но геолозите смятат, че Андите са се образували през третичния период, т. е. когато на Земята изглежда не е съществувал човекът.

В околностите на този град се намира езерото Тити-кака. Когато неотдавна изследователи се спуснали на не­говото дъно, на 8 м дълбочина намерили останки от пос­тройки, стени, състоящи се от огромни каменни блоко­ве. Тези стени край настлана с камъни улица са разположени успоредно една на друга и се простирали на разстояние повече от километър. Професор Рубен Вела от археологическия институт в Тиахуанако предполага, че откритите на дъното развалини са „крайбрежен храм, където са погребвани високопоставени лица“. Но как те­зи руини са се оказали на дъното на езерото?

Изследователите свързват този факт с произлязлото тук образуване на планини, което, както се каза вече, е станало през период, когато на Земята според възприе­тите схващания човекът не е съществувал.

Ако посочените по-горе предположения са верни, добиват яснота и редица находки, които при друг случай нямат никакво разумно обяснение.

Има съобщение, че още през XVI в. испанците намерили в Перу в сребърните рудници странен предмет – железен пирон, дълъг почти 18 сантиметра. Колко десетки хилядолетия е пролежал в недрата на земята говори фак­тът, че по-голямата част от пирона е била „циментира-на“ в парчето скала. Вицекралят на Перу Франсиско де Толедо дълго държал находката в кабинета си и обичал да я показва като интересен куриоз. Има редица съоб­щения за подобни находки.

В Австралия например в каменовъглени пластове е намерен железен метеорит със следи от обработване. Намерен е в третичните слоеве, т.е. „разумни“ ръце трябва да са го докосвали преди 30 милиона години. Списанието „Proceeding of the Sosiety of Antigutes of Scotland” („Съобщения на Шотландското дружество по древна ис­тория“) писало за намирането  на метален предмет в пласт каменни въглища на територията на Шотландия. Още едно подобно съобщения е това за намерената златна верижка, открита през 1891 г. в парче каменни въглища.

Повечето историци се отнасят скептично към тези съ­общения. Очевидно следва да се почака, докато подоб­ни находки бъдат намерени в резултат на т.н. „чист ек­сперимент“, т.е. при условия, изключващи всякаква не­точност.

Такава сдържаност и предпазливост е обяснима не са­мо защото науката познава немалко прибързани изво­ди, грешки и дори фалшификации.но и защото на чо­вешкото мислене е свойствена известна инертност. До­ри и най-големите умове на човечеството не винаги са свободни от някои предубеждения. Попитали веднъж гениалния физик Алберт Айнщайн дали вярва, че през близките столетия хората ще успеят да овладеят енерги­ята на атомното ядро.

-О, това е напълно изключено! – възкликнал без ни най-малко колебание ученият.

И все пак само след 10 години е взривена първата атомна бомба.

Ако находките, някои от които се споменаха, се пот­върдят, това ще покаже, че разумът на нашата планета е съществувал много по-отдавна.

В подкрепа на тезата, че разумен човек е имало на на­шата планета много по-рано, отколкото сме свикнали да мислим, говорят откритията през последните десети­летия.

Черепът на зиджантропа и каменните оръдия, намерени през 1950 г. от Л. Лики, отдалечиха времето на човешкото съществуване с 600 000 години, като го доведоха почти до 2 000 000 години. През 1969 г. международна археологическа експедиция (в чийто състав имаше  I белгийски, френски и американски изследователи), направи в Южна Етиопия ново откритие. Тази находка показва,  че  човекът  се е. появил  още  по-рано  -  преди   4 000 000 години.

По такъв начин излиза, че периодът на историята (по- вярно – на праисторията) на човека е бил двойно по-дълъг. Едновременно с това по-продължителното съществуване на човека е още един довод за възможността на Земята да са съществували някакви ранни, неизвестни нам цивилизации.

За това, че през периода, който е предшествувал катастрофата, би трябвало да съществуват някакви циви­лизации, притежаващи високи познания, сочат и мно­гобройните съобщения за опити да се спасят някакви знания пред лицето на надвисващото бедствие.

Поетът, за когото ставало дума, бил Хаким Санаи. Санаи бил много та­лантлив и известен по цялото царс­тво. Той можел да напише чудесни стихове за всяко нещо под слънцето. Това било така, защото от него, как­то от всеки придворен поет, често се очаквало да съчинява стихове за възх­вала на царя и по случай всеки негов празник: рожден ден, сватба, рожде­ния ден на сина и победата на Бахрам шах над друг цар.

Санаи произхождал от заможно и знатно семейство. Той освен това се ползвал с благоволението на царя, а това означавало, че тънел в разкош. Поетът имал всичко, което можел да си пожелае – хубава къща, много слу­ги, добра библиотека, скъпо облекло и отлична храна. Бил известен и имал много приятели. В последно време оба­че Санаи чувствал, че нещо в живота му липсва.

Бахрам шах непрекъснато бленувал за завоевания – искал да владее още и още нови земи. Той започнал да се готви да нападне богатата страна Индия, нами­раща се на изток от Персия, а Санаи, както обикновено, имал грижата да на­пише нещо подходящо за прослава на пер­сийския цар като владетел на света.

Когато Санаи приключил с писане­то на поемата за поредния проект на Бахрам шах, той тръгнал към дворе­ца с нея.

- Царят със сигурност ще е много доволен от моята поема – мислел си Санаи – и ще ме възнагради богато.

По пътя вниманието му било прив­лечено от звуците на приятна музи­ка, идващи от един крайпътен хан. Са­наи решил да поспре в него за малко, да си почине и да им се наслади.

Вътре той видял един стар суфи, който ханджията тъкмо обслужвал. Санаи дочул стареца да казва:

- Вдигам чаша за този велик глупак – Бахрам шах.

Ханджията дал израз на изненадата и любопитството на Санаи със следния въпрос:

-  Но защо, господине, наричате на­шия цар велик глупак?

Старецът отговорил:

-  Как иначе може да бъде наречен човек, който не умее да контролира дори себе си, а иска да води войни и да завоюва нови страни? Бахрам шах не може да се владее, неговата ам­биция и алчност го управляват. И въпреки това този човек нарича се­бе си цар!

Санаи приседнал тихомълком и се замислил върху онова, което току-що бил чул. Думите на стареца му напра­вили дълбоко впечатление. Когато ча­шата на суфи се изпразнила, ханджия­та я напълнил отново. Този път пое­тът го чул да казва:

- Пия за онзи луд човек, Санаи!

Ханджията отново се учудил:

-  Защо, господине, наричате поета на царя луд човек?

Старият суфи отвърнал:

- Как иначе може да бъде наречен чо­век, който е достатъчно побъркан, за да пилее дадените му от Бога талант и ум за възхвала на един земен цар, ко­гато би могъл да прославя най-вели­кия цар на всички – този, който управ­лява както земята, така и небето?

Санаи не можел да стои повече спо­койно. Той скочил на крака и се приб­лижил до двамата мъже.

-  Аз съм този побъркан глупак Са­наи – казал поетът. – През всичките тези години наистина бях луд, но отсега вече не съм. Благодаря ти, че отвори ушите ми за зова на Господа! От днес ще служа на по-велик цар. Ще бъда поет на Царя на царете.

Вместо да отиде в палата на Бахрам шах, Санаи се прибрал в дома си. Раздал цялото си имущество и богатство на бедните, напуснал двореца и започнал да води скромен живот на суфи.

Узнавайки за това, царят помислил, че придворният му поет е полудял. Той проводил пратеници да доведат об­ратно Санаи.

- Царят ти предлага богатство, каквото дори не си сънувал, само за да се върнеш в двореца и да заемеш мястото си отново – казали му пра­тениците.

Санаи обаче им заръчал да благода­рят на Бахрам шах от негово име и да му предадат, че той вече не се интере­сува от земните богатства, а служи на един по-знатен цар.

Бахрам шах не се задоволил с този отговор. Той бил привързан към своя придворен поет по собствен начин и знаел, че никой друг не умее да пише по-хубави стихове в негова възхвала. Санаи освен това бил много начетен и умен човек, към когото царят се обръщал понякога за съвет. Затова Бахрам шах го довел при себе си на­сила.

-  Остани при мен, Санаи – наредил царят, – и бъди отново мой поет. Аз ще ти дам не само огромно богатст­во, но и ще те обсипя с почести, какви­то никой придворен поет не е получавал преди. Предлагам ти ръката на сест­ра си. Аз имам огромно царство и ще ти дам част от покорените от мен зе­ми като сватбен подарък.

Като негов зет поетът щял винаги да бъде наблизо, разсъждавал Бахрам шах. Той обаче останал изумен, кога­то Санаи отхвърлил неговото велико­душно предложение.

- В деня, когато станах суфи, аз при­ех бедността за своя съпруга – обяс­нил поетът, – затова принцесите и царствата не ме интересуват.

Като суфи Санаи намерил покой и щастие. Той продължил да пише сти­хове и неговите поеми, сега вече възвеличаващи Бога, били даже по-хубави от онези, които пишел преди. Дори днес стиховете му са добре известни и обичани от онези, които разбират персийски език.

Защо Бабелмандебския проток, което в превод озна­чава „Врата на сълзите“, се нарича именно тъй? Преда­нието гласи, че това име му е дадено, за да напомня за голямото земетресение, в резултат на което Азия и Африка били разединени и се образувало Червено море. Тогава загинали много хора. Други местни катастрофи са станали и в по-близко време. През 1815 г. в една про­винция на Индонезия неочаквано изригнал вулкан. Жи­ви останали само 26 души от 12 000 население.

По време на прочутото лисабонско земетресение през 1775 г. за 6 минути загинали 60 000 души. Подземни трусове с различна сила разтърсили Европа и Америка, същия ден и час в Мароко внезапно се отворила в земята огромна пукнатина, в която потънал цял град с десетхилядно население, а след това земята отново се съединила.

През 1902 г. жителите на столицата на остров Мартиника един ден чули странен шум. Вдигайки глави, те видели леко облаче над върха на близката планина – изгаснал вулкан. Това било последното, което те видели. Облак от нажежени газове се стоварил над града. Всич­ките 30 000 жители загинали почти в един миг. В много вестници от онова време било публикувано любопитно съобщение за единствения човек, който оцелял. Той бил затворник, който трябвало да бъде екзекутиран. Спаси­ли го дебелите стени на килията за осъдените на смърт.

Сведенията за местни катаклизми често „се наслояват“ върху възпоминанията за онази гибелна катастро­фа, за която всички народи в света пазят спомен. И за­това е трудно да се изясни точно кога е станала предпо­лагаемата световна катастрофа. Но все пак нека се опи­ваме да отговорим на този въпрос.

Климатология. Руските учени академик В. А. Обручев и Е. М. Хагемейстер изказаха -предположението, ч краят на последния ледников период в Северното полукълбо е пряко свързан с потъването на някаква суша Атлантическия океан. Потъването на тази суша създал възможност Гълфстрийм да се устреми към север и така завършила епохата на заледяването в Европа и Гренландия.

От време на време в ръцете на изследователите попадат различни по вид находки, който потвърждават, Ч’ някога в Атлантическия океан наистина е съществувал суша. Така шведското списание „Ймер“ публикува статия за откритието на учения П.„В. Колбе, който, вземайки проба от дъното на Атлантическия океан на дълбочина 3600 метра, извлякъл остатъци от водорасли, които могат да растат само в сладки води. Единственото обяснение на това откритие може да бъде предположе­нието, че някога на това място е имало суша.

През 1898 г. екипажът на един френски кораб, който ремонтирал кабела, минаващ по дъното на Атлантичес­кия океан, измъкнал случайно на повърхността парче скала от вулканичен произход. Учените се заинтересува­ли от находката. Оказало се, че такава стъкловидна ла­ва е могла да се образува само при атмосферно наляга­не.

Тази лава датира от XIII хилядолетие пр.н.е.

Краят на заледяването в Европа се отнася, както е из­вестно, към Х хилядолетие пр.н.е. Следователно катас­трофалното потъване на суша в Атлантика трябва да е станало някъде между тези две дати.

Тези цифри напълно съвпадат с датата на потъване на Атлантида, която намираме у. Платон – 9570х. Пр. Н. е., също през Х хилядолетие. Според мнението на редица изследователи пак тогава, т.е. някъде около 10 000 пр.н.е. на света е станала и друга климатична промяна – рязко/ повишаване на влажността.

Хидрография. Ниагарският водопад се състои от ця­ла редица каменни стъпала, които в продължение на дълго време били под напора на падащите води. Кога­то едно от тези стъпала се разрушавало, водата се уст­ремявала върху следващото и т.н. Могло е да се устано­ви, че времето, когато се е появил Ниагарският водопад, образуван в резултата на резки геологични размества­ния в този район, е VIII-ХШ хилядолетие пр.н.е.

Археология. Неизвестният мексикански учен Гарсия Пайона открил в Кордилерите на височина 5700 м под дебел слой лед останки от две колиби. Варовиците с ра­ковини и следите от дейността на морето край колиби­те говорят, че някога те са се намирали на морския бряг. Изчисленията показват, че издигането на тази област е станало преди повече от 10 000 години.

Големият американски изследовател, лауреат на Но­белова награда, У. Ф. Либи твърди, че прецизният радиовъглероден анализ е позволил да се открият удиви­телни явления на американския континент. Например „Преди 10 400 години – пише Либи – следите от човека внезапно изчезват… Откритите засега факти говорят, че именно на тази граница става като че ли някакво прекъс­ване в тяхната последователност.“

„Това явление – трудно може да се обясни, като се има предвид, че значителна част от американския кон­тинент не е била покрита с лед по време на последното заледяване. Най-старите следи от човешки живот в Скандинавския полуостров и Англия също са от пре­ди 19 400 години, което не наблюдаваме на юг в Европа. Рисунките например в пещерата Ласко в Централна франция, едно от най-интересните селища на древния човек, са значително от по-ранен период — от поели 15 000 години.“

Учудващо е, че прекъсването е повсеместно и по ед­но и също време. Може да се проследи на американския континент, в Европа и най-после в Централна Азия. В планините на Курдистан се намира забележителната пе­щера Щандер, чиито културни пластове са ми по себе си са една непрекъсваща се хроника на 100 000-годишната човешка история. Пластовете следват един след друг, ед­на епоха сменя друга, докато на границата на същата дата – 10 000 г. пр.н.е. – настъпва внезапно прекъсване.

Човешките следи изчезват. Като че ли пещерата и околната местност внезапно са обезлюдели. Сигурно та­ка е и станало. Вместо културни пластове появяват се други следи: пластове от утаечни минерали, нанесени от вода – доказателство, че пещерата, която е на 750 м ви­сочина над морското равнище, е била залята от вода. Появяват се камъни, откъртили се от тавана – свидетел­ство за яростни земетресения, разтърсили околността. Едва пет хилядолетия след настъпилото прекъсване кул­турният пласт е започнал да расте, отначало бавно, а след това все по-интензивно.

Както се вижда, известията, които се отнасят до ка­тастрофата, свидетелствуват, че този период се отлича­ва и с активизиране на вулканичната дейност. Спомена се вече. за пробата от лава, извлечена от дъното на Ат­лантическия океан. При сондажни проучвания в ледена­та броня на Антарктида на дълбочина почти километър и половина били открити следи от вулканична пепел. Се­га изследователите се опитват да определят дали тази пепел е била пренесена от други континенти или е резул­тат на местна вулканична дейност. Но най-интересно е датирането на пепелта: между VIII и XII хилядолетие пр.н.е.

Така че различните данни се групират около все по-ясно очертаващ се период.

Има възможност да се стеснят още повече тези рам­ки на времето и да определим по-точно предполагаема­та дата на станалата катастрофа.

В. Г. Куклин, учен от Новосибирск, като изучавал ин­формационните страни на процеса на обучението, се на­тъкнал на ред закономерности в натрупването на инфор­мация. Същността на тези закономерности е в-това, че сложните самообучаващи се системи, стремейки се да постигнат все по-универсална програма за опериране с получаваните знания, преустройват тази програма спо­ред натрупването на информация не хаотично, а в стро­го определен ритъм, като редуват периодите на повиша­ване и спадане в натрупването на информация. Перио­дите на подем са характерни за моментите на активно опериране с получените знания в рамките на съществу­ващата програма, а периодите на спадане – за моменти­те на разрушаване на старата, изчерпала себе си програ­ма и построяване на нова, по-универсална.

Ако се приеме, че тези закономерности имат всеобщ характер за всяка сложна саморегулираща се система, а след това, вземайки демографските данни за последни­те две хилядолетия, се построи въз основа на тези зако­номерности, демографската графична линия в минало­то, ще се получи резултати, доста близки до изчислени­ята на демографите. (Броят на населението на Земята към началото на нашата ера съгласно графичната крива е около 250 милиона души, а според изчисленията на демографите 150-200 милиона души.)

Ако бъде продължена по нататък в миналото, демог­рафската крива спада с известни колебания до граница­та на 8800-8600 г.пр.н.ера и сочи, че населението на Зе­мята е било около 8 милиона души. След това няколко столетия тя върви почти паралелно на основата, а пос­ле започва все по-ускорено да расте и достига връхната си точка (около 500 милиона души) при максимум между 11 800 – 11 600 г. пр.н.ера.

Ако се разгледа тази графична крива, като движени­ето не от настоящето към миналото, а тъй както е било в действителност – от миналото към настоящето, начертаната графика означава, че до преломния момент броят на населението в света е растял, а през периода между 11 800-11 600 г.пр.н.е. е настъпило рязко спадане, което продължило около 2 столетия.

След това спадането постепенно се забавя и броят на населението се стабилизира, а от 8800-8600 г. пр.н.е. за­почва да нараства все по-бързо и до ден продължава да расте.

Но още по-учудващо и важно е, че съвършено други данни, получени от други области на знанието, посоч­ват същата дата.

Така изходната точка на индийския луннно-слънчев календар е 11 652 г. пр. н. е.

Календарът на майте се състоял от цикли, всеки по 2760 години. Ако, знаейки края на единия от тях, се проектират тези цикли в миналото, ще стигнем до датата 11/ 653 г. пр. н. е.

Съдейки по това, че броят на населението след катас­трофата е продължил да намалява още около две столе­тия, явно е, че това са били години, през които разбунената стихия бавно се е възвръщала в своето русло. Утихвали вулканите, по-редки ставали земетресенията, сля-гали се прахът и вулканичната пепел, които пълнели ат­мосферата. През плътната завеса на мъглата започнало да прониква Слънцето, Според Х. Белами този момент от завършването на катаклизма изглежда е послужил за отправна точка на две други календарни системи – асирийската и египетската.

Египетският слънчев цикъл имал 1460 години. Извес­тна е крайната дата на един от тези цикли – 1322 г. пр. н. е. Като броим циклите в обратен ред от тази дата, стигаме до 11 542 т. пр. н. е. Асирийският календар се състоял от лунни цикли със съвсем друга продължителност – всеки по 1805 години. Крайната дата на един от тези цикли е също твърде далечна от египетската – 7123 г. пр. н. е. При все това, проектираме ли цифрите назад в миналото, ще стигнем до същата точка – 11 542 година.

Не е възможно да си обясним подобно съвпадение на датите като случайност. Твърде невероятно е такова съв­падение. Остава да предположим, че едно и също събитие е послужило за изходен момент на двата календара Събитието според нас е свързано с катастрофата.

Така че тези две дати – 11 650 (11 652 или 11 653) г. пр. н. е. и 11 542 г. пр. н. е – могат да се смятат за пред­полагаеми хронологически рамки на започване и завър­шване епохата на катастрофата.

И ето — една нощ всички забелязаха на небето нова звезда, — голяма, ярка, искряща — и блясъкът й затъмняваше блясъка на вси останали.

Тя бе червена като вино и едра като слънце.

И замислиха се всички звездобройци какво ли ще да предрича звездата. Разтвориха стари книги от пергамент с подвързия от ковано отколешно сребро и мед, разгънаха страници от загадки, изписани със знакове на древни маги — и мъчеха се да налучат името на родилия се под знака на новата звезда.

Но — всичко бе напразно.

Звездата не бе виждана от никого други път — и никой не бе писал за нея, та мъдростта на магите я не познаваше.

Само един Балтазар, най-млад от магите-звездобройци, разкри папирусна книжка, пренесена от земя, потънала отколе под морето — малка книжка, изписана с чудновати писмена, които се извиваха като съскащи змии.

И разтълми Балтазар загадките на писмото — и разкри тайната на звездата.

И сбра магите.

И каза им:

«Слънцето ражда Своя сетен Син — Милосърдие ще бъде Неговото име. Той ще бъде велик Вожд. И две хиляди годин ще управлява Той света. И на много народи и племена ще даде светлина Неговото слово. А злите ще се бият в Негово име. Да идем да Му се поклоним!»

И станаха всички, готови за път.

Тръгнаха Талек, Шор и Теомим — маги от Халдея — и взеха злато, ладан и смирна — да му поднесат принос, като на цар.

Поеха път още Сартан, Ариех и Бетула — влъхви от Египет — и понесоха дарове на първожрец: хризолит, касия и алое: защото вярваха, че Новороденият ще бъде най-велик от жреците.

И потеглиха след тях Мознаим, Акраб и Кешед — звездобройци от Персия — и приготвиха сардоникс, кориандър и кинамон, за да поднесат избраните дарове на Тогова, Когото смятаха, че ще бъде най-мъдър и най-дълбок между пророците.

А от Индия потеглиха Геди, Делои и Дагим — брамани-влъхви, които взеха алмази, тигров зъб и кръгла кост от кротал — дарове на всемощен вожд и бранник.

Дванадесетмина бяха те — и всеки носеше своя дар, за да го поднесе Нему — на Непознатия Човек, Чието живелище не знаеше ни един от тях.

. . .А най-сетне тръгна Балтазар, но дар не смогна да намери, понеже не знаеше какъв дар прилича на Оногова, Чието име е Милосърдие.

И тръгна Балтазар да търси дар за Него.

Когато стигна в далечен град, където продаваха скъпи бисери, Балтазар видя син, че е застанал с нож над майка си — да я убива, защото бе пиян и гняв беше обсебил нетрезвата му десница.

А майката ридаеше — и молеше сина си да не прави безумие.

Но мъжът бе разсвирепял — и в пристъп на ярост замахна бясно с ножа. Случи се, че тъкмо в тоя миг змия се обви около крака му — и се приготви да го ухапе.

А майката, прободена, се хвърли да разплете пепелянката от ногата на своя син. Но снагата й отпадна, тя се люшна настрана — и едва можа да стисне с ръка змията, за да приеме отровата на зъбите й.

От раната на майчината ръка прокапаха три черни капки кръв — и станаха тези капки три тъмнотеменужени аметиста.

И взе ги Балтазар, защото бяха тъкмо дар за Оногова, Чието име е Милосърдие.

И върна се по пътя към Палестина, дето го водеше блясъкът на едрата червена звезда.

Той тръгна да търси Оногова, Комуто носеше дар.

Но когато прекосваше пустинята край Мъртвото Море разбойници избиха мъжете от кервана му, уловиха Балтазара, взеха му скъпите камъни — и го вързаха като роб.

. . .А по онова време стигнаха магите при Ирода и запитаха го де се е родил младият Цар. И страх голям притисна сърцето на Ирода, като разбра, че друг Цар се е родял в земята му.

И каза им да разпитат първосвещеника и книжниците израилски, та да научат къде се е родил новият Цар.

Разтвореха книжниците и законниците книгите пророчески, та намериха, че в Галилея трябва да се роди Цар, Който ще освободи света от зло, ако людете Го послушат.

И задължи Ирод магите от Изток да му пратят вест, щом Го намерят — че и нему прави чест да поднесе дарове на своя Наследник, щом е такава волята на боговете.

И тръгнаха отново влъхвите към Галилея. А звездата ги водеше.

И стигнаха посреднощ в малка пещера. И видяха Дете, сияйно като слънце. И звезда огряваше лицето Му.

И паднаха пред Него ничком, та Му се поклониха — и поднесоха Му своите дарове.

И разкриха тогава Книгата за Звездните Пътища. И пророчества велики изрекоха за новия Цар.

И казаха:

«Страдание и кръв ще бъде Неговият живот. Ще стигне рано до сливане с Най-високия от Духовете. И по-велик от Него не се е родил още.»

И върнаха се към земите си по друг път, защото знаеха съкровената мисъл на Ирода —: че мисли да убие Детето, за да запази своя престол.

Но ето — заградиха ги по пътя стражи, пратени от царя — да ги върнат при него. И отведоха ги отново при Ирода.

И рече им гневно царят:

«Изменихте вие на своя обет — и своите думи стъпкахте! Прилича ли ви това? Но — кажете ми, де е Новороденият — и аз ще ви отпусна с мир и скъпи дарове!»

А влъхвите му отговориха:

«Царю! От сила ние се не плашим. Прилича ли на маг уплаха от вериги или нож? Тъмнина не ще отнеме волността на духа. — Къде е младият Цар — от нас не ще узнаеш: ни мъки, ни вериги, ни изтезания с огън и желязо не могат изтръгна от нас това, което не искаме да кажем. Ние не ще издадем родното място на Най-великия!»

Тогава Ирод ги затвори, па каза на пазачите да ги подложат, щом се съмне, на люти мъки. Но когато влязоха на сутринта в тъмницата, тя бе празна.

Защото Бог, възрадван от твърдостта на магите от Изток, ги пренесе на небето.

И всяка вечер светят те — всеки със светлината на своите дарове — върху дванадесетте знака на небесния Зодиак.

И разкриват на всеки мъдър ум тайните на това, що има да стане.

. . .А в онова време продадоха разбойниците Балтазара и аметистите на първосвещеника иудейски Ана. Но понеже годината бе юбилейна, в края първосвещеникът отпусна роба.

Балтазар науми — веднага да отиде при младия Цар и да Му се поклони. Но не можеше да отиде при него без дарове. Затова замоли първосвещеника да му даде аметистите.

А първосвещеник Ана му каза, че ще му ги даде, ако му служи още тридесет годин — по десет годин за камък.

И стана роб отново Балтазар.

Тежко се нижеха годините, но робът знаеше защо служи — и помнеше, че тези тридесет години са цена на даровете.

И когато се навършиха тридесетте години, Ана отпусна своя роб — и даде му трите аметиста и една дреха от лен.

Когато Балтазар излезе в двора на първосвещеника, там намери голямо сборище от люде.

Тълпата го блъскаше, за да види нещо. Мъже и жени — кой от кой по-любопитни — се натискаха един другиго — и всеки гледаше да се приближи. Всички уста се смееха — както се смее зъл човек, а очите на сбраните блестяха от радост.

И те се запътиха към мястото, назовано Голгота, което значи — Лобно Място.

И тръгна Балтазар да види.

А на кръстопътя съзря, че тълпата хока някого и вика:

«Дигнете Го! Бийте Го! Ние искаме — Той сам да носи кръста си! — —»

И видя Балтазар Човек млад, и изсъхнали от скръб и мъка ланити — и с лице на бог.

Той бе паднал и всуе се мъчеше отново да понесе своя тежък кръст.

Тогава Балтазар се приближи — и вдигна кръста с мишци на роб.

А тълпата позна, че е робът на първосвещеника, и го остави, защото бе силен и се боеха от него.

. . .И щом стигнаха на Голгота, забиха кръстове и разпнаха там Мъченика между двама разбойници.

. . .И на шестия час Страдалецът простена едвам чуто:

«Жаден съм! »

И стана Балтазар, та донесе в шъпа вода от извора на Батхалем — и поднесе шъпата си към кръста.

И когато Страдалецът погледна Балтазара, обърна към него мъченишки очи, пълни с кротост и трогателна благодарност.

И позна Балтазар тогава, че Този е Царят, за Когото е носи тридесет и три годин даровете.

И падна пред Разпнатия ничком — и помоли Му се, като на Бога. И поднесе Му даровете.

А Иисус го погледна тихо и кратка, но не можа да вземе даровете, защото бе прикован. . .

И видя това народът — и нахвърлиха се всички върху Балтазара с викове:

«И този е от Неговите —! Убийте го!—»

И падна Балтазар под кръста — падна, пронизан трижди с нож. И три сълзи от очите на Иисус капнаха върху него.

А там, дето капнаха сълзите, избухна теменужен пламък, подобен на жъртвено възпалване на благоуханни смоли.

И издигнаха се нагоре трите пламъка — и стигнаха до небето.

. . .И свети и до днес Балтазар на небето — свети със своите три рани и три аметиста — даровете на Милосърдието.

Той свети и до днес — в звездите на Южния Кръст.